Ъптон Синклер
Цар Въглен (76)

13

Хал познаваше добре тези хора и знаеше какво въздействие ще има мълнията, която беше посипал над главите им. За тях добрият тон беше най-голямата добродетел и Хал знаеше, че ги засяга. Ако искаше да ги предразположи, макар и малко, трябваше да обясни своето присъствие тук — един бракониер в имението на Хариганови.

— Пърси — продължи той, — ти помниш как се нахвърляше върху мен миналата година в колежа, защото съм слушал „бунтарите“. Схвана го като лична обида. За себе си ти беше убеден, че техните приказки не са верни. Но аз исках да се уверя за себе си и отидох да работя в мината. Видях експлозията, видях как този човек, Джеф Котън, гонеше жените и децата от отвора на шахтата с псувни и юмруци. Заех се да помогна на хората в шахтата, а той ме изхвърли от мината. Каза ми, че ако не си гледам моята работа, може да ми се случи нещо някоя тъмна нощ. Сам виждаш — тази нощ е тъмна!

Хал почака, за да даде възможност на младия Хариган да схване обстановката и да мине към действия. Очевидно младият Хариган още не беше асимилирал достатъчно добре присъствието на минния шериф и на неговия револвер. Хал поде отново:

— Тези хора най-спокойно биха ме убили. Та те само преди малко стреляха по мен. Шерифът още държи револвера в ръката си и ти можеш да усетиш миризмата на барута. Та затова си позволих да нахълтам в твоя вагон, Пърси. Трябваше да спасявам живота си. Моля да ме извиниш.

Една неочаквана възможност за сина на царя на въглищата да покаже великодушието си и той побърза да се възползува от нея.

— Разбира се, Хал. Добре стори, че си дошъл тук. Никой не е упълномощавал нашите служители да се държат по такъв начин, и те положително ще платят за това. — В гласа му звучеше спокойна увереност, напълно в стила на Хариган. При тези думи Джеф Котън и двамата пазачи сякаш се смалиха и увехнаха.

— Благодаря ти, Пърси — рече Хал. — Знаех, че ще кажеш именно това. Съжалявам, че разстроих забавлението ви.

— Няма нищо, Хал. То пък едно забавление…

— Виждаш ли, Пърси, не става дума само за мен, но и за хората в шахтата. Те загиват, всяка минута е фатална. Ще мине най-малко един ден, докато се доберем до тях. Ще трябва да се предприеме нещо веднага.

И Хал отново млъкна и зачака. Паузата стана мъчителна. До този момент гостите гледаха него; сега обърнаха погледи към младия Хариган и той почувствува промяната.

— Не зная какво точно очакваш от мен, Хал. Баща ми е наел компетентни хора, които да вършат работата му, а аз не смятам, че имам достатъчно познания, за да ги уча как да действуват. — Всичко това отново в стила на Хариган, но под втренчения поглед на Хал той омекна. — Какво мога да направя?

— Можеш да наредиш да отворят шахтата и да пуснат вентилатора. Той ще изтегли дима и газовете и спасителните команди ще могат да се спуснат долу.

— Хал, уверявам те, че нямам право да давам подобни нареждания.

— Трябва да си присвоиш това право! Баща ти е в Ню Йорк, служещите на компанията са в леглата си; ти си, който трябва да реши въпроса.

— Но аз не разбирам нищо от тези работи, Хал! Не съм запознат с обстановката, ако не смятам това, което ми разказа. И макар че не се съмнявам в думите ти, всеки може да сбърка в подобна ситуация.

— Ела и виж сам, Пърси! Не искам нищо повече, а работата е съвсем проста: ето влака, локомотивът е под пара, ще ни превключат на линията за Норт Вали и за половин час сме в мината. А там ще те заведа при хора, които разбират; хора, които са прекарали живота си по мините, които много пъти са виждали такива катастрофи и които ще ти кажат истината: че все още има възможност да се спаси животът на много хора и че тази възможност се изпуска умишлено, за да се спестят няколко хиляди долара във въглища, греди и релси.

— Дори и така да е, Хал, нямам никакви пълномощия!

— Ако дойдеш там, само за миг ще ликвидираш бюрокрацията. Тъмни дела вършат надзирателите там.

Стилът на Хариган започна да се огъва под силния натиск на Хал; синът на въглищния цар вече беше само един съвсем обикновен объркан младеж. Но все пак зад него стоеше сила, по-могъща от Хал. Пърси поклати глава:

— Това е работа на стария, Хал. Нямам право да се меся!

В отчаянието си Хал се обърна към другите. Плъзгайки поглед от лице на лице, той го опря на девойката от кориците на списанието, срещна широко отворените кафяви очи.

— Джеси! Какво ще кажеш ти?

Девойката трепна и по лицето й се изписа страдание.

— Какво искаш да кажеш, Хал?

— Кажи му, че трябва да спаси живота на тези хора!

Миговете се сториха цяла вечност на Хал. Изведнъж разбра, че това е изпитание и за двамата. Кафявите очи се наведоха.

— Не разбирам от тези работи, Хал.

— Но, Джеси, аз обясних! Тези мъже и момчета ще умрат от задушаване, за да се спестят малко пари. Нима това не е ясно?

— Откъде мога да зная, Хал?

— Давам ти моята дума, Джеси. Не бих търсил помощта ти, ако не съм сигурен в това, което приказвам.

Тя още се колебаеше. В гласа му затрептя нежна нотка:

— Джеси, скъпа!

Сякаш омагьосана, девойката впери поглед в него. Хал видя как страните и шията й пламнаха от притеснение.

— Джеси, зная — искам твърде много от теб. Никога не си била нетактична спрямо приятелите си. Но помня, че веднъж забрави благоприличието, когато някакъв грубиянин биеше на улицата един стар кон. Не помниш ли как се нахвърли върху него като дива котка! А тук — помисли само, скъпа! — тук измъчват до смърт стари, отрудени добичета, но не коне, а… хора!

Девойката продължаваше да го гледа втренчено и той видя горестта и отчаянието в погледа й. Очите й плувнаха в сълзи, които бавно се застичаха по страните й.

— О, не зная, не зная! — извика тя, скри лице с ръцете си и захълца неудържимо.