Ъптон Синклер
Цар Въглен (61)

32

Двамата се върнаха към шахтата. Вече бяха минали два дни от нещастието, а вентилаторът още не работеше и нямаше никакви признаци, че ще заработи. Жените изпадаха във все по-голяма истерия, в тълпата се забелязваше напрежение. Джеф Котън беше докарал подкрепления да му помагат да поддържа реда. Отворът на шахтата беше ограден с бодлив тел и зад тази ограда крачеха грубовати мъже с полицейски палки. На хълбоците им ясно личаха издутините от препасаните под саката револвери.

През този мъчителен период на очакване Хал разговаряше с хората от своята група. Те му разказаха кое как е било, докато той беше в затвора, и този разговор го подсети за нещо, което при експлозията беше забравил. Бедният стар Йон Едстрьом беше в Педро — може би в крайна нужда от пари. Същата нощ Хал отиде до колибата на стария швед, влезе през прозореца и изкопа скритите пари. Те бяха пет петдоларови банкноти. Сложи ги в плик, адресира го до пощата в Педро — до поискване, и изпрати Мери Бърк в пощата да го пусне препоръчано.

Часовете се нижеха бавно, а все още нищо не говореше, че отворът на шахтата ще бъде отворен. Миньорите и техните жени започнаха да се събират тайно, за да се оплакват от поведението на компанията; и съвсем естествено беше приятелите на Хал, които бяха инициатори на движението за контрольора, да бъдат начело и при тези събирания. Те бяха най-интелигентните между работниците и тълкуваха по-далновидно смисъла на събитията. Мислеха не само за мъжете, които сега бяха в този капан под земята, но и за хилядите други, който ги очакваше същата участ през следващите години. Сам Хал мислеше как би могъл да направи нещо определено по този въпрос, преди да напусне мината, защото той, така или иначе, трябваше да отпътува скоро — Джеф Котън ще си спомни за него и ще изпълни заканата си да се отърве от него.

В мината бяха пристигнали вестници с описания на нещастието и Хал и приятелите му ги прочетоха. Личеше, че компанията беше положила усилия тези описания да отговарят на нейната гледна точка. По въпроса за катастрофите в мините съществуваше опасност от известна реакция на обществеността в този щат. Статистиката сочеше, че смъртността при нещастните случаи расте непрекъснато. В докладите на щатския минен инспектор смъртните случаи за една година бяха шест на хиляда, за следващата — осем и половина, а за третата — вече двайсет и един и половина. Когато при една-единствена злополука загиват 50 или 100 души и когато подобни злополуки се повтарят често, една след друга, дари и най-коравосърдечните хора не можеха да не задават въпроси. Затова компанията „Дженеръл фюъл“ сега се беше погрижила да съобщи възможно най-малкия… брой жертви и да потърси оправдания. Злополуката в никакъв случай не се дължи на грешка на компанията, в мината се пръска редовно с вода и кирпичен прах, и затова причината за експлозията вероятно е небрежността на миньорите при работата с взривните вещества.

Една вечер в колибата на Джек Дейвид възникна спор за броя на живо погребаните в шахтата. Според компанията долу бяха останали четиридесет души, но и Минети, и Олсън, и Дейвид бяха единодушни, че това е просто смешно. Всеки, който пообиколи из тълпата, можеше сам да се убеди, че броят на липсващите е два-три пъти по-голям. При това фалшификацията беше преднамерена, защото компанията имаше контролни списъци и знаеше имената на всички работници в мината. Но повечето от тези имена бяха непроизносими славянски имена, а и затрупаните нямаха приятели, които да разкажат за тях — или да разкажат на някакъв понятен за редакторите на американски вестници език.

— Всичко това е част от системата — заяви Джек Дейвид. — Целта е компанията да има възможност и занапред да избива работниците си, без да заплаща за това било в пари или с престижа си. — На Хал му дойде наум, че може би си струва да се оборят тези фалшиви сведения на компанията, че това е почти толкова наложително, колкото да се спасят затрупаните долу хора. Разбира се, който се заеме с тази работа, неминуемо ще попадне в черния списък, но Хал вече виждаше себе си като човек, осъден на такова наказание.

Обади се Том Олсън:

— Какво ще правиш с твоите опровержения?

— Ще ги дам на вестниците.

— Но кои вестници ще ги поместят?

— В Педро има два конкуриращи се вестника, нали?

— Единият е собственост на шерифа император Алф Реймънд, другият — на Валмън, юрист на компанията. Кого от тях ще избереш?

— Добре тогава, ще опитам отвън — във вестниците на Уестърн сити. В мината сега има репортери и някой от тях сигурно ще се заинтересува.

Олсън му възрази, че подобни новини биха отпечатали само профсъюзни и социалистически вестници. Но струва си да се опита и това. А Джек Дейвид, който беше неоспорим авторитет по профсъюзите и тяхната дейност, добави:

— Ще трябва да извършим преброяване, за да знаем точно колко хора са в мината.

Предложението се хареса на всички и се споразумяха да се заловят с тази работа още същата вечер. Би било облекчение да вършат нещо, да мислят нещо друго, освен за отчаянието. Уведомиха Мери Бърк, Ровета, Кловоски и неколцина други. На другия ден по обед се събраха отново, провериха отделните списъци и се оказа, че в №1 са останали сто и седем души — мъже и момчета.