Ъптон Синклер
Цар Въглен (15)

15

Старият Майк живееше при Реминицки и след вечеря Хал го потърси. Запознанството с него не беше трудно и той се оказа интересен човек. Неговата словоохотливост разведе Хал из десетки мини в този район. Старецът имаше избухлив характер, не можеше да се владее и затова постоянно кръстосваше от място на място. Но всички места бяха еднакви, твърдеше той, винаги намираха някакъв номер и лъжеха миньора при заплащането. Миньорът беше нещо като дребен бизнесмен, предприемач, който се залавяше с известна работа и поемаше свързаните с нея рискове и възможности за печалба или загуба. Надзирателят му определяше даден забой и миньорът се наемаше да изкопае оттам въглищата, като за тон чисти въглища получаваше четирийсет и пет цента. В някои забои човек можеше да спечели добри пари, в други можеше да работи седмици наред и да не може да си плати сметката в магазина.

Всичко зависеше от количеството скална маса и шисти, които съпътствуваха въглищния пласт. Ако пластът беше ниско, трябваше да се смъкнат една-две стъпки скала от тавана на галерията, като тази скална маса се товареше на отделни вагонетки и се извозваше навън. Тази работа се наричаше „чистене“ и за нея миньорът не получаваше нищо. Или понякога се налагаше да се прокара нова галерия и да се разчисти скалната маса; друг път трябваше да се нивелира подът и да се положат траверсите и релсите за вагонетките; случваше се пластът да пресече разсад — тогава скалата трябваше да се сече, преди миньорът отново да хване пласта. Цялата тази работа се наричаше „мъртва работа“ и тя беше причината за нескончаеми кавги. Преди компанията заплащаше извънредно подобен труд. Откакто взе връх над работниците, тя отказваше да плаща този извънреден труд. И за миньора беше особено важно да получи такъв забой, в който да има по-малко „мъртва работа“. А какъв забой ще получи, зависеше от надзирателя, така че тук, още от самото начало, се откриваха безкрайни възможности за протежиране и рушвети, за кавги или за поддържане на добри отношения с надзирателя. „Но какви възможности би имал бедният, стар и грозен човек, който не можеше да говори английски добре?“ — питаше с горчивина в сърцето старият Майк. Надзирателят крадеше вагонетките му и ги даваше на други, намаляваше теглото им и вписваше разликата в сметката на други, които живееха при него, или го черпеха, или печелеха по някакъв друг начин благоволението му.

— Пет дни работих в „Саутистърн“ — разправяше Майк — и когато минаха тези пет дни, кълна ти се в бога, братко, да не стана от този стол, ако лъжа — аз все още дължах петнайсет цента! Четиринайсет инча скала! Питам мистър Бишъп, главния надзирател: „Плащате ли нещо за скалата?“ „К’во?“, вика той. „Добре, казвам аз, щом не плащате за скалата, повече няма да работя. Пък и тук няма място, където да слагам скалата.“ „Вървя по дяволите“, казва той, а когато налетях на бой, той ми тикна револвера под носа. После отидох в „Сийдър маунтин“, надзирателят ми дава работа и разправя: „Иди в №4 да поставяш релси. Ще ги намериш в №3, там са и траверсите“. И казва: „Ще ти платя, като свършиш работата“. И аз отивам и слагам релсите, работих до дванайсет часа. Пренесох релсите и траверсите, извадих всички клинове…

— Извади клиновете? — попита Хал.

— Нямаше други добри клинове. Трябваше да използувам старите, да ги вадя от старите траверси. После питам: „Къде е половината надница, дето ми обещахте?“. А той: „Още не си изкопал никакви въглища!“. „Но, мистър, казвам аз, обещахте да ми платите за ваденето на клиновете и за поставянето на траверсите!“ „Компанията не плаща за тази работа, знаеш това“, казва той. И не ми дадоха нито цент.

— Не получи и надницата за половин ден?

— Разбира се, че не. В мините надзирателят върши каквото си ще.