Ъптон Синклер
Цар Въглен (31)

2

Хал се върна в пансиона на Реминицки; тежка саможертва, но тя имаше и добрите си страни, защото му даваше повече възможности за разговори с хората.

Той и Джери направиха списък на онези, на които можеше да се довери тайната. Първото име в този списък беше Майк Сикориа. Да влезе в комисията и да бъде изпратен да преговаря с надзирателя — това за стария Майк би означавало, че ненапразно се е родил на тази земя! Но нямаше да му кажат това до последния момент; страхуваха се, че може да издаде тайната във възбудата си, ако пак го минат с някоя вагонетка въглища.

Близо до Хал работеше млад българин на име Ресмак. Галерията в неговия участък се издигаше стръмно нагоре и той с мъка изтикваше обратно празните вагонетки. Веднъж, когато работеше изнурен и запотен, оттам мина Алек Стоун; с презрението на силния към физическата слабост, той стовари няколко юмрука на българина. Човекът вдигна ръка — никой не можеше да каже дали в самоотбрана или просто да се предпази от следващия удар, но Стоун се нахвърли отгоре му и го зарита надолу по галерията, като сипеше по него гадни псувни. Сега човекът работеше на друго място, откъдето беше извадил вече повече от четирийсет вагонетки скална маса, за което беше получил само три долара. Никой, който бе наблюдавал лицето на българина, когато край него минаваше надзирателят, не се съмняваше, че този миньор ще участвува във всякакъв вид протест.

Джери познаваше още един човек, който току-що беше изписан от болницата след запознанството си с дръжката на револвера на минния шериф. Този мъж беше поляк и за нещастие не знаеше и дума английски; но Олсън се беше свързал с друг поляк, който говореше малко английски и щеше да обясни нещата на своя сънародник. Освен това Джери познаваше и Ровета, на когото можеше напълно да се осланя.

Хал мислеше и за още една личност — за Мери Бърк. Напоследък нарочно я отбягваше; струваше му се, че така е най-добре, но знаеше също, че е жестоко и се чувствуваше неловко. Той отново и отново премисляше случилото се между тях. Как започнаха неприятностите? Дълг на мъжа е в такива случаи да поеме вината върху себе си. Но той не обича да поеме вината и се мъчи да я омаловажи. Трябваше ли Хал да си внуши, че всичко това е станало, защото онази нощ твърде натрапчиво предложи помощта си на Мери по стръмната пътека? Тя всъщност нямаше нужда от подобна помощ и можеше да върви не по-зле от него. Но той наистина беше отишъл по-далеч, подчинявайки се на един истински сантиментален изблик; беше се държал просташки — би трябвало да знае през цялото време, че недоволството на момичето, целият копнеж на изгладнялата й душа щеше да намери отдушник у него — толкова „различен“ от другите, човекът с възможности, който я накара да мисли за стихосбирки!

Внезапно му хрумна разрешение на проблема. Трябваше да заинтересува Мери с друго, да намери безопасен отдушник за нейните чувства. В миньорската комисия не можеше да участвува жена, но тя би могла да бъде добър съветник, а острият й език би могъл да привлече и други в редовете. Подпален от новото си начинание, Хал — както повечето мъже — погледна на него съвсем безпристрастно и така изпадна в нова сантиментална примка. Той не си направи труд да помисли, че евентуалният интерес на Мери към движението за контрольор може да бъде обусловен отчасти от желанието да го вижда по-често; още по-малко пък му минаваше през ума, че и той може би търси предлог да се среща с Мери.

Не, той вече си я представяше в нова роля, занимаваща се с далеч по-въодушевяващи неща от готвенето и бавенето на деца. Неговата „поетична“ фантазия пламна. Той й дава надежда и й сочи пътя, в чийто край тя ще постигне желаната цел. Та не е ли имало жени-водачи във всяко голямо пролетарско движение!

Тръгна към тях и я намери пред вратата на колибата.

— Радвам се да те видя, Джо Смит! — рече тя, погледна го в очите и се засмя.

— И аз се радвам, Мери Бърк.

Той оцени храброто й държане и си помисли, че от нея ще стане „славно момиче“. Но забеляза, че беше по-бледна от последната им среща. Нима повяхва дори и този свеж „ирландски“ цвят на лицето! Стори му се, че е и поотслабнала, синята басмена рокля вече не прилепваше така плътно по тялото й.

Хал се впусна да обяснява:

— Мери, днес ти ми се яви като видение!

— Аз ли, момко? Какво пък ще е това?

Той се разсмя.

— Лицето ти беше чудно красиво, а косата ти блестеше като златна корона. Яздеше снежнобял кон, а на раменете ти имаше белоснежна, мека, бляскава одежда — като Орлеанската дева, или като звезда в предизборно шествие. Ти яздеше начело на една тълпа… Мери, сякаш още чувам музиката в ушите си!

— Не се занасяй, момко, какво значи всичко това?

— Да влезем и ще ти кажа.

Влязоха в празната кухня и седнаха на простите дървени столове. Мери скръсти ръце в скута си като дете, на което са обещали приказка.

— А сега, бързо — рече тя. — Искам да чуя за новата рокля, която ми подаряваш. Омръзна ли ти вече старата ми басмена рокля?

Той се усмихна заедно с нея.

— Това е рокля, която ти ще си изтъчеш сама, Мери, от най-фините нишки на твоя характер смелост, преданост и саможертва.

— Ето че пак заговори в стихове! Но какво искаш да кажеш наистина?

Хал се огледа.

— Има ли някой тук?

— Не.

Все пак той инстинктивно зашепна и довърши шепнешком разказа си. В мината е дошъл организатор от „големия профсъюз“ и се кани да вдигне робите на протест.

Усмивката изчезна от лицето на Мери.

— О, това ли било! — рече тя приглушено. Снежнобелият кон и меката бляскава одежда изчезнаха от очите й. — Тук никога не могат да станат такива неща!

— Защо?

— Заради хората тук. Не си ли спомняш какво ти мазах веднъж у Рафъртови? Те са страхливци!

— О, Мери, лесно е да се каже. Но не е никак приятно да те изхвърлят от дома ти…

— Ти ли ще ми обясняваш това! — избухна ненадейно тя. — Дали не съм виждала сама!

— Зная, Мери. Но аз искам да направя нещо…

— Да, а дали и аз не съм искала да направя нещо? Казвам ти, идвало ми е да отхапя носовете на шефовете!

— Добре — разсмя се той, — може да включим това в нашата програма. — Но Мери не се поддаде на неговото добро настроение. Тя беше толкова тъжна и объркана, че на Хал му се поиска да вземе отново ръката й, но той отпъди това желание. Та нали беше дошъл да намери безопасен отдушник за нейните чувства!

— Трябва да събудим духа на съпротива у тези хора, Мери!

— Няма да можеш, Джо… няма да успееш с английски говорещите. С гърците и българите е възможно — те се бият в родината си, може би ще се бият и тук. Но ирландците — не, никога! Тези, у които беше останала някаква гордост, си отидоха отдавна. А другите, които останаха, се превърнаха във влечуги. Познавам ги, до един ги зная. Мърморят и псуват шефа, но после се сетят за черния списък, връщат се и пълзят в краката му.

— Тези хора се нуждаят от…

— Пиячка им трябва на тях и да скитат с лоши жени по градовете около мините, и да не спят по цели нощи, и да обират един друг парите си с мазна колода карти! Те се отдават на удоволствия там, където ги намерят, и не търсят нищо по-хубаво.

— Но ако това е така, Мери, не е ли още по-наложително да се помъчим да ги просветим? Ако не заради самите тях, поне заради децата им! Децата не бива да растат така. Те поне учат английски…

Мери се разсмя подигравателно.

— Ходил ли си да видиш това училище?

Когато Хал отговори отрицателно, тя му разказа, че в една стая са натъпкани сто и двайсет деца, по трима на чин и в плътни редици около стените. С резки гневни думи тя продължи да обяснява, че разходите за училището трябвало да се покриват от данъците, но тъй като никой, освен компанията не притежавал някаква собственост, всичко минало в ръцете на компанията. Училищното настоятелство се състои от мистър Картрайт, минен надзирател, Джейк Предович, служещ в магазина на компанията, и проповедника преподобния Спрагс. Старият Спрагс би облизал и пода, ако началството му нареди това…

— Хайде, хайде — разсмя се Хал. — Имаш му зъб, защото дядо му е бил оранжист^[1]!