Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (112)

111

Мислех, че знам посоката към магистралата и се насочих натам. Бях възстановил дишането си — за кой ли път — и вече тичах по-леко. Алекс Следотърсача.

Видях ги отново на около двеста метра пред мен. След това забелязах позната сива ивица: виещата се лента на магистралата. Можех да различа няколко къщи и стари телефонни постове. Магистралата. Пътят, по който можеха да избягат.

Двамата тичаха към някаква неугледна крайпътна къща. Все още носеха смъртните, си маски. Това ме наведе на мисълта, че Казанова е поел ръководството. Естественият лидер. Той обичаше тези маски. Те представляваха онова, което той вярваше, че е неговата истинска същност: мрачен Бог. Свободен да прави каквото си иска. По-висш от всички нас. На покрива на къщата светеше червено-син неонов надпис „Дим под колелата“. Това бе една от онези крайпътни кръчми, които по цял ден се радват на нескончаем приток от клиенти. Двамата се бяха насочили натам.

Качиха се в син пикап последен модел, паркиран сред множеството други коли. Претъпканите паркинги на кръчмите бяха отлично място, където можеш да си оставиш колата, без да събудиш нечии подозрения. Като детектив аз знаех това. Втурнах се през магистралата към крайпътната къща.

Някакъв мъж с дълга и къдрава рижа коса точно в този момент се качваше в своя плимут на паркинга. Беше облечен с измачкана риза с надпис „Кока-кола“ и стискаше огромен кафяв книжен плик. Течни покупки.

— Полиция — тикнах значката си на една педя от леко наболата му брада. — Трябва да взема колата ви!

Извадих пистолета, готов за всякакви неприятности, ако му скимнеше да ме нападне. Така или иначе, щях да взема колата му.

— За Бога, човече! Това е колата на приятелката ми — зафъфли той в скороговорка. Очите му не се отделяха от моя „Глок“. Подаде ми ключовете.

Посочих назад в посоката, откъдето бях дошъл.

— Веднага се обади на полицията. Изчезналите жени са там, може би на около два-три километра навътре в гората. Кажи им, че има ранен полицай! Кажи им, че това е скривалището на Казанова.

Скочих в плимута и вдигнах шестдесет и пет километра в час още преди да изляза от паркинга. В огледалото за обратно виждане забелязах, че човекът със сака все още гледа изцъклено подире ми. Искаше ми се лично да се обадя на Кайл Крейг и да му кажа да изпрати помощ, но не можех да спра сега, не можех да изпусна Казанова и неговия приятел.

Тъмносиният пикап се насочи към Чапъл Хил, където Казанова се беше опитал да убие Кейт и където преди това я беше отвлякъл. Там ли бе неговият дом? Дали не беше от Университета на Северна Каролина? Дали и той не беше лекар? Някой, за когото никога не бяхме чували? Това беше не само възможно, но и напълно вероятно.

Приближих се горе-долу на четири дължини на колата, но вече бяхме в границите на града. Нямаше как да разбера дали те знаеха, че аз съм зад тях. Вероятно знаеха. Чапъл Хил демонстрираше собствените си възможности да се препълни в час пик. Франклин Стрийт представляваше нескончаем поток от коли, който бавно се носеше покрай обградения с дървета университетски град.

Точно пред мен се виждаше небезизвестното кино „Варсити“, където Уик Сакс беше гледал италиански филм с една жена на име Сюзан Уелсли. Това беше изневяра, нищо повече. Доктор Уик Сакс беше подставено лице от Казанова и Уил Рудолф. Сакс представляваше идеалният заподозрян в случая. Местният порнограф. Казанова знаеше всичко за него. Как да си обясня това?

Още малко, и щях да ги настигна, усещах го. Поне трябваше да мисля така. Хвана ги червена светлина на светофара на ъгъла на Франклин и Кълъмбия. Между спрелите коли нехайно се разхождаха студенти по износени тениски с какви ли не надписи. От нечие радио се носеше песента на Шакил О’Нийл „Знам, че ме бива“.

Изчаках няколко секунди, след като светофарът светна червено. След това се хвърлих с главата напред. Готов или не, щях да щурмувам.