Ъптон Синклер
Цар Въглен (90)

2

Хал пак излезе на улицата. По този час в равнинните местности настъпваше залез-слънце, тук планинските върхове се къпеха в пурпурен цвят, а ранната есен правеше въздуха свеж и прохладен. Той видя, че по тъмнеещите улици на селището се стичаха хора, чуваха се викове, народът се втурна в една посока и той забърза след тях, като си мислеше: „Какво ли има пак?“. Викаха може би стотина души и отделните гласове се преливаха като бучащи морски вълни. Хал долови отделни думи: „Давай! Давай! До гуша ни дойде! Ура-а!“

— Какво се е случило? — попита някого, който стоеше в края на тълпата.

Мъжът го позна и викът му се понесе над тълпата:

— Джо Смит! Ето кой ни трябва! Ела тук, Джо! Искаме реч!

Но докато Хал още питаше и се мъчеше да разбере положението, други викове заглушиха името му:

— Стига са ни тъпкали!

Сетне някой извика над всички други:

— Кажи ни! Кажи ни пак! Давай!

Встрани от тълпата някакъв мъж бе застанал на стълбището на една от сградите. Хал втренчи слисан поглед в него — това беше Тим Рафърти. Да не повярва човек — безгрижният и простоват Тим с вечно ухиленото си лице и с игривите сини ирландски очи! Сега жълтеникавочервената му коса беше разчорлена, лицето му беше изкривено от ярост.

— Почти мъртъв е! — кресна той. — Не говори, не може да си помръдне ръката! Единайсет години блъска заради тях и едва-що не се претрепа в тази злополука, която е тяхна грешка. Ей богу, всеки от вас тука знае, че това е тяхна грешка!

— Разбира се! Прав си! — ревна тълпата. — Разкажи всичко!

— Дават му двайсет и пет долара и болничните разноски… а какви ще бъдат тези разноски? Ще го изхвърлят на улицата, преди да си е стъпил на краката. Знаете това — така направиха и с Пийт Кълън!

— И още как!

— Тези проклети адвокати вътре… карат ги да подписват книжа, а те още не знаят какво правят. А аз, дето мога да му помогна, не ме пускат да припаря. За бога, казвам ви, това е вече много! Роби ли сме или кучета, та трябва да търпим такива неща?

— Няма да търпим повече! — извика някой. — Да влезем и да се оправим сами!

— Хайде! — изкрещя друг. — По дяволите техните бандити!

Хал си проби път сред тълпата.

— Тим! — извика той. — Откъде знаеш това?

— Един вътре е видял.

— Кой?

— Не мога да ти кажа, ще го уволнят. Но ти го познаваш не по-зле от мен. Той дойде и ми каза. Искат да метнат баща ми с обезщетението.

— Така правят винаги! — извика Уокъп, английски миньор, който стоеше край Хал. — Затова не щат да ни пуснат вътре.

— И с баща ми направиха така! — обади се друг. Хал позна гласа на Анди гърчето.

— А сутринта искат да отворят №2! — извика Тим. — Кой ще слезе там пак? И то с Алек Стоун, дето праща хората по дяволите и спасява катърите!

— Няма да слизаме в тия шахти, докато не ги обезопасят — обади се Уокъп. — Нека да ги пръскат, иначе плюя на цялата работа.

— И да ни мерят истинското тегло! — извика друг. — Трябва да имаме контрольор, тогава ще получаваме каквото сме изработили.

И отново се понесоха виковете:

— Джо Смит! Искаме реч, Джо! Дай им да разберат! Ти си за тая работа!

Хал стоеше безпомощен, слисан. Смяташе, че е спечелил своята борба, а ето че сега започваше нова. Хората разчитаха на него, обръщаха се към него като към най-смелия бунтар. Малцина знаеха за внезапната промяна на съдбата му.

Докато все още се колебаеше, други взеха инициативата. Англичанинът Уокъп се качи на стълбището и заговори на тълпата. Той беше просто един от тези приведени, осакатени хора, но критичните обстоятелства изведнъж разкриха неподозираната сила на неговите дробове. Хал слушаше учуден: никога не би допуснал, че този мълчалив, тъпичък на вид човек може да бъде борец. Том Олсън беше разговарял с него, смяташе, че той не ще да слуша за нищо и бяха престанали да му обръщат внимание. А ето, че сега същият този човек беше самото предизвикателство!

— Те са шайка обирници и убийци! Грабят ни, както им падне! На мен ми дойде, вече до гуша! А вие?

От всички краища на тълпата, докъдето достигаха думите на Уокъп, долетяха бурни възгласи на одобрение. На всички им беше дошло до гуша.

— Добре тогава, ще се борим с тях!

— Ура-а, ура-а! Искаме правата си!

Джеф Котън изтича натам, последван от Бъд Адамс и двама-трима от минните пазачи. Тълпата им се опря: онези, които бяха по-встрани, стиснаха юмруци и оголиха зъби като раздразнени кучета. Лицето на Котън пламна от ярост, но той разбра, че работата е сериозна, обърна се и изтича за подкрепления. Тълпата заръмжа от възторг. Битката започна и те вече спечелиха първата си победа!