Ъптон Синклер
Цар Въглен (36)

7

Без да хвърли поглед назад, Хал влезе в магазина на компанията. Табелата над вратата гласеше: „Търговска компания Норт Вали“. Вътре една сръбкиня обясняваше с жестове какво иска да купи, а две литовски момиченца гледаха как им теглят фунт захар. Хал приближи до мъжа зад везните: това бе човек на средна възраст, с пожълтели от тютюневия сок мустаци.

— Добро утро, съдия!

— Ъхъ! — избоботи вместо поздрав Сайлъс Адамс, мирови съдия в град Норт Вали.

— Съдия, какво мислите за изборите? — попита Хал.

— Нищо не мисля, тегля захар.

— Някои от тукашните дали ще гласуват за Макдъгъл?

— Ако има такива, по-добре да не ми се обаждат!

— Какво? — усмихна се Хал. — В нашата свободна американска република?

— В тази част на свободната американска република човек е свободен да копае въглища, но не и да гласува за мерзавец като Макдъгъл.

Сетне, като премери захарта, мировият съдия отряза ново парче тютюн за дъвчене от пресованата пачка и се обърна към Хал:

— Какво ще купуваш?

Хал поиска половия фунт сушени праскови, за да оправдае мотаенето си из магазина и за да може да прави, компания на челюстите на съдията. Докато, му изпълняваха поръчката, той седна на тезгяха.

— Знаете ли — рече Хал, — едно време и аз работех в колониал.

— Тъй ли? Къде?

— „Петерсън & Ко“ в Уестърн сити. — Хал беше казал това вече толкова пъти, че сам започна да си вярва.

— Добре ли плащат там?

— Ами, доста добре. — И като се усети, че си няма и понятие какво би било „добра заплата“ в един колониал, Хал бързо добави: — Взех, та си навехнах китката!

— Тъй ли?

Съдията не беше от общителните, но Хал упорствуваше, защото не можеше да повярва, че в един провинциален магазин някой ще пропусне възможността да побистри политиката, дори и с един помощник-миньор.

— Кажете ми — попита той, — какво толкова му е лошото на Макдъгъл?

— Лошото му е, че компанията е срещу него — отсече съдията. Той погледна изпитателно младия миньор. — Ти бистриш политиката, а? — изръмжа той.

Но в смеещите се кестеняви очи на младия миньор личеше само задоволство от предишния отговор и това подлъга съдията да уточни подробно всички пороци на евентуалния конгресмен. Завърза се разговор и скоро към него се присъединиха и други от намиращите се в магазина: Боб Джонсън, счетоводител и началник на пощата, и Джейк Предович, евреин от Галиция, който беше член на местното училищно настоятелство и знаеше наименованията на основните бакалски артикули на петнайсет езика.

Хал чу подобно изложение на престъпленията на опозицията в окръга Педро. Нейният кандидат Макдъгъл дошъл в щата като нагъл комарджия, а сега държи речи из църквите и разисква моралната етика на обществото.

— При това дружи с областния председател на партията, който има три различни семейства в Педро! — твърдеше Адамс.

— Да — осмели се Хал, — но ако слуховете са верни, и председателят на Републиканската партия не е светец. Разправят, че на последния конгрес бил пиян…

— Може и така да е — рече съдията. — Но ние не гоним гласовете на въздържателите, не ни трябват и гласовете на работниците — да се мъчим като демократите да настървяваме сбирщината в мините, като им обещаваме големи заплати и по-къс работен ден. Не знае ли този приятел, че не може да им издействува тези неща? Но той си прави сметка, че ще иде във Вашингтон и ще ни остави тук да сърбаме кашата, която е забъркал!

— Що се тормозиш — намеси се Боб Джонсън, — тоя няма да види никакъв Вашингтон!

Другите двама кимнаха в знак на съгласие. Хал се осмели пак:

— Макдъгъл разправя, че пускате фалшиви бюлетини в урните.

— А какво мислиш правят неговите хора в градовете? Трябва да им излезем насреща по някакъв начин, не е ли тъй?

— Разбирам — рече Хал наивно. — Пускате повече фалшиви бюлетини от тях.

— Понякога пълним урните, а понякога тъпчем избирателите. — Последва самоволно хихикане от другите. Съдията се отдаде на спомени. — Преди две години бях преброител в Шеридан и разбрахме, че сме им дали да ни изпреварят — бяха спечелили целия щат. „По дяволите! — рече Алф Реймънд. — Ще им покажем един номер от миньорските окръзи. И няма да има никакво повторно броене!“ Не съобщихме броя на нашите гласове, докато не станаха ясни другите бройки. А когато видяхме колко гласа не ни достигат, допълнихме ги и толкоз.

— Това изглежда доста лесен начин — отбеляза Хал. — Бая зор ще видят, ако искат да надхитрят Алф.

— И още как! — съгласи се Сай, със самодоволството на човек, който принадлежи към тази изобретателна шайка. — Оттогава наричат този окръг „Империята на Реймънд“.

— Сигурно всичко е в кърпа вързано — констатира Хал, — щом като си шериф и от теб зависи назначаването на такъв брой заместник-шерифи, какъвто е необходим в тези мини!

— Да. А като вземем и монопола върху продажбата на алкохол. Ако ти трябва разрешително да продаваш алкохол, не само ще гласуваш за Алф, а и редовно ще му пускаш по нещо!

— Та с това човек може да направи състояние! — удиви се Хал, а съдията, началникът на пощата и училищният настоятел изглеждаха като деца, заслушани в някаква приказка за разкошен пир.

— И още как! — потвърдиха хорово те.

— Май доста пари струва да въртиш политиката в този окръг — добави Хал.

— О, можеш да си сигурен, че Алф не дава нищо за това! Това е работа на компанията.

Горното пояснение дойде от съдията, а училищният настоятел добави:

— В мините бирата е пари.

— О, сега разбирам! — разсмя се Хал. — Компанията плаща за бирата и я използува да печели гласове за Алф.

— Точно така! — рече началникът на пощата. Той бръкна в джоба си за пура и Хал видя на жилетката му сребърна значка.

— Помощник шерифска, а? — попита той. Сетне се обърна и затърси с поглед по жилетката на настоятеля. — А вашата къде е?

— Получавам я преди изборите — ухили се Джейк.

— А вашата, съдия?

— Аз съм мирови съдия, млади човече — заяви Сайлъс с достойнство.

Облягайки се на тезгяха, Хал забеляза някаква издутина на десния хълбок на настоятеля, под сакото му. Той посегна с ръка натам, за да се увери, но другият инстинктивно покри револвера с ръката си.

Хал се обърна към началника на пощата.

— Вашият?

— Под тезгяха — ухили се Боб.

— А вашият, съдия?

— Моят е в чекмеджето — рече съдията. Хол пое дълбоко дъх.

— По дяволите! — удиви се той. — Та това си е жив капан!

Успя да запази веселото изражение на лицето си, но почувствува как отвътре в него напират далеч не забавни чувства. Той постепенно губеше първоначалния „лек безгрижен възторг“, с който бе дошъл в Норт Вали.