Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- King Coal, 1917 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Желяз Янков, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Диан Жон(2012)
- Допълнителна корекция
- liliyosifova(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Ъптон Синклер. Цар Въглен
Американска, трето издание
ИК „Профиздат“, София, 1979
Редактор: Цветан Николов
Коректор: Таня Паскалева
История
- —Добавяне
4
Разговорът продължаваше. Тъй като искаше да предразположи стареца, Хал заговори за различните затруднения на миньорите и накрая подхвърли, че спасението може би се крие в създаването на профсъюз. Тъмните очи на Едстрьом се опряха изпитателно върху него, а после се обърнаха към Мери.
— Джо е наше момче — избърза девойката. — Можеш да му вярваш.
Едстрьом пак не отговори направо, а отбеляза, че веднъж е участвувал в стачка, вече е белязан човек и в мината ще го търпят дотогава, докато се занимава само със собствените си работи. Участието му в голямата стачка още не е забравено; разрешили му да работи отново, защото в момента имали нужда от работници, а и донякъде, защото надзирателят на шахтата се оказал негов личен приятел.
— Разкажи му за голямата стачка — помоли го Мери. — Джо е отскоро в този район.
Гаранцията на Мери за почтеността на Хал очевидно беше достатъчна за стареца, защото той започна да разказва за онези страшни събития, за които и досега разправяха шепнешком из мините. Десет хиляди роби бяха се вдигнали в мощен протест за свобода и протестът бе смазан безмилостно. Още в началото на експлоатацията на мините техните собственици контролираха местните власти. При възникналата критична ситуация тогава собствениците вдигнали щатската гвардия и я използували открито да върнат стачниците на работа. Стачните ръководители и активистите били заловени и хвърлени в затвора без съд и присъда. Когато затворите се препълнили, наблъскали около двеста души в един открит обор за бикове; през нощта ги натоварили на фургони, изкарали ги извън границите на щата и ги оставили насред пустинята, без хляб и вода.
Йон Едстрьом беше един от тези двеста души. Той разказа как един от синовете му бил бит и почти осакатен в затвора; другият бил държан няколко седмици в една влажна изба, откъдето си спечелил ревматизъм за цял живот. Офицерите от щатската гвардия вършели тези неща! Дори когато някои от местната гражданска администрация се опитали да протестират, гвардейците арестували и тях. На съдиите от гражданските съдилища било забранено да заседават — за неподчинение ги очаквало затвор. „По дяволите конституцията!“ — провъзгласил командуващият гвардейските части генерал. А неговият заместник завещал на историята сентенцията: „Никаква неприкосновеност на личността, ще ги аутопсираме!“.
Том Олсън беше поразил Хал със самообладанието си, но този старик му направи още по-дълбоко впечатление. Докато го слушаше, Хал бе обзет от боязливо благоговение. Колкото и странно да изглеждаше, Йон Едстрьом разправяше за тези жестоки преживелици спокойно, без горест в гласа си и без лошо чувство в душата си. Затънал в нужда и отчаяние, загубил семейството си, с глада и мизерията пред прага му, този старец бе в състояние да хвърли поглед в миналото, без да мрази онези, които бяха го съсипали. И това отношение не се дължеше на неговата старост и слабост, не означаваше, че е загубил бунтарския си дух; четейки икономиката, той бе стигнал до заключението, че сегашната система е порочна, тя заслепява очите на хората и трови душите им. Идват по-добри дни, твърдеше старецът, когато тази порочна система ще бъде променена и отново ще бъде възможно хората да бъдат състрадателни един към друг.
Тук Мери Бърк се намеси в разговора и отново даде израз на дълбаещото я отчаяние. Как би могло да се променят нещата? Господарите са подли, а работниците са страхливци и предатели. Остава само бог да промени нещата, а той отдавна ги е оставил такива, каквито са!
Хал очакваше с интерес отговора на Едстрьом по този въпрос.
— Мери — рече старецът, — чела ли си някога нещо за мравките в Африка?
— Не.
— Милиони и милиони мравки пътуват в дълги редици. Когато стигнат до някой ров, първите падат вътре, отгоре падат следващите, след тях други и други, докато запълнят рова и останалите минат оттатък. Ние сме мравки, Мери.
— Никой няма да мине оттатък! — извика девойката. — Колкото и да падат вътре, този ров е бездънен.
— Никоя от мравките не може да знае това, Мери. Те знаят само, че трябва да падат. Дори и мъртви, те се вкопчват една в друга и правят мост, по който минават останалите.
— Аз ще мина встрани! — разгорещи се тя. — Не искам да се жертвувам!
— Може и да кривнеш — отвърна старецът, — но после пак ще се върнеш в редиците. Познавам те по-добре, Мери, отколкото ти знаеш себе си.
В колибката се възцари мълчание. Отвън, свиреше ранният есенен вятър и изведнъж животът се стори на Хал суров и безмилостен. В младежката си разпаленост той си представяше живота на революционера като нещо вълнуващо, но да бъдеш мравка, една от милионите, да загинеш в бездънния ров — човек трудно можеше да си наложи да помисли такова нещо! Той погледна приведената фигура на този белокос труженик, очертаваща се смътно на слабата светлина на лампата, и изведнъж се улови, че мисли за картината на Рембранд „Христос в Емаус“: зле осветената стая в мръсната кръчма, двамата дрипави мъже, онемели от ореола около главата на техния сътрапезник. На човек не трябваше много фантазия, за да види ореол и около главата на този благодушен старец.
— Никога не съм се надявал да доживея това — заговори тихо старикът. — Надявах се, че поне момчетата ми ще го видят… но сега и в това не съм сигурен. Но никога през живота си не съм се съмнявал, че някой ден работниците ще отидат в обетованата земя. Тогава те няма да бъдат повече роби и създаденото от тях няма да бъде прахосвано от разни безделници. И запомни това от човек, който знае, Мери — работник или работничка, които не носят в себе си тази вяра, са загубили смисъла на живота.
Хал разбра, че може спокойно да се довери на този човек и му разказа за своя план. Сетне, като си спомни за предупреждението на Мери, добави:
— Искаме от вас само съвети. Болната ви жена…
— Тя вече си отива — прекъсна го тъжно старецът. — Скоро и аз ще я последвам. Но малкото сили, които ми остават, могат да бъдат използувани за делото.