Ъптон Синклер
Цар Въглен (7)

7

Не след дълго Хал получи почивка, която разнообрази монотонността на неговия труд в обора. Беше случаен свободен ден, непредвиден в пазарлъка му с началника на шахтата. В мина №2 стана някаква повреда във вентилационната галерия, той започна да чувствува главоболие и чу как хората се оплакваха, че лампите им горят с нисък пламък. Сетне, когато положението започна да става сериозно, дойдоха нареждания да се изведат катърите.

Това се оказа забавно приключение. Възторгът на питомците на Хал, когато видяха слънчевата светлина, беше завладяващо комичен. Нищо не можеше да ги удържи да не лягат и да не се търкалят по гръб по обсипаната със сгурия улица, а когато ги оградиха в един далечен ъгъл на селището, където растеше истинска трева, те изпаднаха в екстаз като група ученици на излет.

И така Хал получи няколко свободни часа. Бидейки още млад и неизлекуван от безцелно любопитство, той се изкачи по каньона да види планините. Когато привечер се смъкваше отново надолу, в мрачната картина на миньорския живот се появи ярко петно. Той се озова в нечий заден двор под погледа на нечия дъщеря, която прибираше прането. Момичето имаше разкошна фигура, висока и здрава; косата й беше от онзи цвят, който в изисканите среди наричат кестеняв; страните й пламтяха с цвят, с който природата компенсира хората, които живеят на места, където постоянно вали. Тя беше първата прелестна гледка за Хал, откакто беше дошъл в каньона. Беше съвсем естествено той да се заинтригува. Стори му се, че щом момичето го заглежда, и той беше в правото си да отвръща със същото. Не му дойде наум, че и той беше приятна гледка: планинският въздух беше заруменил бузите му и беше придал особен блясък на игривите му кестеняви очи, а вятърът беше разрошил къдравата му кестенява коса.

— Здравейте — рече момичето накрая. — Гласът й беше топъл и с несъмнен ирландски акцент.

— Здравейте и вие — отговори Хал простичко, сетне добави с по-голяма елегантност: — Извинете, че нахълтах при прането ви.

Сивите й очи се разшириха от учудване.

— Я се разкарайте! — рече тя.

— Предпочитам да остана — каза Хал. — Какъв красив залез!

— Ще се дръпна да го виждате по-добре. — Тя пренесе насъбраните вече дрехи до коша и ги пусна вътре.

— Не, сега не е толкова красив — рече Хал. — Цветовете избледняха.

Момичето се обърна и отново втренчи поглед в него.

— Я ме оставете на мира! Закачали са ме за тази моя коса още преди да се науча да говоря.

— Ще е било от завист — рече Хал, възприемайки нейния говор.

Пристъпи няколко крачки, за да огледа по-отблизо косата й. Тя падаше на челото й на чупки, а отзад бе пристегната в тежка плитка, която се спускаше по раменете й до кръста. Хал забеляза силните плещи, несъмнено привикнали към тежък труд; макар и неотговарящи на общоприетите романтични норми за женственост, в тяхната атлетичност се криеше своеобразна грациозност. Девойката носеше избеляла синя басмена рокля, за съжаление не дотам чиста. Младежът забеляза също, че на едното рамо тя беше скъсана и отдолу прозираше парче плът. В погледа на девойката, който следеше неговия, блесна предизвикателство; тя метна върху рамото парче изпрано бельо и то остана там до края на разговора.

— Кой сте вие? — попита тя ненадейно.

— Казвам се Джо Смит. Коняр съм в №2.

— А какво правехте там горе, ако смея да попитам? — Сивите й очи се насочиха към голия планински склон, откъдето той се беше смъкнал сред лавина от ситни камъни и прах.

— Оглеждах моята империя — каза Хал.

— Вашата какво?

— Моята империя. Земята е собственост на компанията, но пейзажът е на онзи, който се интересува от него.

Тя кимна леко с глава.

— Къде сте се научили да говорите така?

— В друго общество, преди да стана коняр — обясни той. — Не дойдох аз потънал в забрава, а слязох тук в облаци от слава.

Тя не можа да схване веднага смисъла. Сетне на лицето й разцъфна усмивка.

— Истина, звучи като от книга със стихове! Кажете още нещо.

— О, singe fort so suess und fein!^[1] — издекламира Хал и срещна учудения й поглед.

— Не сте ли американец? — попита тя.

Той се разсмя. Знанието на чужди езици в Норт Вали не беше признак на култура!

— Слушам какво разправят при Реминицки — рече той, сякаш искаше да се извини.

— О! Там ли се храните?

— Ходя там три пъти на ден, но не мота да кажа, че ям много. Може ли да се живее само с тлъст боб?

— Разбира се, не — засмя се девойката. — Стигат ми и добрите стари картофи.

— Бих казал, че живеете от розови листенца.

— Я се разкарайте! Да не сте целували камъка на Бларни^[2]?

— Не бих си прахосвал целувките по никакви камъни.

— Ставате дързък, мистър Смит. Няма да ви слушам. — Тя се обърна и засъбира усърдно прането от въжето. Но Хал не искаше да бъде пропъден. Той пристъпи крачка по-близо.

— Като слизах по склона, открих нещо великолепно — рече той. — Там горе всичко е пусто и мрачно, но стигнах до едно закътано място, където слънцето грееше, и там видях една дива роза. Една-единствена! Помислих си: значи розите цъфтят дори и по най-усамотените места на земята!

— Виж ти, пак книга със стихове! — извика девойката. — Защо не взехте розата?

— В една книга със стихове се казва: „Да оставим дивата роза на стъблото й“. Там тя ще продължи да цъфти, но ако човек я откъсне, тя ще увехне за няколко часа.

Хал не влагаше в думите си нещо повече от желанието да поддържа разговора. Но нейният отговор измени насоката на тяхното познанство.

— Защо сте толкова сигурен, момко? Може би нощес ще се извие буря и ще отвее листенцата й. А ако бяхте я откъснали и й се порадвахте, може би розата щеше да оправдае съществуването си.

Неволният покровителствен тон в мислите на поета сега трябваше да отстъпи пред вечната тайна. Дали девойката знаеше това — или го целеше — но тя беше удържала първата си победа като жена. Беше привлякла мисълта на мъжа и го изпълни с любопитство. Какво ли искаше да каже тази дива роза от каменовъгления район?

А дивата роза, очевидно неподозираща, че е казала нещо епохално, се занимаваше с прането. Хал Уорнър наблюдаваше лицето й и размишляваше върху нейните думи. От устните на изтънчена дама те можеха да означават само едно — покана. Но в ясните сиви очи на тази девойка нямаше и следа от поквара, а само тъга. Но каква беше тази тъга в очите и в думите на едно толкова младо, енергично и живо същество? Беше ли това меланхолията на нейната раса — онова, което струи от старите ирландски песни? Или пък нова своеобразна меланхолия, породена в каменовъглените райони в Далечния Запад?

Чертите на девойката заинтригуваха не по-малко от нейните думи. Сивите й очи блестяха изпод рязко очертаните тъмни вежди, които не отговаряха на цвета на косата. Устните също се очертаваха рязко, почти прави, сякаш изписани на лицето й с кармин. Когато момичето се взираше в някого, лицето му добиваше жив и объркващ израз, самоуверен и малко вироглав. Но когато се усмихваше, червените устни се разтягаха в по-мека линия, а сивите очи ставаха тъжни и потъмняваха. Това ирландско момиче беше едно наистина привлекателно, но и трудноразбираемо същество.