Ъптон Синклер
Цар Въглен (54)

25

Това бяха последните думи, които изрече Хал. Думи най-обикновени, но когато по-късно си ги припомни, съвпадението му се стори странно. Защото докато той бърбореше, бедните дяволи под планината изживяваха една от онези случки, които са романтиката и ужаса на миньорския живот. Едно от момчетата, които работеха под земята — въпреки закона за защита на детския труд — в същия този момент вършеше съдбоносна грешка в работата си. То беше спирач и имаше задължението да пъха железен лост в колелото на натоварената вагонетка, за да я задържа на място. Момчето беше малко и вагонетката вече беше потеглила, когато то се помъчи да я спре. Вагонетката го отхвърли към стената и полетя надолу по наклона; твърде късно шестима мъже се помъчиха да я догонят. Като набра инерция, вагонетката профуча на един завой и изхвръкна от релсите, блъсна се в подпорите и ги изби от мястото им. Падайки, гредите разпиляха натрупания от десетки години въглищен прах в тези стари галерии. Падналият в същото време електрически проводник се допря до вагонетката и блесна искра.

И както си бъбреше с шерифа, Хал изведнъж чу — или по-скоро усети — оглушителен трясък. Въздухът около него сякаш оживя и мощната въздушна вълна го просна на пода. Прозоречните стъкла влетяха в стаята, по главата му се посипаха парчета стъкла и таванска мазилка.

Полузамаян, Хал се помъчи да стане и видя, че шерифът лежи също на пода. Двамата събеседници се гледаха ужасени. Още не бяха успели да се привдигнат, когато над главите им затрещя — половината таван се срина отгоре им и в стаята щръкна една от гредите. Отвсякъде се разнасяха нови трясъци, сякаш беше дошъл краят на света.

С мъка се изправиха на крака, втурнаха се към вратата, отвориха я и едва успяха да отскочат назад, когато една грапава греда се изтърси пред тях в коридора.

— В мазето! — извика шерифът и изтича към задното стълбище.

Но още преди да заслизат, усетиха, че трясъците престанаха.

— Какво беше това? — попита задъхано Хал.

— Минна експлозия! — обясни шерифът. Секунди по-късно те отново се втурнаха към вратата.

Първото нещо, което видяха, беше огромен стълб от прах и дим. Той се виеше към небето пред замаяните им очи, разширяваше се все повече и повече, докато накрая около тях зацари нощ. Над селището все още се сипеха пепел и по-дребни отломки. Двамата продължаваха да гледат и когато си върнаха способността да разсъждават и си припомниха как изглеждаха нещата преди експлозията, изведнъж разбраха, че надстройката на шахта №1 е изчезнала.

— Хвръкнала, ей богу! — извика шерифът. Двамата изтичаха на улицата, погледнаха нагоре и видяха, че част от надстройката на шахтата се е стоварила върху покрива на затвора.

Дъждът от развалини беше престанал вече, но над улицата се стелеха облаци прах и двамата бяха почернели. Облаците ставаха все по-гъсти и накрая те почти не виждаха къде вървят. А заедно с мрака се възцари тишина, която след оглушителния трясък при експлозията изглеждаше мъртвешка.

Няколко мига Хал стоя зашеметен. Видя как от трошилнята се заточи непрекъснат поток от мъже и момчета, от всички улици затичаха жени, стари и млади, зарязали яденето на печката, бебетата в люлките… Влачейки след себе си по-големите деца, които пищяха, вкопчили се в полите на майките си, те се събраха на рояци около отвора на шахтата, който приличаше на димящ кратер.

Появи се Картрайт, главният надзирател. Той изтича към вентилационната. Котън също се запъти натам, последван от Хал. Вентилационната беше в развалини, огромният вентилатор беше отхвръкнал на стотина крачки встрани със смачкани перки. Хал все още беше невежа в миньорския занаят, за да схване изцяло какво означава това, но видя как шерифът и надзирателят се гледаха втрещени и чу възклицанието на първия:

— Това ни довърши! — Картрайт не каза нито дума, но тънките му устни бяха стиснати, а в очите му се четеше страх.

Двамата мъже тичешком се върнаха при димящия отвор на шахтата и Хал ги последва. Сто, двеста жени се тълпяха тук, крещяха и сипеха въпроси една през друга. Наобиколиха шерифа, Картрайт, другите надзиратели, дори Хал и крещяха истерично на полски, чешки, гръцки. Хал заклати глава, защото не разбираше нищо. Жените застенаха в отчаяние, други зареваха. Някои продължаваха да се взират в димящия отвор на шахтата, други затваряха очи пред тази гледка или коленичеха, хълцайки, с прибрани молитвено ръце.

Постепенно Хал разбра целия ужас на катастрофата. Не ставаше въпрос за шума, дима и мрака, за обезумелите виещи жени, за нищо, което беше горе — ужасът беше долу, в димящата черна шахта. Там долу имаше хора! Хора, които Хал познаваше, с които беше работил и се шегувал; той беше отвръщал на техните усмивки, беше опознал тяхното ежедневие! Десетки, може би стотици от тях бяха сега долу, под краката му, някои мъртви, други ранени, осакатени. Какво ще правят? Какво ще сторят за тях тези тук, горе? Хал се помъчи да стигне до Котън, да му зададе въпроси, но шерифът беше обкръжен, обсаден.

Той блъскаше жените назад, увещаваше ги:

— Разотивайте се! Вървете си в къщи!

Какво? Да си идат в къщи? Когато мъжете им са долу, в мината? Жените се скупчиха още по-близо до него, викаха, умоляваха, пищяха.

— Махайте се! — повтаряше той непрекъснато. — Нищо не можете да направите! Сега още никой не може да направи нищо! Вървете си! Вървете си в къщи! — Наложи се да ги отблъсква със сила, за да не би при суетнята да полетят надолу в шахтата.

Накъдето и да погледнеше, Хал виждаше обхванати от скръб женски фигури, неподвижни, втренчили поглед пред себе си като хипнотизирани; или седнали, люлеейки тяло насам-натам; или коленичили, с вдигнати за молитва лица, притиснали до себе си уплашените деца. Видя една австрийка — патетично бледо младо създание, пребрадено с одърпан сив шал; тя протягаше ръце и викаше: „Майн ман! Майн ман!“. Сетне скри лицето си с шала и гласът й замря в отчаян стон: „О, майн ман! О, майн ман!“. Тя се обърна, залитайки, сякаш беше получила смъртоносна рана. Хал я проследи с поглед. Нейният стон, повтарян наоколо непрекъснато, стана лайтмотивът на тази симфония на ужаса.

Беше чел в сутрешните вестници за катастрофи в мините. Но тук думата катастрофа оживяваше, ставаше нещо от плът и кръв. Непоносимото в случая беше безсилието — неговото и на целия свят. Това безсилие му ставаше все по-ясно от възклицанията на Котън и от отговорите, които той получаваше от миньорите. Беше ужасно, невероятно — но беше факт! Трябва да потърсят нов вентилатор, трябва да чакат да дойде, трябва да го монтират и да го пуснат в действие, трябва да чакат часове наред, докато димът и газът изчезнат от главните галерии в мината. А дотогава не можеха да направят нищо, абсолютно нищо! Онези вътре ще чакат. Онези, които не са били убити при самата експлозия, ще се промъкнат в по-отдалечените забои и ще се барикадират срещу смъртоносния за душлив газ. Те ще чакат — без храна и вода, само с глътки съмнително чист въздух — ще чакат, докато спасителната команда стигне до тях!