Ъптон Синклер
Цар Въглен (37)

8

Два дни след началото на политическата кариера на Хал беше решено онези работници, които смятаха да настояват за свой контрольор при тегленето на въглищата, да се съберат в дома на мисис Дейвид. Когато този ден Майк Сикориа излезе от мината, Хал го дръпна настрана и го осведоми за предстоящата среща. На лицето на стария словак се изписа възхищение. Той сграбчи за раменете своя помощник:

— Ти сериозно ли?

— Разбира се, че сериозно. Искаш ли да влезеш в комисията, която ще говори с надзирателя?

— Плуха Бйедна! — изруга Майк на родния си език. — За бога, пак ще стягам стария си куфар.

Хал се почувствува виновен, трябваше ли наистина да забърква стареца в тази работа?

— Мислиш, че ще трябва да се махаш от мината? — попита той.

— Този път ще се махна от щата! Може дори да се върна в родината! — И Хал разбра, че дори и да иска, вече няма да може да спре стареца. Последният беше толкова възбуден, че почти не помириса вечерята си, и помощникът му се уплаши да го остави сам, да не би да издрънка нещо излишно.

По уговорка участниците в срещата трябваше да отидат там поотделно и по различни пътища. Хал пристигна един от първите и забеляза, че пердетата в дома са спуснати и лампите горят с намален фитил. Влезе през задната врата, където на стража стоеше „Големият Джек“ Дейвид. Големият Джек, който в родината си членуваше във Федерацията на миньорите от Южен Уелс, се увери в самоличността на Хал и го пусна, без да каже нито дума.

Хал завари вътре Майк, който беше пристигнал пръв на срещата. Мисис Дейвид, черноока женица, чийто език „мелеше“ непрекъснато, се суетеше насам-натам и оправяше стаята, беше толкова изнервена, че не я свърташе на едно място. Семейство Дейвид бяха пристигнали от родината си само преди около година и нещо и бяха донесли в новия си дом всичките си сватбени подаръци — картини, разни дребни вещи и бельо. Това беше най-спретнатият дом, който Хал беше посещавал досега в Норт Вали.

Пристигна и младият италианец Ровета, а след него и старият Йон Едстрьом. Тъй като в къщата нямаше достатъчно столове, мисис Дейвид беше наредила покрай една от стените няколко покрити с черги сандъци. Хал забеляза, че всички от присъствуващите седнаха на сандъците и оставиха столовете за следващите гости. Всеки новопристигнал поздравяваше другите с леко кимване и заемаше мястото си. В стаята цареше тишина.

Още с влизането на Мери Бърк Хал разбра — по израза на лицето и по държането й, че тя отново е изпаднала в обичайното си песимистично настроение. За момент това дори го поядоса. Тази авантюра го изпълваше с такъв трепет, че искаше всички да почувствуват подобно вълнение — и особено Мери! У него, както и при всички други, които не са страдали много, състоянието на безкрайно страдание у други хора будеше отвращение. Естествено Мери имаше достатъчно основания за мрачното си настроение, но дали тя самата бе счела за необходимо да търси прошка за своето „мърморене“, както се бе изразила тя! Тя знаеше, че той очаква от нея да помогне при вдъхването на кураж у другите, а ето че сега се беше присвила в един ъгъл и гледаше, сякаш бе казала преди това: „Аз съм мравка и ще остана в редицата, но няма да се преструвам, че храня някаква надежда с това!“.

Роза и Джери бяха настояли да дойдат на срещата, въпреки че Хал им предложи да не идват. След тях пристигна българинът Ресмак, сетне поляците Кловоски и Замиеровски. Техните имена затрудняваха Хал, но поляците съвсем не се обиждаха от това; те добродушно се хилеха, когато той преплиташе езика си, нито пък биха възразили, ако той се откажеше от безнадеждните си усилия и ги назовеше Тони и Пийт. Те бяха кротки хора, примирени да бъдат блъскани насам-натам през целия си живот. Хал разглеждаше поред присвитите фигури на присъствуващите и изнурените им от тежкия труд лица, които изглеждаха още по-навъсени и печални на слабата светлина. Той се питаше дали жестокото малтретиране, което ги бе подтикнало към протест, ще бъде достатъчно да ги държи сплотени.

Един от по-късно пристигащите, който не беше разбрал добре уговорката, почука на предната врата, и Хал забеляза, че всички се сепнаха, а някои дори се надигнаха тревожно от местата си. Стори му се, че пак потъва в атмосферата на романите за революционния живот в Русия, трябваше да си напомни, че тези мъже и жени, събрани тук като шайка престъпници, възнамеряваха просто да настояват за едно право, което им беше гарантирано от закона.

Последен дойде един австрийски миньор на име Хусар, с когото се беше свързал Олсън. Сега, когато настъпи времето за действия, всички започнаха да се оглеждат притеснено. Малцина от тях имаха конспиративен опит, повечето не знаеха изобщо какво да правят. Олсън нарочно не беше дошъл. Тези хора сами трябваше да се оправят с проблема за контрольора.

— Кой ще говори? — рече накрая мисис Дейвид, и тъй като мълчанието продължи, тя се обърна към Хал. — Вие ще бъдете контрольорът, говорете вие.

— Аз съм най-младият тук — усмихна се Хал. — Нека да почне някой от по-възрастните.

Но никой друг не се усмихна.

— Карай! — възкликна старият Майк.

И Хал трябваше най-сетне да стане. Това щеше да му се случва още много пъти; фактът, че беше американец и образован човек го принуждаваше да поема ролята на ръководител.

— Както разбирам, искате да имате свой контрольор при тегленето на въглищата. Чух, че дневната надница на контрольора е три долара, но между нас са само седмина миньори, а това не е достатъчно. Мога да ви предложа да поема тази работа срещу двайсет и пет цента на ден от седмината, което прави по-малко, отколкото получавам сега като помощник. Ако успеем да привлечем към нас трийсет души, тогава ще искам по десет цента на ден от всекиго, което прави трите долара. Така справедливо ли е?

— Разбира се! — отсече Майк. Останалите също изразиха съгласие.

— Добре. Всички, които работите в мината, знаете, че ви мамят при тегленето на въглищата. Ако компанията трябва да заплати действителното тегло, това ще й струва няколкостотин долара на ден повече, а никой не е толкова глупав да допусне, че компанията ще почне да плаща без борба. Затова, трябва да решим да се държим един за друг.

— Разбира се! — извика Майк. — Да се държим.

— Няма дадат нас никакъв контрольор! — отбеляза песимистично Джери.

— Наистина няма да ни дадат, Джери, ако не опитаме — рече Хал.

Старият Майк тупна с длан по коляното си.

— Точно тъй, да опитаме! И да го получим!

— Правилно! — рече Големият Джек.

Но неговата жена не беше доволна от реакцията на останалите. И тя даде на Хал първия урок как да се справя с тази многоезична маса.

— Говорете им. Направете така, че да ви разберат! — И започна да сочи с пръст един по един присъствуващите. — Ти и ти, и ти Ресмак, и ти Кловоски, и ти Зам. Искате контрольор. Искате да ви отмерват истинското тегло. Искаме парите си. Разбирате ли?

— Да, да.

— Ще направим комисия, ще идем при главния! Искаме контрольор. Разбирате ли? Трябва да имаме контрольор. Никакъв отказ, никакъв страх.

— Не — никакъв страх! — повтори Кловоски, който разбираше малко английски. Той обясни бързо на Замиеровски. А последният, на чиято глава все още имаше лейкопласт на мястото, където го беше халосал револверът на Джеф Котън, закима енергично. Той е съгласен да бъде с другите и да се опълчи срещу главния.

Така изникна друг въпрос: кой ще говори с надзирателя?

— Вие ще сторите това — обърна се към Хал мисис Дейвид.

— Но аз съм този, на когото ще плащат. Не бива аз да говоря.

— Никой друг няма да знае как да говори — рече жената.

— Правилно, трябва да бъде американец! — потвърди Майк.

Но Хал упорствуваше. Ако говори той, ще излезе така, като че ли контрольорът сам е бил инициатор на движението и че просто иска да си осигури по този начин по-добра заплата.

Последваха оживени разисквания, докато най-сетне Йон Едстрьом взе думата. — Сложете ме в комисията.

— Вас? — възкликна Хал. — Но те ще ви изхвърлят! А жена ви?

— Струва ми се, че жена ми ще умре нощес. — Стиснал устни, той помълча, като гледаше право пред себе си. Сетне продължи: — Ако не тази нощ, най-късно утре, рече докторът. А след това все ми е едно. Ще трябва да сляза в Педро да я погреба; все едно ми е дали ще остана там, или ще се върна. Така че защо да не направя това, което мога, за останалите от вас. Бил съм миньор цял живот и мистър Картрайт знае това, то може да му повлияе. Нека Джо Смит, Сикориа и аз отидем да поговорим с него, останалите от вас да чакат и да не рискуват работата си, освен ако не се наложи.