Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (113)

112

Измъкнах се от плимута и хукнах приведен по средата на Франклин Стрийт. Бях извадил „Глока“, но го държах плътно до бедрото си, за да будя по-малко подозрения. Засега никой не беше изпаднал в паника и не се чуваха писъци. Всичко с времето си.

Двамата сигурно бяха забелязали вече, че плимутът ги следи. Запитах се кога ли точно е станало това. В момента, в който изскочих на улицата, те се измъкнаха от другата страна на пикапа.

Единият се обърна и бързо стреля три пъти. Бум. Бум. Бум. Само един беше извадил пистолет. Нещо отново прещрака в главата ми. Спомних си мигновената сцена втората. Бях осъществил някаква връзка. Някакво светкавично разпознаване.

Наведох се зад един черен нисан, който чакаше зелена светлина, и извиках с всичка сила:

— Полиция! Залегнете! Залегнете на земята! Излизайте от колите!

Повечето шофьори и пешеходци направиха каквото им казах. Каква разлика между Чапъл Хил и улиците на Вашингтон в това отношение! Хвърлих бърз поглед над редицата метални каросерии. Никъде не виждах убийците.

Плъзнах се покрай черната спортна кола, превит, в готова за стрелба стойка. От тротоара враждебно ме наблюдаваха студенти и собственици на магазини.

— Полиция! Залегнете. Залегнете. Приберете това малко момче от тук, дяволите да ви вземат! — изкрещях аз.

В мислите ми се въртяха параноични образи. Светкавични картини. Сампсън… с нож в гърба. Кейт… след като я бяха пребили от бой и превърнали в кървава, безпомощна пихтия. Хлътналите очи на жените, затворени в къщата.

Почти се бях прилепил до земята, но едното от чудовищата ме видя и се прицели в главата ми. И двамата стреляхме почти едновременно.

Неговият куршум почти надроби страничното огледало, което беше между нас. Вероятно то ме спаси. Не видях какъв е резултатът от моя изстрел.

Отново тръгнах покрай колите. Зловонията на бензин и изгоряла газ бяха почти непоносими. Някъде в далечината взе да вие полицейска сирена и аз разбрах, че помощта идва. Но не и Сампсън. Не и помощта, от която имах нужда.

Просто продължавай да се движиш. Дръж и двамата под око по някакъв начин… и двамата! Двама срещу един. Или по-добре казано: двама на цената на един!

Запитах се как ли ще успеят да се справят с положението. Какво замисляха? Казанова ли беше водачът сега? Кой беше той?

Хвърлих бърз поглед и видях едно ченге. Стоеше близо до ъгъла на улицата и пистолетът му беше изваден. Така и не получих възможност да го предупредя.

Отляво изсвистяха два куршума и той се строполи на земята. Хората се разпищяха по цялата улица. Изнурените от удоволствия колежанчета вече не изглеждаха толкова преситени. Някои момичета плачеха. Може би най-накрая бяха разбрали, че битката е на живот и смърт.

— Залегнете! — изкрещях отново. — Всички да залегнат, по дяволите!

Наведох се пак зад колите и запристъпвах предпазливо покрай един джип. Погледът ми се плъзна по блестящата сива каросерия и тогава зърнах едно от чудовищата.

Следващият ми изстрел не беше толкова амбициозен. Край на героичните простотии. Исках да го уцеля къде да е, това щеше да ме задоволи. Гърдите, раменете, под кръста. Стрелях!

Жесток изстрел, мамка му. Виж ти. Куршумът взриви двете задни стъкла на един празен форд таунус. Улучи едно от лошите момчета в горната част на гърдите, точно под гърлото.

Той падна, сякаш някой подсече краката му. Втурнах се с всички сили към мястото, където го бях видял за последен път. Кой от двамата падна, крещеше мозъкът ми. И къде отиде другият?

Летях като стрела между паркираните коли. Той беше избягал! Нямаше го! Къде, по дяволите, беше този, когото застрелях? И къде се криеше другият?

Видях онзи, когото улучих. Лежеше проснат под светофара на ъгъла на Франклин и Кълъмбия. Смъртната маска все още покриваше лицето му, но той изглеждаше почти като обикновен човек с белите си високи маратонки, светлокафяви панталони и яке.

Не видях пистолет около него. Той не помръдваше и аз знаех, че е лошо ранен. Коленичих над него и го претърсих, но не преставах да се оглеждам. Внимателно, предупреждавах се сам. Не виждах никъде партньора му. Той е тук някъде. Той умее да стреля.

Смъкнах маската от лицето му и последната фасада падна завинаги. Ти не си Бог. Кръвта ти изтича като на всеки друг.

Беше доктор Уил Рудолф. Джентълмена умираше насред главната улица на Чапъл Хил. Синьо-зелените му очи губеха блясъка си. Лепкава локва артериална кръв вече се беше разстлала под него.

Хората на тротоара започнаха да се тълпят все по-близо. Задушаваха се от ужас и благоговение. Очите им бяха разширени. Повечето от тях сигурно никога не бяха виждали как точно умира човек. Аз бях виждал.

Повдигнах главата му. Джентълмена. Изнасилващият, изтезаващ бич на Лос Анджелис. Той не можеше да повярва, че е застрелян, не можеше да приеме това. Неговите озъртащи се, пълни с ужас очи ми казаха само това.

— Кой е Казанова? — попитах аз доктор Уил Рудолф. Исках да изтръгна името от него. — Кой е Казанова? Кажи ми.

Продължавах да поглеждам зад гърба си. Къде беше другият? Той няма да остави Рудолф да умре така, нали?

Най-сетне пристигнаха две патрулни коли. Три или четири местни ченгета тичаха към мен с извадени пистолети.

Рудолф се помъчи да фокусира погледа си, да ме види ясно или може би да види света за последен път. На устните му се появи кърваво мехурче и се стече на тънка струйка.

Думите му се точеха бавно.

— Никога няма да го откриеш — усмихна ми се той. — Не си достатъчно добър, Крос. Дори не си се приближил до него. Той е най-добрият.

Дрезгав вопъл се надигна от гърлото на Джентълмена. Познах звука на предсмъртния хрип, когато отново сложих маската върху лицето на чудовището.