Ъптон Синклер
Цар Въглен (17)

17

Тези условия правеха от каменовъгления район царство на отчаянието. И все пак имаше хора, които съумяваха някак си да живеят, да създават семейства и да поддържат прилични домове. Ако човек имаше късмет да не го сполита злополука, ако не се женеше много млад или ако нямаше много деца, ако смогнеше да устои на изкушенията на алкохола, към който мнозина бяха тласкани от преумората и монотонния живот, ако, най-вече, знаеше как да се докарва пред надзирателя — такъв човек би могъл да има дом, та дори и да поспести малко пари в компанията.

Един такъв човек беше Джери Минети, който по-късно стана един от най-добрите приятели на Хал. Той беше от Милано и истинското му име беше Джероламо, но в мината то бързо бе „претопено“ на Джери. Той беше около двайсет и пет годишен и — нещо необичайно за италианците — висок на ръст. Двамата се срещнаха един неделен ден (повечето от запознанствата на Хал ставаха в неделя). Току-що станал от сън, измит и преоблечен в нов син работен комбинезон, Джери беше приятна за окото гледка в слънчевия ден. Той крачеше с високо вдигната глава и изправени рамене, като човек, който няма много грижи на този свят.

Но вниманието на Хал бе привлечено не толкова от Джери, колкото от съществото, което го следваше по петите: едно живо копие на Джери в размер четвъртинка, също с току-що измито лице и с нов син комбинезон. Хлапакът също крачеше с вирната глава и изправени рамене — една завладяваща фигурка, която подмиташе пети и полагаше всички усилия да не изостава от баща си. Но тъй като и най-дългите крачки не му помагаха, то често подтичваше, и щом се изравнеше с баща си, отново се мъчеше да върви редом.

Хал вървеше в същата посока и тази гледка го привлече така, както привличаше военната музика: прииска му се и той да метне глава назад, да изпъне рамене и да крачи в такт. Други хора, които виждаха усмивката на лицето му, се извръщаха подир тях и също започваха да се смеят. Но Джери продължаваше да крачи сериозен, без да подозира този цирк зад гърба си.

Те влязоха в една къща. Хал, който нямаше какво друго да прави този ден, освен да се радва на живота, ги зачака да излязат. Те излязоха в същия ред, само че сега мъжът носеше през рамо някакъв чувал, а малкият — някакъв по-лек товар, също метнат през рамо. Хал отново се засмя и когато се изравниха с него, каза:

— Здравейте!

— Здравейте — отвърна Джери и спря. Сетне, като видя усмивката на Хал, той също се засмя. Хал погледна момченцето, разсмя се отново, и то също му се ухили. А Джери, разбрал защо се смее Хал, се ухили още повече и така тримата стояха насред улицата и се смееха без някаква особена причина.

— Бога ми, славен хлапак! — рече Хал.

— И още как! — потвърди Джери и свали чувала от гърба си. Харесаше ли някой детето, Джери винаги намираше време да го изслуша.

— Ваше ли е? — попита Хал.

— И още как! — потвърди отново Джери.

— Здравей, момченце! — рече Хал.

— Здравей и на теб! — рече хлапето. Човек бързо можеше да види, че и то е минало през голямата „топилня“, наречена Америка.

— Как се казваш? — запита Хал.

— Джери.

— А той как се казва? — кимна Хал за мъжа.

— Джери, Големият.

— А в къщи има ли други като теб?

— Още един — отвърна Големият Джери.

— Той не е като мен — рече малкият Джери. — Той е малък.

— А ти голям ли си? — попита Хал.

— Той не може да върви!

— Че и ти не можеш — разсмя се Хал, вдигна го и го метна на раменете си. — Хайде, ще яздим!

Големият Джери вдигна отново чувала и те потеглиха, само че този път Хал беше този, който го следваше по петите, изпънал рамене и подмятайки крака, като се мъчеше да върви в крак. Играта се хареса на малкия Джери, той се кискаше и риташе от удоволствие с набитите си крачета. Големият Джери се оглеждаше и макар че не можеше да разбере какво става, също се забавляваше.

Стигнаха до колибата от три стаи, която беше жилището на двамата Джери. На прага излезе мисис Джери, черноока сицилианка, която изглеждаше твърде млада, за да има дори едно бебе. Последва отново общ смях, след което големият Джери каза:

— Ще влезеш ли?

— С удоволствие — рече Хал.

— Остани за вечеря — добави Джери. — Имаме спагети.

— Охо! — рече Хал. — Добре, оставам и ще платя.

— Ами, дума да не става! — рече Джери. — Никакво плащане!

— Не! Никакво плащане! — извика и мисис Джери и енергично заклати хубавата си глава в знак на отказ.

— Добре — съгласи се бързо Хал, като разбра, че може да ги засегне. — Ще остана, ако сте сигурни, че има достатъчно за всички.

— Разбира се, достатъчно! — рече Джери. — Нали, Рова?

— Разбира се.

— Тогава оставам. Обичаш ли спагети, момченце?

— Боже мой! — възкликна утвърдително малкият Джери.

Хал заразглежда този италиански дом, който прилягаше добре на хубавата си обитателка. На прозорците имаше дантелени пердета, които бяха още по-лъскави и по-бели, отколкото у Рафъртови; подът беше застлан с невероятно пъстра черга, а на стените висяха картини в ярки цветове на Везувий и на Гарибалди. Имаше и една етажерка с много интересни неща по нея: парче корал, раковина, зъб от акула, връх на индианска стрела и едно препарирано конопарче под стъклен похлупак. В миналото Хал не би сметнал, че подобни неща биха могли да раздвижат до такава степен въображението, но това беше преди той да започне да прекарва в земните недра пет шести от времето, когато беше буден.

Той вечеря истинска италианска вечеря, с истински италиански спагети, изпускащи пара, залети с доматен сос, с разкошния аромат на сочно месо. По време на яденето Хал непрекъснато мляскаше и се хилеше на малкия Джери, който също мляскаше и му връщаше усмивките. Всичко беше толкова различно от яденето от свинските копани у Реминицки, че на Хал му се стори, че никога през живота си не е вечерял толкова добре. А що се отнася до мистър и мисис Джери, те толкова се гордееха с чудесното си хлапе, което можеше да ругае на английски не по-зле от истински американец, че бяха на седмото небе.

Когато вечерята свърши, Хал се облегна на стола и възкликна, както бе сторил навремето у Рафъртови:

— Боже мой, как бих искал да живея у вас! Той видя как домакинът погледна жена си.

— Добре — рече Джери. — Премести се тук. Ще те храним. Какво ще кажеш, Роза?

— Разбира се.

Хал ги изгледа учуден.

— Сигурни ли сте, че ще ви разрешат?

— Да ми разрешат? Кой може да ми попречи?

— Не зная. Може би Реминицки. Може да си навлечете неприятности.

Джери се ухили.

— Не ме е страх. Имам приятели тук. Кармино ми е братовчед. Познаваш ли Кармино?

— Не — рече Хал.

— Надзирател в номер едно. Той ме подкрепя. Старият Реминицки да върви по дяволите! Ела тук, ще ти сложа легло в тая стая, ще имаш добра кльопачка. Колко плащаш на Реминицки?

— Двайсет и седем на месец.

— Добре, плащаш и на мен двайсет и седем и ще си добре. Тук не може да се намери нещо много, но Роза е добра готвачка, тя ще се оправи.

Освен любимец на шахтния надзирател, новият приятел на Хал беше по професия „бомбаджия“: работата му беше да обикаля нощем мината и да взривява зарядите от барут, поставени през деня от миньорите. Това беше опасна работа, която изискваше сръчност, и затова за нея плащаха добре. Така че Джери беше донякъде независим и не се страхуваше — в известни граници — да говори открито. Той пренебрегна възможността, че Хал може да е шпионин на компанията, и го учуди с бунтарските си приказки за разните видове рушвети в Норт Вали и на други места, където беше работил, откакто беше дошъл като момче в Америка. Хал разбра, че Минети е социалист. Той получаваше някакъв италиански социалистически вестник. Чиновникът, в пощата знаеше що за вестник е това и обичаше да го будалка. Още по-удивително за Хал беше това, че и мисис Минети беше социалист. Джери обясни, че това е много важно за него, защото по такъв начин тя се отърваваше от влиянието на свещеника.