Ъптон Синклер
Цар Въглен (12)

12

Вечерта на същия ден Хал направи обещаното посещение при Мери Бърк. Тя му отвори вратата и Хал изведнъж почувствува, че дори и при мъждивата светлина на малката газена лампа го обхвана добро настроение.

— Здравейте — рече тя точно тъй, както го беше поздравила, когато той се смъкна от планинския хребет при нейното пране. Той я последва в стаята и разбра, че обхваналото го добро настроение се дължеше на самата Мери. Каква живост и свежест лъхаше от нея! Старата синя басмена рокля, която тогава не беше много чиста, сега беше изпрана, а върху скъсаното място на рамото личеше още неизбеляла нова кръпка.

Тъй като в дома на Мери имаше само три стаи и две от тях бяха по необходимост спални, тя приемаше гости в кухнята. Хал видя, че в кухнята нямаше почти никаква мебелировка, нямаше дори един часовник за украса. Единствената прелест, която девойката беше в състояние да придаде на помещението, подготвяйки го за гостенина, беше чистотата. Дъсченият под беше измит; измита беше и масата; блестяха от чистота и котелът на печката, и пропуканият чайник, и чиниите на лавицата. Братчето и сестричето на Мери чакаха в стаята: Джени, крехко чернооко момиченце с тъжно, доста изплашено личице, и Томи, кръглоглав хлапак, приличащ на хилядите други кръглоглави и луничави хлапаци. Двамата седяха много чинно на столовете и зяпаха гостенина, както се стори на Хал, с известна враждебност. Той подозираше, че и те са били включени в чистенето. А тъй като не е било известно кога точно ще дойде гостенинът, сигурно е трябвало да чистят всяка вечер, и Хал можеше да си представи семейните сцени и навярно не много любезните забележки по адрес на „новия приятел“ на Мери.

В стаята като че ли цареше известна неловкост. Мери не покани гостенина да седне и сама стоеше нерешително. А след като Хал се осмели да каже няколко любезни думи на децата, тя изведнъж рече:

— Ще направим ли онази разходка, за която говорихме, мистър Смит?

— С удоволствие — рече Хал и докато тя нагласяше шапката си пред счупеното огледало на полицата, той се усмихна на децата и издекламира два реда от своята песен за Хариган:

„О, Мери-Джейн, ела излез с мен,

Луната грее ярко зад кестените там!“.

Томи и Джени бяха твърде срамежливи да му отговорят, но Мери възрази:

— Тук луната огрява консервни кутии!

Те излязоха. Приятно беше да се разхождат в топлата лятна нощ под лунната светлина, особено когато стигнаха до покрайнините на селището; там нямаше толкова много уморени хора, насядали по праговете, нито шумно играещи деца. И други млади двойки се разхождаха тук под същата луна. Дори и най-тежкият труд не можеше да изсмуче силите им дотолкова, че да не почувствуват обаянието на топлата лятна нощ.

Уморен, Хал се задоволяваше с това да крачи и да се наслаждава на тишината, но Мери поиска да узнае повече за тайнствения младеж, с когото се разхождаше.

— Сигурно не сте работили дълго в мините, мистър Смит? — попита тя.

Хал малко се пообърка.

— Как разбрахте това?

— Нямате вид на такъв, не говорите като такъв. Не приличате на никого или на нищо тук. Не зная как да го кажа, но вие ме карате да мисля повече за книгите със стихове.

Макар че Хал се почувствува поласкан от това наивно признание, той не искаше да говори за тайната си и пак потърси спасение в стиховете.

— Чела съм нещо — рече девойката, — може би повече, отколкото си мислите. — В последните й думи прозвуча предизвикателство.

Той й зададе още въпроси и разбра, че и тя, като гърчето Анди, беше попаднала — под влиянието на тази разстройваща американска традиция, безплатното основно образование. Беше се научила да чете, а хубавата млада учителка й беше помагала с книги и списания. Така Мери беше получила ключа към една съкровищница, вълшебния килим, с който да обиколи света. Мери сама използува тези сравнения, защото „1001 нощ“ беше една от книгите, които тя беше прочела. В дъждовни дни обичаше да се крие зад кушетката и там — на едно място, където се прокрадваше достатъчно светлина — четеше, несмущавана от братчетата и сестричетата!

Излезе, че Джо Смит е чел същите тези книги. За Мери това беше удивително, защото книгите струват пари и трудно се намират. Тя обясни как е обикаляла каменовъгления район в търсене на нови вълшебни килимчета, как е намерила една стихосбирка от Лонгфелоу, една история на Америка, една книга, наречена „Давид Копърфилд“, и накрая най-странната от всички книги — „Гордост и предразсъдъци“. Каква странна приумица на съдбата — педантичната, болезнено сантиментална Джейн Остин в един каменовъглен район в далечния див Запад! Приключение както за Джейн, така и за Мери!

Какво ли е разбрала Мери от тази книга, се питаше Хал. Дали и тя, като продавачките, бе изпитвала наслада от сцените на изтънчено охолство? Разбра, че Мери е почерпила от книгата отчаяние. Онзи външен свят с неговата свобода и чистота, където хората водят красив и достоен живот, не беше за нея. На нея й бе отредено помийното ведро и животът в мината. От смъртта на майка й всичко беше тръгнало от лошо по-лошо. Гласът й постепенно ставаше безизразен и беззвучен — Хал никога не беше чул младо същество да говори с такова униние.

— Никога ли не сте живели на друго място? — попита той.

— Бях и в две други мини, първо в Гордън, а сетне в Ист-рън. Но всичките са еднакви.

— Но нали сте слизали в градовете?

— По за един ден, един-два пъти в годината. Веднъж бях в Шеридън и в черквата чух една дама да пее.

Тя замълча за момент, потънала в този спомен. Сетне изведнъж гласът й се измени и Хал по-скоро почувствува, отколкото видя как тя отметна предизвикателно глава назад в тъмното.

— Човек не бива да забавлява гостите с бедите си. Знаете колко досадно е това, когато го слушате от друг… като моята съседка мисис Замбони. Знаете ли я?

— Не.

— Бедната старица си има достатъчно грижи, бог ми е свидетел. Няма голяма полза от мъжа си, той го е ударил на пиянство, а тя има единайсет деца и това е твърде много за една жена. Вие как мислите?

Тя зададе така наивно този въпрос, че Хал се разсмя.

— Да — потвърди той, — и аз смятам така.

— Мисля си, че хората биха й помагали повече, ако не се оплакваше толкова. И половината от жалбите й са на този славянски език дето никой не може да разбере! — И Мери се впусна да разправя забавни неща за мисис Замбони и за другите си многоезични съседи, като имитираше как те изопачават убийствено ирландския диалект. Хал намери нейния хумор наивен и пленителен и се помъчи да поддържа това весело бъбрене през останалото време на разходката.