Ъптон Синклер
Цар Въглен (6)

6

Три дни Хал се трепа в недрата на мината, хранеше се и се бореше с паразитите в пансиона. Сетне дойде една благодатна неделя и му останаха два свободни часа да види слънчевата светлина и да разгледа лагера Норт Вали. Това беше селище, разпростряло се на повече от миля в каньона. В центъра се намираха големите сгради на трошачката, администрацията на шахтата и електроцентралата с нейните високи комини. Наблизо бяха магазинът на компанията с две пивници. Имаше няколко пансиона като този на Реминицки и дълги редици дъсчени бараки, всяка от които с по две до четири стаи; в някои от тях живееха по няколко семейства. В подножието на един склон се издигаше училището и друга малка едностайна постройка, която служеше за църква. Пасторът принадлежеше на сектата на компанията „Дженеръл фюъл“. Той използуваше постройката безплатно — един вид предимство пред пивниците, които трябваше да плащат големи наеми на компанията. Но въпреки това преимущество, небесата губеха борбата срещу ада в мината, което сякаш доказваше вродената извратеност на човешката природа.

Минавайки през селището, човек първо изпитваше чувството на самота. Наоколо се извисяваха планините — голи и уединени, набраздени с раните на геоложките периоди. В тези каньони слънцето залязваше рано следобед, снегът заваляваше рано есен. Навсякъде природата сякаш бе вдигнала ръка срещу човека и той бе отстъпил пред нейната сила. В самите мини човек изпитваше още по-мъчителна самота — потискаща мизерия и анимализъм. Тук-там личаха жалки опити да се отглеждат зеленчукови градини, но пепелта и пушекът убиваха всичко и доминиращият цвят беше мръсотията. Пейзажът беше осеян с купчини пепел, ръждива тел, консервни кутии и мръсни играещи деца.

Имаше един район в селището, наречен „колибарската махала“. Там, сред миниатюрни планини от сгурия, някои от най-закъсалите от новопристигналите чужденци бяха получили разрешение да си направят колиби от стари дъски, ламарина и парчета насмолен картон. Тези жилища бяха по-лоши дори и от кокошарници, но в някои от тях се тъпчеха по десетина души. Мъже и жени спяха върху дрипи и стари одеяла, хвърлени върху сгурийния под. Бебетата гъмжаха като личинки. Повечето от тях бяха облечени само с по една опърпана ризка и голите им задничета стърчаха безсрамно към небето. Сигурно така са играели децата на пещерните хора, помисли си Хал и почувствува как го обхвана отвращение. Беше дошъл с любов и любознателност, но тук тези две подбуди угаснаха. Как един чувствителен човек като него, запознат с изтънчените и привлекателни страни на живота, би обикнал тези хора, срещу които се бунтуваха всичките му сетива — ноздрите му не приемаха вонята, техният брътвеж дразнеше слуха му, очите му ги възприемаха като шествие от уродливости! Какво беше направила за тях цивилизацията? Какво би могла да направи? В крайна сметка бяха ли годни тези хора за нещо друго, освен за мръсната работа, за която ги бяха натикали тук? Такива мисли занимаваха надменното расово съзнание на англосаксонеца, когато съзерцаваше тази средиземноморска тайфа. Противна беше дори самата форма на главите им!

Но Хал изтърпя и малко по малко започна да гледа на тях с други очи. Най-напред попадна под обаянието на мините. Това бяха стари мини — същински градове, прокопани под планините, чиито главни галерии се простираха на цели мили. Един ден Хал се измъкна от работа, поразкара се с вагонетките и почувствува физически колко необятен, странен и самотен е този лабиринт на нощта. В мина номер две въглищният пласт се издигаше под наклон около пет градуса. В част от галерията теглеха дългите редици от празни вагонетки нагоре с безконечен кабел. Когато се връщаха натоварени, те се движеха под въздействието на собственото си тегло. Това изискваше много усилия от спирачите на вагонетките. Понякога някоя от вагонетките се изплъзваше от контрола им и това означаваше нови опасности към ежедневните рискове на миньорския занаят.

Дебелината на пласта варираше между четири до пет фута: една жестокост от страна на природата, която изискваше от хората в забоя да се научат да скъсяват ръста си. Когато поклеча известно време, наблюдавайки техния труд, Хал разбра защо тези хора вървяха с приведена глава и рамене и с отпуснати надолу ръце при излизане от шахтата по здрач — сякаш се нижеше редица от маймуни. Начинът на изземване на въглищата се състоеше в подкопаване на пласта с кирка и срутването му с взрив. Това означаваше, че миньорът трябва да работи легнал на хълбок и обясняваше други характерни особености в телосложението на тези хора.

Така, както винаги, когато разберем живота на другите, ни обзема състрадание вместо презрение. Това беше особена раса от същества, подземни гномове, които обществото беше затворило за свои цели. Навън, в окъпания от слънцето каньон, тракаха надолу по релсите дълги композиции с техния товар от битуминозни въглища — въглища, които ще отидат до всички краища на земята, до места, за които миньорът не е чувал изобщо; въглища, които ще раздвижат индустрията, чиито произведения миньорът никога няма да види. Тези въглища ще изтъкат скъпи коприни за светските дами, ще шлифоват скъпоценни камъни за техните накити, ще движат дълги композиции от меко тапицирани вагони през пустини и планини, ще предвижват разкошни параходи от зимните бури към лъчистите тропически морета. А светските дами в скъпите си коприни и скъпоценности ще се хранят, ще спят, ще се смеят и ще отдъхват — и няма да знаят нещо повече за закърнелите същества на мрака, отколкото тези същества знаеха за тях. Размишлявайки по тези неща, Хал потисна англосаксонската си гордост и намери снизхождение за противното у тези хора — техния груб, дразнещ слуха говор, потъналите им в паразити жилища и техните бебета с голи задничета.