Ъптон Синклер
Цар Въглен (14)

14

Повечето от жертвите на тази система бяха наплашени и говореха за извършените спрямо тях неправди само шепнешком. Но Хал разбра, че в мината има едно място, където те не можеха да мълчат, където изпитваната от тях обида за нанесените страдания надделяваше над страха. Това място беше нервният възел на мината, центърът на нейната дейност или, ако използуваме друго сравнение — съдът, където над миньора произнасяха присъда: да има или да бъде обречен на глад и отчаяние.

Това място беше „платформата“, където идващите от мината въглища се претегляха и отделните количества се записваха. Всеки копач при излизането си от асансьора се запътваше натам. Имаше една дъска, на която той намираше своя номер и срещу него записано количеството въглища, което беше изкопал през деня. И всеки работник, колкото и неук да беше, беше научил достатъчно английски, за да разчете тези цифри.

Постепенно Хал беше разбрал драматизма на това място. Повечето хора поглеждаха дъската и сетне, без да продумат или да се огледат, отминаваха бавно с отпуснати рамене. Други мърмореха нещо на себе си или, което беше все едно, мърмореха помежду си на варварските си диалекти. Но приблизително на петима един можеше да говори английски и почти нямаше вечер някой да не избухне, да не се закани с юмрук на небето или на човека на кантара, — зад гърба на последния. Понякога недоволникът събираше около себе си съмишленици. За отбелязване беше, че шерифът на мината имаше навик да се навърта на това място привечер.

При един подобен случай Хал за първи път видя Майк Сикориа, старият посивел словак, който беше работил двайсет години в мините по тези места. Цялата горчивина на всичките несправедливости през всичките тези години се надигна у стария Майк, когато той на висок глас разчиташе своята сметка:

— Деветнайсет, двайсет и две, двайсет и четири, двайсет! Това ли е моето тегло, мистър? Искаш да повярвам, че съм изработил това?

— Това е — отсече студено човекът на кантара.

— Тогава, бога ми, кантарът ти не е точен, мистър! Погледни вагонетките, това са големи вагонетки! Премери вагонетките, мистър — седем стъпки дълги, три и половина високи, четири широки. А ти ми разправяш, че побират само двайсет?

— Не ги товариш догоре — рече кантарджията.

— Не ги товаря догоре? — повтори старият миньор. В гласа му изведнъж се промъкна печал, като че ли подобен намек повече го беше наскърбил, отколкото ядосал. — Знаеш от колко години работя, а ми разправяш, че не зная да товаря? Когато товаря вагонетката, аз го върша като миньор, а не като японец, който не разбира нищо от мини! Аз я натъпквам, разклащам я, напластявам я като купа сено. Товаря я както трябва… ето така. — И старецът започна да илюстрира мисълта си с жестове. — Виж тук! Един тон отгоре, тон и половина отдолу, а ти ми разправяш, че имам само деветнайсет, двайсет!

— Толкова си изработил — отсече неумолимо кантарджията.

— Но, мистър, кантарът ти бърка! Казвам ти, винаги съм изкарвал нормата си. Товарел съм на вагонетка по четирийсет и пет, четирийсет и шест. Ето моят помощник… питай по не е ли тъй. Кажи, Бо!

— Ъхъ — потвърди Бо. Той беше негър, но това едва личеше от въглищния прах, който го покриваше.

— Не мога вече да си изкарам хляба! — възкликна старият словак, гласът му трепереше, а в тъмните му заобиколени с бръчки очи се четеше молба. — Колко мислиш изкарвам? Петдесет цента за петнайсет дни! Плащам за ядене и за жилище, бог да ми е на помощ, мистър! Ето, стоя тук, кълна се в Името божие, че изкарвам само петдесет цента. Копая въглища, а нямам норма, нямам нищо! Кантарът ти бърка!

— Я се разкарай! — рече кантарджията и се обърна.

— Но… мистър… — и старият Майк тръгна след него и сякаш изливаше цялата си душа с думите си. — Що за живот е това, мистър? Работиш като добиче, а не получаваш нищо за това! Използуваме собствен барут — барут за половин долар дневно… как си мислиш? Подкопаваме — нищо! Работим с екипа, оставяме целици — пак нищо! Почистваме — нищо! Пред теб, за бога, е един беден човек, който се трепе и работи до смърт, и кръвта му изтича. Караш ме да мра от глад, казвам ти! Но трябва да ям нещо, нали?

Изведнъж кантарджията се нахвърли отгоре му.

— Я се пръждосвай оттук! — изкряска той. — Ако ти отърва, уреждай си сметката и напускай. Затвори си устата или аз ще я затворя!

Старецът трепна и замълча. Постоя още миг, като хапеше нервно устни, сетне присви рамене, обърна се и тихо се измъкна, последван от своя черен помощник.