Ъптон Синклер
Цар Въглен (101)

13

Когато стигна главната улица, Хал видя тълпата пред сградата на компанията. С един поглед разбра, че е станало нещо. Хора тичаха на разни страни, ръкомахаха, викаха. Някои идваха към него и когато го видяха, хе втурнаха насреща му с викове. Пръв дотича Кловоски, дребният поляк, задъхан, треперещ от възбуда, той изломоти:

— Уволнили наша комисия!

— Уволнили?

— Изпъдили! Надолу по каньон! — Човечецът ръкомахаше бясно, а очите му сякаш всеки миг щяха да изскочат. — Откарали ги! Цяла тайфа от ония… охрана! Хора видели тях… дошли от задна врата… вържат ръце на всички. Охрана държи ги, не им дава вика… нищо не може направи! Чакали ги коли, как казваш тях?

— Автомобили?

— Аха, три! Хвърлили всички вътре бързо, бързо… после надолу лети като вятър! Надолу каньона, всички отишли! Свърши стачка! — И дребният поляк зави от отчаяние.

— Не, стачката не е свършила! — извика Хал. — Още не!

Изведнъж усети, че брат му е до него, дишайки тежко след изнурителния бяг. Той хвана Хал за ръката и изхърка:

— Не се бъркай, чуваш ли!

И докато Хал разпитваше Кловоски, полусъзнателно се бранеше от брат си; изведнъж се стигна до неочаквано разрешение, когато дребният поляк изсъска като разгневена котка и се нахвърли върху Едуард с нокти. Гордият брат на Хал за малко щеше да се размине с гордостта си, ако Хал не беше спрял устрема на Кловоски с другата си ръка.

— Остави го! — рече той. — Това е брат ми.

Дребният мъж отстъпи изумен.

Хал видя, че към него тича и Анди. Гърчете било на улицата зад канцеларията и видяло как откарват комисията; отвели и деветимата: Уокъп, Тим Рафърти, Мери Бърк, Марчели, Цамакис, Русик и още трима, които предишната вечер бяха преводачи. Всичко станало толкова бързо, че тълпата не разбрала дори какво става.

Опомнили се вече, работниците бяха извън себе си от гняв. Стискаха юмруци и ругаеха групата служещи и пазачи, които стояха на терасата на сградата. Дочуваха се викове за отплата.

Хал моментално схвана опасността. Видя се като човек, който следи с поглед горящия фитил на бомбата. Сега, повече от когато и да било, тази многоезична орда се нуждаеше от ръководство, от мъдър, спокоен, находчив ръководител.

Като разбраха, че е там, хората се люшнаха към него като вълна. Надавайки викове, те го заобиколиха. Бяха загубили останалите от комисията, но все още имаха Джо Смит.

— Джо Смит! Ура за Джо Смит!

Нека въоръжената охрана опита да им го вземе! Хората размахваха шапки, опитаха се да го вдигнат на ръце, та всички да могат да го видят. Поискаха от него да говори и Хал започна да си пробива път към стъпалата на най-близката сграда. Едуард го последва, като го държеше за сакото. Блъскаха Едуард от всички страни, наложи се да се прости с достойнството си, но не успяха да го отделят от брат му. Когато Хал тръгна да се качва по стълбите, Едуард направи последно отчаяно усилие и му извика:

— Чакай малко! Почакай! Нима ще се опиташ да говориш пред тази тълпа?

— Разбира се! Не виждаш ли, че иначе ще стане лошо?

— Ще те убият! Ще предизвикаш сбиване, ще станеш причина да изпозастрелят много от тези нещастници! Бъди разумен, Хал! Компанията разполага с подкрепления и те са въоръжени, а твоите хора не са.

— Точно по тази причина трябва да им говоря! Спорът продължаваше, по-големият брат се беше вкопчил за ръката на по-младия, а последният се мъчеше да се освободи, докато тълпата продължаваше да реве сякаш с едно гърло:

— Говори! Говори!

На някои от стоящите наоколо не се понрави, че този непознат пречи на техния любимец, и те проявиха склонност към свада. Накрая Едуард трябваше да отстъпи, а Хал изкачи стъпалата и се обърна към тълпата.