Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (114)

113

Това беше дива, ликуваща сцена, която никога няма да забравя. Най-близките роднини и приятели на отвлечените жени през цялата нощ пристигаха едни след други в медицинския център на „Дюк“. На стръмните поляни пред болницата и на паркинга до Ъруин Стрийт се събра огромна развълнувана тълпа от студенти и граждани, които останаха и след полунощ. За мен това бяха образи, които само смъртта може да изтрие.

Хората размахваха снимки на оцелелите момичета и ги издигаха на плакати. Преподаватели и студенти се държаха за ръце и пееха религиозни химни и „Дайте шанс на мира“. Поне за една нощ всички решиха да забравят, че Казанова е все още някъде сред тях. Аз също се опитах да забравя.

Сампсън беше жив и се възстановяваше в болницата. Също и Кейт. Хора, които изобщо не познавах, идваха и горещо ми стискаха ръката в неочаквано придобилата празничен вид болница. Бащата на една от оцелелите жертви се свлече и се разрида в ръцете ми. Никога не съм се чувствал толкова щастлив от факта, че съм полицай.

Взех асансьора до четвъртия етаж, за да посетя Кейт. Преди да вляза в стаята й, поех дълбоко дъх. Тя приличаше на тайнствена мумия с всички тези бинтове и превръзки по главата. Състоянието й се стабилизираше. Нямаше да умре, но още беше в кома.

Взех ръката й и започнах да й разказвам новините от дългия ден.

— Отвлечените жени са освободени. Ние със Сампсън бяхме в къщата. Те са в безопасност, Кейт. Сега е твой ред да се върнеш при нас. Тази нощ ще бъде добра — прошепнах й аз.

Копнеех да чуя гласа й отново, поне още веднъж. Но от устните й не се отрони никакъв звук. Запитах се дали може да ме чуе, или да разбере какво й говоря. Целунах я нежно, преди да си тръгна.

— Обичам те, Кейт — прошепнах аз, наведен над бинтованата й буза. Съмнявах се, че може да ме чуе.

Сампсън се намираше на долния етаж. Човекът Планина вече беше излязъл от операционната и състоянието му бе оценено като „добро“.

Той беше буден и бодър, когато влязох да го видя.

— Как са Кейт и останалите жени? — попита. — Аз съм почти готов да си тръгна оттук.

— Кейт още е в кома. Току-що бях в стаята й. Твоето състояние е добро, ако това те интересува.

— Кажи на докторите да ми завишат оценката на отличен. Чух, че Казанова избягал.

Той започна да кашля и можех да се закълна, че това го вбеси.

— Спокойно. Ще го пипнем.

Знаех, че е време да си ходя.

— Не забравяй да ми донесеш слънчевите очила — спря ме той на вратата. — Много е светло тук. Имам чувството, че съм пред лицето на Господа.

В девет и половина се върнах в болничната стая на Шуши. Сет Самюъл беше там. Двамата представляваха впечатляваща гледка.

— Како Шуши! Како Шуши!

Чух познат глас зад себе си и това беше най-хубавият звук на света. Нана, Сила, Деймън и Джани — всички се скупчиха в стаята. Бяха долетели от Вашингтон. Сила се разплака, като видя детето си. Видях, че и мама Нана пророни няколко сълзи. След това Сила и Нейоми придадоха ново значение на думата „прегръдка“.

Моите деца гледаха кака си Шуши, отпусната в плашещото ги болнично легло. Виждах страха и смущението в малките им очи и особено в очите на Деймън, който се опитваше да надмогне всички форми на несигурност в живота си. Отидох при децата си и ги обгърнах с ръце. Притиснах ги с всичка сила.

— Здравей, синко! Как е моята Джани? — попитах аз.

За мен нищо не може да се сравни със семейството, дори приблизително.

— Ти намери кака Шуши — прошепна Джани в ухото ми. Тя ме прегърна силно с яките си крачета и ръчички. Беше по-развълнувана дори от мен.