Ъптон Синклер
Цар Въглен (21)

21

Хал се зарадва на тази възможност да опознае по-добре своя надзирател. Алек Стоун беше висок шест фута и със съразмерно телосложение; имаше ръчища като бутове — меки от тлъстини, но въпреки това с огромна сила. Беше се научил как да се държи с работниците в една захарна плантация в Луизиана. Когато Хал узна това, много неща му станаха ясни. Подобно на режисьора, който не се обръща към артистите с истинските им имена, а ги нарича с имената на героите, Стоун беше придобил навика да се обръща към хората по народностите им: „Хей, поляко, натовари камъните във вагонетката! Хей, японецо, донеси ми инструментите! Я си затваряй устата, италианецо, и се залавяй за работа, че ще ти скъсам гащите с ритници, добре да знаеш!“.

Веднъж Хал присъствува на един спор кой да отнесе подпорите. На земята лежеше голям трион, Стоун го грабна и го заразмахва като меч пред лицето на един дребен чех — миньор.

— Натовари гредите, унгарецо, или ще те направя на парченца! — И докато стъписаният човечец отстъпваше, Стоун го последва, притисна жертвата си в стената на галерията и продължи да размахва оръжието си под носа му като в „Кладенецът и махалото“^[1]. — Ще те насека на парченца, на яхния ще те направя! — Когато най-сетне надзирателят отстъпи назад, дребният чех скочи бързо да натовари гредите.

За Хал беше интересно това, че въпреки държането си, Стоун изглеждаше сравнително добродушен: той едва ли изпълняваше дори една от хилядата си кръвожадни закани. Свършеше ли подобна тирада, той се разсмиваше, като предизвикваше нещо като усмивка и у жертвата си, която обаче в уплахата си не прекъсваше работата. След случката с триона надзирателят обясни на Хал:

— Така трябва да се оправя човек с тази сбирщина! — Хал изтълкува забележката като дан към американската му кръв и бе съответно поласкан.

Същата вечер потърси надзирателя и го намери у дома му, Стоун си отпочиваше, метнал крака върху перилата на верандата.

— Мистър Стоун — рече Хал, — искам да ви попитам нещо.

— Казвай, момко!

Бихте ли дошли в пивницата да пийнем нещо?

— Искаш да измъкнеш нещо от мен, а? Няма да го бъде, момко! — Но въпреки това стана, изчука лулата си и закрачи по улицата с Хал.

— Мистър Стоун — каза Хал, — искам да сменя работата си.

— Тая пък каква е? Да нямаш карез на катърите?

— Не, сър, но имам предвид по-добра работа. Помощникът на Майк Сикориа се разболя и бих искал да заема мястото му, ако разрешите.

— Ха, мястото на негъра ли, момко? Не те ли е страх да заемеш мястото на негър?

— Защо да ме е страх, сър?

— Не си ли чувал за негърските шамани и техните магии?

— Интересува ме надницата на негъра.

— Не — отсече надзирателят, — ще си останеш при катърите. Ти си добър коняр и не искам да те разглезвам. Остани и полека-лека ще ти вдигна заплатата. Ако идеш в тия шахти, току-виж някоя скала ти се стоварила на главата и тогава за какво ще ти е заплатата на негъра.

Стигнаха до пивницата и влязоха. Хал забеляза, че вътре настана мълчание. Всички поздравиха и започнаха да ги гледат. Забавно беше да видят хората, че се имаш с шефа си.

Съдържателят О’Калахън дойде при тях с възможно най-добрата си светска усмивка. Хал поръча уиски.

— Не, ще си останеш на тази работа — продължи надзирателят. — Остани, а когато се научиш да се оправяш с катърите, ще направя от теб надзирател и ще ти дам да оправяш хората.

Някои от околните се разкискаха. Надзирателят гаврътна своето уиски и остави чашата на бара.

— Не се шегувам — рече той така, че всички да го чуят. — Разбрах тая работа от негрите доста отдавна. Разправяха ми: „За бога, не говори така с нашите негри. Някоя нощ ще ти подпалят къщата“. Но аз казах: „Ако вземеш да галиш негъра, разваляш го“. Казвах още: „Черньо, няма да ми се правиш на палавник, че ще ти сцепя гащите с ритници!“. Те знаеха, че съм джентълмен и не се помайваха.

— Да пийнем още по едно — предложи Хал.

Надзирателят пи, стана по-общителен и заразправя случки с негри. По време на един усилен сезон в захарните плантации се наложило да работят по двайсет часа на ден, когато някои от негрите се опитали да кръшкат, арестували ги за непристоен език или за игра на барбут и ги карали да работят като каторжници, без заплащане. Стоун разправи как един „черньо“ го изправили в съда по обвинения в „кривогледство“ и му друснали присъда шейсет дни каторга. Този анекдот развесели мъжете в пивницата, изглежда, расовите им предразсъдъци бяха по-силни от класовата солидарност.

Когато двамата излязоха от пивницата, беше късно и надзирателят беше в добро настроение.

— Мистър Стоун — започна Хал, — не искам да ви отегчавам, но много ми се ще да получавам повече. Ако знаете как бихте могли да ми дадете тази работа на помощника, с удоволствие бих поделил парите с вас.

— Да делиш? — учуди се Стоун. — К’во искаш да кажеш?

Хал зачака с известни опасения — ако Майк не му беше говорил за тази работа с такава сигурност, не би се изненадал, ако сега надзирателят му друсне един с огромната си лапа.

— Работата ще ми носи около петнайсет долара повече на месец. Нямам суха пара, но ако искате да удържите десет долари от моя кредит в магазина, за мен ще бъде напълно приемливо.

Те повървяха мълчаливо.

— Хм, ще ти кажа нещо — рече накрая надзирателят. — Този стар словак е истинско мрънкало, един от онези чешити, които си мислят, че могат да управляват мината, ако им падне случай. И ако вземеш да го слушаш и ти хрумне да идваш при мен и да мрънкаш, ей богу…

— Не се безпокойте, сър — прекъсна, го бързо Хал. — Ще оправя тази работа… ще му затворя устата. Ако искате, ще разбера с кого приказва, и ако някой се опита да прави нещо, ще ви предупредя.

— Виж, това вече е друго нещо — рече бързо надзирателят. — Започни тая работа, а аз ще те имам пред вид и няма да те забравя. Не че ме е страх от стареца — последния път му казах, че ако пак чуя нещо за него, ще му сцепя гащите с ритници. Но когато трябва да се оправяш с тази чуждестранна измет от петстотин души, някои от тях анархисти, а други — българи и черногорци, дето се бият един други у тях си…

— Разбирам — рече Хал. — Човек трябва да ги наблюдава.

— Точно така. А между другото, като уреждаш в магазина петнайсетте долара, кажи просто, че си ги проиграл на покер.

— Аз казах десет долара — рече Хал бързо.

— Зная — съгласи се надзирателят. — Но аз казах петнайсет!