Ъптон Синклер
Цар Въглен (51)

22

Той се поразтъпка из стаята, сетне се изправи пред Хал. Стоеше с ръце в джобовете на панталоните си с известна доза наперена грациозност, която не отговаряше на професията му. „Красавец е, помисли си Хал, въпреки жестоките устни и следите от разгулния живот по лицето му.“

— Млади човече — започна той и положи усилия тонът му да е сърдечен. — Не зная кой сте, но сте будно момче. Нахакан сте и мога само да ви се възхищавам. Затова съм готов да забравя тази история, да ви пусна и да завършите този курс в колежа.

Хал се мъчеше да разгадае предпазливата усмивка на другия.

— Котън — рече той накрая, — нека да си изясня предложението ви. Значи, не трябва да казвам, че съм взел онези пари?

— Не, няма да ви искаме това.

— И няма да ме пращате в дранголника?

— Не. Никога не съм мислил да го правя, разбира се. Исках само да ви метна. А сега от вас искам само да си идете и да дадете възможност на нашите работници да забравят всичко това.

— Но какво ще спечеля от цялата тази работа, Котън? Ако исках да избягам, можех да го сторя винаги през последните осем-десет седмици.

— Да, разбира се, но сега е различно. Сега то зависи от добрата ми воля.

— Ще мина и без добрата ви воля! Искате да се отървете от мен и това да стане безболезнено. Но не можете — така че зарежете тази работа!

Шерифът го гледаше смаяно.

— Искате да кажете, че смятате да останете тук?

— Точно така.

— Млади момко, писна ми вече! Нямам повече време да си играя! Не ме интересува кой си, пет пари не давам и за заканите ти. Аз съм шерифът в тази мина и работата ми е да поддържам реда. Аз ти казвам да напуснеш!

— Котън, Норт Вали е част от града. Аз имам същото право да бъда тук, както и вие.

— Не ми се губи време в спорове. Ще те сложа в автомобила и те свалям в Педро!

— А ако ида при прокурора и заведа дело срещу вас?

— Ще ти се изсмее.

— А ако ида при губернатора на щата?

— Ще падне още по-голям смях.

— Добре, Котън. Може би знаете какво вършите. Но кой, знае… кой знае дали сте толкова сигурен в себе си. Никога ли не ви е хрумвало, че на вашите началници може да не се поправят вашите своеволни стъпки?

— Моите началници? Кого имаш пред вид?

— В щата има един човек, за когото трябва да държите сметка, макар че презирате прокурора и губернатора. И този човек е Питър Хариган.

— Питър Хариган? — повтори другият и сетне избухна в смях. — Ама ти наистина си веселяк!

Без да се смущава, Хал продължаваше да го измерва с поглед.

— Питам се дали сте толкова сигурен! Той дали ще одобри всичко, което сте извършили?

— Да! — отсече другият…

— И начина, по който се отнасяте с работниците? Той знае, че ги мамите при тегленето?

— По дяволите! А откъде, мислиш взема парите за вашия, колеж?

Настъпи мълчание. Сетне шерифът подхвърли предизвикателно:

— Научи ли това, което искаше?

— Да — отвърна Хал. — Впрочем, винаги съм смятал същото, но трудно е да убедиш другите. Старият Питър не прилича на повечето от тези вълци на Запада. Той е набожен човек.

Шерифът се усмихна мрачно.

— Докато има овце, ще има и вълци в овчи кожи.

— Разбирам. И вие ги оставяте да лапат агнетата?

— Ако агнето е достатъчно глупаво да го мамят с тази стара протрита кожа — отбелязва шерифът, — то заслужава да бъде изядено.

Хал не снемаше поглед от циничното лице пред себе си.

— Котън — рече той, — овчарите спят, но овчарските кучета лаят. Не сте ли ги чули?

— Не съм забелязал.

— Но те лаят, лаят! Те ще събудят овчарите! Ще спасят стадото!

— Религията не ме интересува — заяви другият с отегчен вид. — Вашата не повече от тази на стария Питър.

Хал изведнъж стана.

— Котън, моето място е при стадото! Връщам се на поста си при кантара! — И се запъти към вратата.