Ъптон Синклер
Цар Въглен (8)

8

Хал запита новата си позната за името й. Тя се назова Мери Бърк и каза:

— Навярно отскоро сте тук, иначе сигурно щяхте да чуете за „Червената Мери“. Така ме наричат заради косата ми.

— Отскоро съм тук — потвърди той, — но се надявам да остана сега… заради тази коса. Мога ли да ви видя някой път, мис Бърк?

Тя не отговори, а хвърли поглед към дома, в който живееше. Това беше небоядисана дървена барака с три стаи, по-разнебитена от много други бараки. Наоколо всичко тънеше в нечистотия и сажди, а някогашната дървена ограда около бараката се разпадаше и вече я използуваха като дърва за огрев. Прозорците бяха пропукани и изпочупени, по покрива личаха следи от дупки, покрити как да е.

— Мога ли да дойда? — избърза той с въпроса си отново, за да не й се стори, че оглежда дома й много критично.

— Може би — каза момичето и вдигна коша с прането. Той пристъпи и предложи да го носи, но тя не му даде. Стиснала коша и отправила предизвикателен поглед в лицето на Хал, тя рече: — Можете да дойдете, но едва ли ще ви хареса това посещение, мистър Смит. Скоро ще чуете доста неща от съседите.

— Струва ми се, че не познавам никого от вашите съседи. — В гласа му се долавяше съчувствие, но предизвикателността не изчезна от погледа й.

— Скоро ще чуете, мистър Смит, но ще чуете също, че аз държа главата си високо. А това в Норт Вали никак не е лесно.

— Не харесвате ли мястото? — запита той и бе слисан от реакцията на този въпрос, зададен само от учтивост. Като че ли буреносен облак мина по лицето на девойката.

— Мразя го! То е място на страховете и на дяволите!

Хал се поколеба за миг, сетне каза:

— Ще ми обясните ли, когато ви дойда на гости, какво искате да кажете с тези думи?

Но „Червената Мери“ отново си върна обаятелността.

— Когато дойдете, мистър Смит, няма да ви забавлявам с грижите си. Ще се държа като пред гости и ако искате, ще направим хубава разходка.

По обратния път към Реминицки за вечеря Хал през цялото време мислеше за Мери; не само за това, че тя бе приятна за очите — една неочаквана гледка за това място на сладострастието, но и за личността й, която го смущаваше — болката, която сякаш надничаше неизменно от мислите й, буйната гордост, която избухваше при най-малкия признак на съчувствие, нейното оживление при неговия образен, макар и банален начин на изразяване. Откъде можеше да знае тя за стихове? Той искаше да опознае по-добре това чудо на природата, тази дива роза, разцъфнала на студения планински хребет.