Ъптон Синклер
Цар Въглен (92)

4

Тази програма беше удобна за Хал, но той почти веднага разбра, че тя беше възприета твърде късно. Той и Джери тръгнаха след тълпата и видяха, че работниците бяха спрели пред една от сградите на компанията, когато доближиха, чуха, че някой държи реч. Гласът беше женски, звучеше ясно и убедително. Тълпата им пречеше да видят оратора, но Хал позна гласа и хвана другаря си за ръката:

— Това е Мери Бърк!

И наистина това бе Мери Бърк и тя като че ли беше докарала тълпата до полуда. Тя казваше едно изречение и тълпата го посрещаше с див рев; следваше друго изречение и нов тътен от тълпата. Хал и Джери се промъкнаха напред до място, откъдето вече можеха да различават думите на тази неистова проповед.

— Те дали ще слязат сами в шахтата, как смятате?

— Няма!

— А ако слязат, дали ще ходят там в коприна и дантели?

— Не!

— А дали ще имат такива фини, меки ръце?

— Не!

— Дали ще бъдат толкова горди, че да не искат да ви погледнат?

— Няма!

Мери продължаваше неудържимо:

— Нужно е само да сте единни и те ще ви молят на колене за пощада. Но вие сте страхливци и те използуват вашия страх! Вие сте предатели и те ви купуват! Изяждат ви с парцалите, вършат с вас каквото им скимне, а после отпътуват с частните си влакове и оставят полицаите да ви бъхтят и да ви мачкат по муцуните. Докога ще търпите това? Докога?

Ревът на тълпата се понесе по улицата и ехото го върна обратно:

— Няма да търпим! Няма да търпим! — мъжете размахваха юмруци, жените крещяха, дори и децата засипаха ругатни. — Ще се бием! Няма вече да им робуваме!

И тук Мери намери разковничето.

— Ще основем профсъюз! — извика тя. — Ще се сплотим и ще стоим сплотени! Ако откажат да ни дадат права, знаем какво да им отговорим — ще обявим стачка!

Тълпата затътна като гръмотевица в планините. Да, Мери намери точната дума! Дълги години не бе изговаряна в Норт Вали, но сега тя избухна като барут сред множеството.

— Стачка! Стачка! Стачка! Стачка! — сякаш хората не можеха да се наситят на тази дума.

Не всички бяха разбрали речта на Мери, но тази дума я знаеше всеки: „Стачка!“. Те я превеждаха и изговаряха на полски, чешки, италиански, гръцки. Мъжете размахваха каскети, жените престилки — сякаш в здрача бурята люлееше някаква странна растителност. Мъжете си стискаха ръцете, някои от по-емоционалните чужденци се прегръщаха.

— Стачка! Стачка! Стачка!

— Вече не сме роби! — извика Мери. — Ние сме хора и искаме да живеем като хора! Ще работим като хора… или изобщо няма да работим! Няма вече да бъдем стадо добитък, което могат да подкарат, накъдето им скимне! Ще се организираме, ще бъдем сплотени — рамо до рамо! Или ще победим заедно, или заедно ще гладуваме и ще измрем! И никой от нас няма да отстъпи, нито един няма да стане предател! Има ли някой тук, който иска да измени на другарите си?

Разнесе се вой, сякаш виеше глутница вълци. Смее ли този, който смята да измени на другарите си, да покаже мръсното си лице!

— Ще подкрепите ли профсъюза?

— Да!

— Заклевате ли се?

— Кълнем се!

Мери вдигна ръце в страстно заклинание:

— Закълнете се в живота си! Че всеки от вас ще бъде с нас и няма да отстъпи, докато не победим! Закълнете се! Закълнете се!

Мъжете повториха жеста й и вдигнаха ръце нагоре:

— Кълнем се! Кълнем се!

— Няма да се оставите да ви сломят! Да ви изплашат!

— Не! Не!

— Дръжте на думата си, мъже! Дръжте! Това е едничката надежда за вашите жени и деца!

Девойката продължи пламенната си реч, увещаваше ги със страстни думи и жестове — висока, властна фигура, олицетворение на самия бунт. Хал слушаше и я наблюдаваше слисан. Ето какво чудо е човешката душа, ето как от отчаянието се ражда надеждата! А и тълпата около Мери участвуваше в това удивително прераждане: протегнатите ръце, люлеещите се фигури откликваха на думите на Мери, както оркестърът се подчинява на палката на диригента.

Хал потръпна с възбудата от победата. Него самия го биха, той бе искал да бяга от това място на страданията, но сега в Норт Вали има надежда — ще има победа и свобода!

Откакто беше дошъл в каменовъгления район, Хал постепенно разбра и се убеди, че истинската трагедия в живота на тези хора не са физическите страдания, а тяхната душевна депресия, техните затъпели, безнадеждно мизерни умове. Този факт се набиваше в съзнанието му всеки ден, както от това, което виждаше сам, така и от нещата, които му разправяха другите. Том Олсън пръв беше изразил това с думите: „Най-страшното се намира в главите на онези, на които искаш да помогнеш!“. Та как може да се събуди надежда у хората в тази обстановка на терор? Дори и самият Хал, макар и млад и свободен, бе докаран до отчаяние. Той беше от онази класа, която е навикнала да нарежда: „Направи това!“ или „Направи онова!“ и нарежданията се изпълняваха. Но тези минни роби никога не са знаели какво значи власт, увереност, напротив, бяха привикнали на това други да осуетяват усилията им на всяка крачка, да задушават всеки техен копнеж за щастие или успех.

Но ето какво чудо е човешката душа? Ето как в Норт Вали се роди надеждата! Ето че хората се дигнаха начело с Мери Бърк! Сбъдна се видението на Хал — Мери Бърк с чудно красивото лице и с блестящата като златна корона коса! Мери Бърк, яхнала снежнобял кон и с бяла, мека, бляскава одежда на раменете като Орлеанската дева или като звезда в предизборно шествие. Да, и тя яздеше начело на тълпата, а в ушите на Хал звучеше музика.

В шеговитите думи на Хал тогава се криеше истинска прозорливост, истинска вяра в тази девойка. Още от деня, когато я срещна за пръв път, тази дива роза, която прибираше прането, беше разбрал, че пред него стои не само хубава млада работничка, а и една умна, властна личност. Тя притежаваше проникновение, нейните чувства бяха по-дълбоки от чувствата на повечето от тези платени роби. Вълнуваха я по-сложни проблеми от техните. Когато поиска да й помогне и да й намери по-добра работа, тя му даде да разбере, че нейният копнеж е не само да се отърве от изнурителния труд, но и да води богат духовен живот. Тогава му хрумна идеята, че Мери трябва да стане учител, водач на своите хора. Тя ги обичаше, страдаше за тях и с тях, но същевременно притежаваше ум, който й даваше възможност да разбере причините за техните страдания. Но когато изложи пред нея тези планове за нейната ръководна роля, той се сблъска с нейното дълбоко вкоренено отчаяние; нейният песимизъм се подигра с неговите мечти, презрението, което тя изпитваше към тези роби, омаловажаваше полаганите от него усилия да помогне и на тях, и на самата нея.

Но ето сега тя поемаше ролята, в която той искаше да я види. Тя сякаш бе вляла душата си в тази крещяща тълпа, помисли си Хал. Беше живяла живота на тези хора, беше изпитала на собствен гръб вършените спрямо тях несправедливости, беше тласната към бунт заедно с тях. Както всеки мъж, Хал не разбра една важна подробност от това поразително преобразяване на Мери: не схвана, че нейното красноречие е адресирано не само до Рафърти, Уокъп и останалите роби в Норт Вали, но и към една хубавица, която носеше мушама и бледозелена шапка, над която падаше мек, тънък, страшно скъп воал.