Ъптон Синклер
Цар Въглен (72)

9

Били Кийтинг излезе да търси някакъв познат, който би могъл под секрет да му подскаже какво може да очаква Хал. Междувременно Хал и Едстрьом седнаха да похапнат с Маккелър. Не посмяха да използуват столовата, а сложиха малка маса в една от стаите на горния етаж. Хал забеляза колко изтерзани бяха жената и дъщерята на Маккелър. Разбра съвсем ясно колко ужасен може да бъде животът в този каменовъглен район. Та това бяха американки, това беше американски дом — дом, в който човек чувствуваше финеса и културата, а обитателите му мислеха и действуваха така, сякаш бяха руски съзаклятници, над които тегнат нагайката и Сибир.

Репортерът се върна след два часа с пресни новини.

— Подготви се за неприятности, момко.

— Защо?

— Джеф Котън е в града.

— Откъде знаете?

— Видях го в един автомобил. Щом напуска Норт Вали в такъв момент, работата е сериозна, казвам ти.

— Какво ли е намислил?

— Кой знае. Може да организира нападение срещу теб; може да издействува да те отмъкнат от града и да те оставят в пустинята; а може би ще действува само за ареста ти.

Хал помисли малко.

— За клевета?

— Или за скитничество. Или по подозрение, че си ограбил някоя банка в Тексас. Или че си убил прабаба си в Тасмания. Важното в случая е, че ще те държи зад решетките, докато всичко бъде забравено.

— Не държа да съм в затвора — пошегува се Хал. — Отивам в Уестърн сити. Чакам влака.

— Може да се наложи да чакаш до сутринта — обясни Кийтинг. — Станала е авария: някакъв товарен вагон дерайлирал и повредил линията. Ще мине известно време, докато я поправят.

Започнаха да обсъждат този нов проблем. Маккелър предложи да повика шестима свои приятели, които да пазят Хал през нощта. Хал почти беше приел вече това предложение, когато една случайна реплика на Кийтинг тласна разговора в съвсем нова насока.

— Железопътната катастрофа задържа тук и още една личност — сина на царя на въглищата!

— Синът на царя на въглищата — повтори Хал.

— Младият Пърси Хариган. Пристигнал е тук с частен вагон… или по-точно с цял влак. Помислете си само: вагон-ресторант, вагон-салон и два спални вагона! Не ти ли се ще и ти да си син на въглищния цар?

— Заради минната катастрофа ли е дошъл?

— Минната катастрофа ли? Съмнявам се дали изобщо е чул за нея. Чух, че правят излет до Великия каньон; мъкнат четири автомобила в товарния вагон.

— Старият Питър с тях ли е?

— Не, той е в Ню Йорк. Домакин е Пърси. Беше в града с един от автомобилите. С него бяха още двама души и няколко момичета.

— Кои са с него?

— Не можах да разбера. Знаеш ли, от това става статия за „Газет“: синът на въглищния цар идва случайно в момент, когато сто и седем от неговите роби загиват в мината! Да можех само да измъкна, от него поне една дума за катастрофата! Или поне да го бях накарал да каже, че не знае нищо за нея!

— А опитахте ли се?

— Че как! Иначе ще бъда ли репортер?

— Какво стана?

— Нищо. Ако не броя това, че той ме смрази.

— Къде стана това?

— На улицата. Спряха пред една аптека и аз приближих. „С мистър Пърси Хариган ли говоря?“ Той продължаваше да гледа витрината през рамото ми. „Аз съм репортер — казах аз, — бих искал да ви попитам за катастрофата в Норт Вали.“ „Извинете“, рече той с един тон… Уф, само като си спомня и кръвта ми се смръзва! „Само една дума“, помолих аз. „Не давам интервюта“, отсече той. И това беше всичко. Продължи да гледа през рамото ми, а другите гледаха право пред себе си. Още първата ми дума ги бе превърнала в лед. А аз за първи път се почувствувах като замръзнал червей! Настъпи кратко мълчание.

— Странно, наистина — отбеляза Били, — колко бързо се създава аристокрацията! Гледаш този автомобил, хората в него и държането им, и току-виж си помислил, че управляват света още от времето на Вилхелм Завоевателя. А старият Питър е дошъл в страната като амбулантен търговец!

— Енергични люде сме ние — подхвърли Маккелър.

— От много енергия ще стигнем чак до ада след още едно поколение — резюмира репортерът. — Но слушайте — добави той след миг, — в компанията имаше една девойка… чиста работа! Акълът ми взе, казвам ви! Нали знаете онези пухкави рокли, в които се докарват — меки и мъхнати, напомнят на човек разцъфналите овошки. А тази девойка беше истински ябълков цвят.

— Виждам, че женското обаяние ви въздействува — отбеляза Хал кротко.

— Да — призна Били. — Зная, че всичко това е измама, но все пак сърчицето ми се разтупва от това. Винаги съм искал да вярвам, че те са прелестни не само по външен вид.

Спомените нахлуха в усмивката на Хал и той изрецитира:

„О, Лиза-Ана, ела излез с мен,

Луната грее ярко, навън е като ден“.

Сетне спря и се разсмя:

— Скривайте чувствата си, мистър Кийтинг. Не бих се изненадал, ако тя ви целуне мимоходом.

— Мен? Нищожният вестникар?

— Вас, мъжът! Не бих седнал да обвинявам дамата в позьорство, но всяка дама има своята роля в живота и трябва да я упражнява.

Замълчаха. Репортерът заразглежда младия миньор с любопитство.

— Слушай — рече той, — почвам да ти се чудя. Откъде познаваш толкова добре психологията на богатите?

— Някога и аз имах пари — отвърна Хал. — Моето семейство фалира със същата бързина, с каквато се издигнаха Хариганови.