Ъптон Синклер
Цар Въглен (46)

17

Сутринта бе превалила, когато Хал чу стъпки по коридора. Непознат човек отвори вратата и остави вътре кана вода и алуминиева чиния с парче хляб. Когато мъжът си тръгна, Хал го заговори:

— Момент, моля.

Другият го изгледа намръщено.

— Бихте ли ми казали колко време ще остана тук?

— Не мога да ти кажа.

— Щом съм задържан, поне имам право да зная в какво ме обвиняват.

— Я върви по дяволите! — рече мъжът, тръшна вратата и се отдалечи по коридора.

Хал се върна до прозореца и започна да наблюдава минаващите долу. Под прозореца се насъбраха групи парцаливи деца. Те гледаха нагоре, хилеха се и му правеха знаци, докато някой дойде да ги прогони.

След време Хал огладня. Хлябът, когато човек дъвче само хляб, бързо омръзва. Водата също не го прави по-вкусен. Но въпреки това Хал дъвчеше хляб, пиеше вода и охотно би ял и пил повече, ако имаше.

Денят бавно преваляше. Късно следобед пазачът дойде пак с друго парче хляб и кана вода.

— Изслушайте ме за момент! — извика Хал, когато мъжът си тръгна.

— Нямам к’во да ти казвам — рече другият.

— Но аз имам да ви кажа нещо. Четох една книга, не помня коя, но беше написана от някакъв лекар; там се казваше, че хлябът не съдържа достатъчно хранителни съставки за поддържане на човешкия организъм.

— Я се разкарай! — изръмжа тъмничарят. — Какви ми ги плещиш?

— Искам да кажа — обясни Хал, — че не бих си избрал такава диета на хляб и вода.

— А какво би избрал? — Тонът подсказваше, че въпросът е чисто риторичен, но Хал го схвана буквално.

— Бих искал бифтек и картофено пюре…

Вратата на килията се затръшна шумно и ехото от коридора погълна остатъка от това въображаемо меню. Хал пак седна на твърдия нар, задъвка парчето хляб и потъна в затворническите си мисли.

Когато сирената извести края на работния ден, Хал отново застана до прозореца, видя своите приятели, които на групи се прибираха от работа и го насърчаваха с дискретни знаци. Сетне се стъмни и отново започна дългата безсънна нощ.

Беше късно, колко късно Хал не можеше да знае, но забеляза, че бяха загасени всички светлини в селището. Разбра, че му предстои да прекара тук и тази нощ. Сви се на пода, подложи ръка под главата си и вече беше задрямал, когато дочу някакво драскане по решетките на прозореца. Сепна се, седна и този път долови ясно шумоленето на хартия. С един скок се озова до прозореца и на бледата светлина на звездите видя, че нещо се люлее пред решетките. Хал посегна и видя, че това е обикновен бележник, прикрепен за един прът.

Погледна навън, но не можа да види никого. Хвана пръти и го разклати, за да привлече вниманието на онзи отдолу. Долови някакъв шепот и веднага позна в него гласа на Ровета:

— Здрасти! Слушай, напиши сто пъти името си в бележника. Ще дойда пак. Разбра ли?

Това нареждане го озадачи доста, но Хал разбра, че нямаше време за обяснения. Отговори утвърдително и отвърза бележника от края на пръта. Към бележника беше прикрепен молив, чийто връх беше увит в кърпа, за да не се счупи.

Прътът изчезна, а Хал седна на нара и започна да изписва по три-четири пъти на всяка страница името „Джо Смит — Джо Смит — Джо Смит“. Не беше трудно да се изписват тези две думи дори и на тъмно, и докато моливът бягаше по листовете, Хал се мъчеше да разгадае тази загадка. Едва ли можеше да се приеме, че комисията иска да разпространи автографа му като сувенир; сигурно им трябва за нещо важно, с което да парират някоя нова маневра на надзирателите. Хал не закъсня да намери отговора на загадката: като не успяха да му пробутат парите, надзирателите са скалъпили някакво писмо, което показват като уж написано от него. Сега подписът е нужен на приятелите му, за да докажат, че писмото е фалшиво.

Хал пишеше плавно и бързо. Сигурен беше, че едрият му ясен почерк ще бъде различен от представата на Алек Стоун за почерка на един прост работник. Моливът бягаше по листовете — Джо Смит, Джо Смит, Джо Смит, докато Хал не сметна, че вече е осигурил по един подпис за всеки миньор в мината и започва да разписва за техните помощници. Сетне, като чу изсвирване отвън, престана да пише и скочи до прозореца.

— Хвърляй! — прошепна някой и Хал хвърли бележника. Видя някаква фигура, която изчезна по улицата, и отново всичко утихна. Поослуша се известно време да разбере дали не е разбудил тъмничаря, сетне легна на нара и… потъна в затворническите си мисли!