Ъптон Синклер
Цар Въглен (13)

13

Но когато тръгнаха да се прибират, сполетя ги малка трагедия. Като чу стъпки зад тях, Мери се огледа, сетне хвана Хал за ръката и го притегли в крайпътната сянка, като му прошепна да мълчи. Край тях се плъзна приведената фигура на мъж, който се клатеше насам-натам.

Когато мъжът сви и влезе в дома на Мери, тя каза:

— Това е баща ми. Опасен е, когато е в такова състояние. — И Хал дочу учестеното й дишане в тъмнината.

Значи това беше мъката на Мери — затрудненията в домашния й живот, за което тя беше намекнала при първата им среща! И за миг Хал разбра много неща: и защо в дома й нямаше никаква украса, и защо тя не покани гостенина си да седне. Той стоеше до нея и не знаеше какво да каже. И преди да намери някоя дума, Мери избухна:

— О, как мразя О’Калахън дето продава пиене на баща ми! В дома му винаги има достатъчно ядене, жена му се облича в коприна и всяка неделя слиза в града на черква и си мисли, че е нещо повече от дъщерята на един прост, миньор! Понякога си мисля, че ми се ще да убия и двамата.

— Това няма да помогне много — позволи си да отбележи Хал.

— Да, зная. Друг ще дойде на неговото място. Човек трябва да направи нещо повече, да промени нещата тук. Трябва да се пипнат онези дето правят пари от О’Калахън.

И така Мери търсеше в ума си причините за всичко това! А Хал смяташе, че възбудата й се дължи на срама или на страха от скандала, който може би я очакваше при прибирането й в къщи. Но тя мислеше за по-сериозните страни на този ужасен въпрос за алкохолизма. У Хал Уорнър все още имаше достатъчно неволен снобизъм и той не можеше да не се учуди от този феномен у дъщерята на един обикновен миньор. И както при първата им среща, неговото съчувствие се превърна в интелектуален интерес.

— Някой ден ще сложат край на всякакво пиянство — каза той. Не помнеше да е бил привърженик на сухия режим. Сега изведнъж бе станал такъв!

— Би било добре да го спрат скоро, ако не искат да стане много късно — рече девойката. — Да гледаш как млади момчета се прибират у дома, залитайки, и толкова пияни, че дори не могат да се бият — това е гледка, от която сърцето се свива.

Хал още не беше имал възможност да прецени Норт Вали от тази страна.

— Нима продават алкохол и на момчетата? — попита той.

— Разбира се, че кой го е еня? Парите на децата не са по-лоши от тези на мъжете.

— Но струва ми се, че компанията…

— Компанията дава под наем пивниците, другото не я интересува.

— Но тях сигурно ги интересува донякъде работоспособността на работниците?

— Ами, работници колкото щеш! Ако някой не може вече да работи, уволняват го и толкоз!

— А толкова лесно ли е да се намерят опитни работници?

— Не ще много сръчност да копаеш въглища. Сръчността е да запазиш кокалите си цели — а ако ти изнася да ги счупиш, компанията няма нищо против.

Стигнаха до колибката на Мери. Тя помълча за миг, сетне ненадейно възкликна:

— Пак се озлобих! А бях ви обещала да се държа добре! Но все нещо ще се случи и се разприказвам. — И тя рязко се обърна и изтича в къщи.

Хал почака малко, като се чудеше дали ще се върне. Сетне, като реши, че последните й думи сигурно бяха нещо като „лека нощ“, бавно закрачи по улицата.

Той се бореше с обхваналото го дълбоко униние, първото подобно чувство, обзело го от идването му в Норт Вали. Досега беше успял да поддържа известна дистанция, за да може да види този промишлен свят без предразсъдъци. Но тази вечер състраданието му към Мери го бе заангажирало по-дълбоко. Той, разбира се, би могъл да й помогне, да й намери работа в една не толкова смазваща обстановка, но в мислите си той се върна към въпроса колко ли други момичета имаше в каменовъглените райони — млади, енергични, жадни за живот, но смазани от бедността и от бремето на алкохолизма.

Някакъв мъж го подмина, кимна с глава и му махна с ръка в тъмнината. Това беше преподобният Спрагс — джентълменът, когото бяха натоварили официално с борбата срещу злия алкохолен дух в Норт Вали. Предишната неделя Хал беше отишъл в малката бяла църква и беше чул от преподобния Спрагс една доктринерска проповед, в която кръвта на агнето се лееше щедро и на паството беше обяснено къде и как ще бъдат възмездени за мъките в тази долина на сълзите.

Каква подигравка изглеждаше това сега! Някога хората несъмнено са вярвали в подобни доктрини, били са готови да отидат на кладата заради тях. Но днес никой не отиваше на кладата — напротив, компанията задължаваше всички работници да отделят от оскъдните си заплати за заплащане на проповедите. Как би могъл дори и най-невежият вярващ да гледа на подобна сделка, без да се усъмни в собствената си набожност? Някъде начело на този голям апарат за изплащане на дивиденти, наречен компанията „Дженеръл фюъл“, навярно се намираше някакъв сатанински интелект, който беше разработил всичко в подробности и беше наредил на своята духовна колегия: „Ние искаме настоящето, а на вас оставяме бъдещето! Ние искаме телата, отстъпваме ви душите! Приказвайте им каквото щете за небесата, стига да не ни пречите да ги обираме тук на земята!“.

И съобразно тази сатанинска програма, преподобният Спрагс можеше да разобличава злия алкохолен дух, но не казваше нищо за дивидентите, които идваха от наема за пивниците, нито за местните политици, които живееха от средствата, получавани от компанията и от продажбата на спиртни напитки. Не казваше нищо за заключенията на съвременното здравеопазване, което виждаше в преумората причините за страстта към алкохола; изразът „професионален алкохолизъм“ като че ли не беше известен в теологията на „Дженеръл фюъл“! Всъщност, когато човек слуша подобна проповед, никога не би му хрумнало, че той или останалите слушатели имат изобщо тела. Човек положително не би се сетил, че и проповедникът има тяло, което се поддържа от храна, произведена от преуморените и недохранени хора, които той наставляваше!