Ъптон Синклер
Цар Въглен (25)

25

Хал бе обещал на Алек Стоун да бъде нащрек срещу смутителите на реда. Една вечер надзирателят го спря на улицата и го попита дали има да съобщи нещо. Хал се възползува от случая да удовлетвори чувството си за хумор.

— Майк Сикориа е безвреден — рече той. — Обича да плещи, но намери ли някой, който да го слуша, това му стига. Той е просто един стар мърморко. Но има един друг, който си струва да бъде следен.

— Кой е той? — попита надзирателят.

— Не зная фамилията му. Викат му Гюс, работи на асансьора. Един тип с червена мутра.

— Знам го — рече Стоун. — Гюс Дъркинг.

— Та той излезе от кожата си да ме накара да говоря за профсъюзите. И сега продължава същото, и си мисля, че е някакъв размирник.

— Разбирам — рече надзирателят. — Ще се заловя с него.

— Нали няма да кажете, че аз съм ви казал — разтревожи се Хал.

— О, не… разбира се, не. — Хал видя как по лицето на надзирателя се плъзна тънка усмивка.

Хал си тръгна и се усмихна на свой ред. „Червеномутрестият Гюс“ беше човекът, за когото Мадвик беше сигурен, че е шпионин на компанията!

Шпионството обаче си имаше своите тънкости и понякога човек просто не знаеше какво да мисли. Една неделна утрин Хал тръгна на разходка нагоре по каньона и по пътя срещна един младеж, който го заговори и от дума на дума повдигна въпроса за трудовите условия в Норт Вали. Работел тук само от една седмица, твърдеше младежът, но май всички, с които говорил, недоволствували от фалшивото теглене на въглищата. Той самият работел „горе“ и този въпрос нямал никакво значение за него, но все пак се интересувал и се питал дали Хал знае нещо.

Пред Хал веднага изникна въпросът това наистина ли беше работник или Алек Стоун беше изпратил някого да шпионира собствения му шпионин. Младежът беше интелигентен, при това американец, което само по себе си беше подозрително, защото мнозинството от новите си работници компанията набираше от места „някъде източно от Суец“.

Хал реши засега да печели време. Заяви, че не знае дали условията тук са по-лоши, отколкото на други места. А човек винаги може да чуе оплаквания, независимо каква е работата.

Това е така, съгласи се непознатият, но нещата, изглежда, са особено лоши в каменовъглените райони. Може би е така, защото мините са толкова отдалечени от света и защото компаниите владеят целите околности.

— Къде си работил преди? — попита Хал с надеждата да му постави някаква уловка. Но другият отговори без колебание и стана ясно, че е работил в шест каменовъглени мини. В Матео трябвало да плаща по един долар на месец за ползуването на пералнята, макар че нямало никаква вода, след като първите трима души изперяли бельото си. При това всички ползували едно общо корито, което било невероятна мръсотия. В Пайн крийк — само при споменаването на това място сърцето на Хал замря! — непознатият живеел при своя надзирател, покривът на сградата течал и дъждът съсипал всичките му вещи, надзирателят отказвал да поправи покрива, но уволнил наемателя си, когато последният се преместил на друго място. В Йист Ридж той и други двама наели под наем двустайна къщурка и започнали да си готвят сами, макар че трябвало да плащат в магазина на компанията по долар и половина за чувал картофи и по единайсет цента за фунт захар. Така продължили, докато един ден водата свършила, и те разбрали, че тази вода, за която плащали на компанията по един долар месечно, била изпомпвана от дъното на шахтата, където се стичали всичките мръсотии на хората и животните.

Хал просто си наложи да се държи уклончиво, поклати глава и каза, че всичко това е много лошо, но работниците винаги си изпащат и той не вижда какво може да се направи срещу това. Закрачиха обратно към мината — непознатият очевидно объркан, а Хал с чувството, че дочита първата глава на някакъв детективски роман. Какъв беше този младеж — убиецът или героят? Човек трябва да продължи да чете, за да намери отговора.