Ъптон Синклер
Цар Въглен (67)

4

Мистър Ричард Паркър е зает, обясни чиновникът в чакалнята. Хал не възрази, защото това му даваше възможност да си отдъхне. Служителят втренчи любопитен поглед в зачервения и задъхан младеж, но Хал не сметна за необходимо да му даде обяснение. Побойникът чакаше отвън на улицата.

Мистър Паркър прие посетителя след няколко минути. Паркър беше добре охранен джентълмен с тлъст врат й двойна гуша, гладко избръснат и напудрен, носеше добре ушит костюм и безукорно бяла риза. Правеше впечатление на човек, който преуспява. На бюрото му имаше книжа, които, изглежда, поглъщаха вниманието му.

— Да? — попита той и хвърли бегъл поглед към младия миньор.

— С окръжния прокурор на Педро ли говоря?

— Да.

— Мистър Паркър, проучихте ли обстоятелствата около катастрофата, в Норт Вали?

— Не — отговори мистър Паркър. — Защо?

— Току-що идвам от Норт Вали и мога да ви дам сведения, които могат да представляват интерес за вас. В шахтата са затрупани сто и седем души, а административното ръководство на компанията затвори шахтата и пожертвува живота на тези хора.

Другият се откъсна от книжата и заоглежда посетителя изпод подпухналите си клепачи.

— Откъде знаете това?

— Пристигнах оттам само преди няколко часа. Фактите са известни на всички работници в мината.

— Говорите това, което сте дочули?

— Моите сведения са от първа ръка. Сам видях нещастието, видях как заковаха с дъски отвора на шахтата и опънаха отгоре платно. Познавам един човек, когото изгониха от мината тази сутрин, защото казал, че бавят монтажа на вентилатора. От експлозията минаха вече три дни, а още нищо не е предприето.

Мистър Паркър започна да задава въпроси, цяла серия от въпроси, с присъщия на следователите рязък и мнителен тон. Хал не възразяваше; професията на този човек изискваше проверка на всеки факт.

Скоро Паркър попита как може да получи потвърждение на изявленията на Хал.

— Налага се да отидете там — гласеше отговорът.

— Твърдите, че фактите са известни на работниците. Посочете ми имената на някои от тях.

— Нямам право да посочвам имена, мистър Паркър.

— За какво право говорите? Та нали хората сами ще ми разкажат всичко.

— Може би, но може и да не ви разкажат. Един вече загуби работата си; не всеки би се решил на това.

— И вие очаквате да отида там само въз основа на вашите твърдения?

— Предлагам ви нещо повече от голословни твърдения. Предлагам ви клетвена декларация.

— Но какво зная аз за вас?

— Знаете, че съм работил в Норт Вали, т.е. може да проверите този факт по телефона. Казвам се Джо Смит, бях помощник-копач в шахта №2.

Това не беше достатъчно за мистър Паркър. Той обясни, че цени времето си и преди да предприеме пътуване до Норт Вали, трябва да има имената на свидетели, които да потвърдят казаното от Хал.

— Предлагам ви клетвена декларация! — повтори Хал. — Заявявам, че ми е известно, че се върши престъпление: жертвува се животът на сто и седем души. Според вас това не дава ли достатъчно основания поне за една анкета?

Окръжният прокурор повтори отново, че иска да изпълни дълга си и да защити правата на работниците, но не може да приеме да го пращат „за зелен хайвер“. Трябва да има имената на свидетелите. И Хал започна да мисли. Дали прокурорът не използуваше първия попаднал му претекст, за да не предприеме нищо? Или възможно ли е един държавен служител да отиде дотам, че да попълни списъците на компанията с имената на „неблагонадеждните“?

Въпреки обзелото го недоверие, Хал реши да предостави на този човек всички възможности. Изложи в подробности катастрофата, мислено поведе мистър Паркър из мината, показа му отчаяните жени и изплашените деца, които се тълпяха около отвора на шахтата и биваха отблъсквани с тояги и револвери; изброяваше едно след друго семейства, вдовици, майки и сираци; разказа му как миньорите искаха да рискуват живота си, за да спасят своите другари. Хал даде свободен изблик на чувствата си и се застъпваше с жар за своите приятели.

— Млади човече — прекъсна го прокурорът, — откога работите в Норт Вали?

— Около десет седмици.

— А откога работите из мините?

— За първи път ми е.

— И мислите, че за десет седмици сте научили достатъчно, за да имате право да обвините в убийство хора, които са прекарали целия си живот в изучаване на миньорския занаят?

— Вече ви казах, че това не е само мое мнение, такова е мнението и на старите и най-опитни миньори. Казвам ви, че не се прави абсолютно нищо за спасяването на тези хора! Надзирателите не дават пет пари за работниците. Един от тях, Алек Стоун, е заявил на всеуслушание: „По дяволите работниците! Спасете катърите!“

— Там горе всички са възбудени сега. Никой не е в състояние да мисли правилно… и вие също. Ако действително в шахтата има пожар и ако този пожар вземе такива размери, че не може да бъде потушен…

— Но, мистър Паркър, нима можете да знаете докъде се е разпространил пожарът?

— Е, а вие откъде знаете, че не е?

Настъпи мълчание. Изведнъж прокурорът отбеляза:

— Доколкото ми е известно, горе има един помощник на минния инспектор. Как се казва този човек?

— Кармайкъл.

— Е, и какво е неговото мнение по въпроса?

— Миньорът Хусар бе изгонен, защото се обърна именно към него.

— Да — отбеляза мистър Паркър. Някаква нова нотка в гласа му подсказа на Хал, че той е намерил търсеното оправдание. — Да, това е работа на Кармайкъл и аз нямам никакво право да се меся. Ако той дойде при мен и поиска съдебно дирене, ще действувам. Иначе не. Повече нямам какво да кажа.

Хал стана.

— Много добре, мистър Паркър. Аз ви изложих фактите. Разправяха ми, че няма да предприемете нищо, но исках да ви дам възможност. А сега отивам при губернатора да искам уволнението ви!

С тези думи младият миньор напусна канцеларията.