Ъптон Синклер
Цар Въглен (10)

10

Постепенно Хал започваше да разбира тези хора, вече не ги смяташе за тълпа, която човек може да презира или да съжалява, а за личности със свои характери и проблеми — такива, каквито са и хората в света на слънчевата светлина. Мери Бърк и Тим Рафърти, Чо кореецът и Мадвик хърватинът — тези личности една след друга се забиваха рязко в съзнанието на Хал и оживяваха там, пораждаха в него съчувствие и разбиране. Наистина някои от тези хора бяха осакатени и притъпени до противна грозота — душевна и физическа, но между тях имаше и млади хора, които носеха в сърцата си пламъка на надеждата, искрата на бунта.

Ето например Анди, момче от гръцки произход, истинското му име беше Андрокулос, но беше твърде наивно да се допусне, че някой в мината би могъл да произнесе правилно подобно име. Хал го видя в магазина, направиха му впечатление хубавите черти на Анди и тъжния израз на големите му черни очи. Заговориха и Анди откри, че Хал не е прекарал целия си живот в каменовъглени мини, а е видял и широкия свят. Трогателно беше да се чуе промъкналото се в гласа му възбуждение: той копнееше за живота с неговите радости и приключения, а му беше съдено да седи по десет часа на ден до улея на трошачката, да слуша, трополенето на въглищата и да вдишва въглищния прах, докато чисти с ръце шистите. Той беше един от десетките „трошачи“.

— Защо не се махнеш? — попита Хал.

— Господи! Как да се махна? Имам майка, две сестри.

— А баща ти? — И Хал разбра, че бащата на Анди бил един от онези, чиито трупове трябвало да бъдат нарязани на парчета, за да ги извадят от шахтата. Сега синът беше прикован на мястото на бащата, докато дойде и неговият ред!

— Не ща да съм миньор! — извика момчето. — Не ща да загина!

Започна плахо да разпитва Хал какво би могъл да работи, ако избяга от семейството си и опита късмета си по света. Хал се помъчи да си спомни къде в тази чудна страна на свободните хора е срещал гърци с маслинена кожа и с големи черни очи и не можа да му предложи по-добра участ от работата в някоя ваксаджийница или чистенето на хотелските тоалетни, като при всички случаи Анди трябваше да предава получените бакшиши на някой охранен „патрон“.

Анди беше ходил на училище, беше се научил да чете английски и учителят му беше заел книги и списания с чудни картини. Сега той искаше нещо повече от картините, искаше нещата, изобразени на картините. И тук Хал се сблъска с едно от затрудненията на собствениците на мините. Те събираха множество от покорни роби, подбрани измежду двайсет или трийсет народности, на които робството сякаш беше наследствена черта. Но поради смешната американска традиция на безплатно основно образование, децата на това множество се научаваха да говорят, дори да четат английски. И така те започваха да не харесват своята участ; и някой ден се домъкваше някой пътуващ агитатор — и като изневиделица започваше бъркотията. Затова във всеки каменовъглен район трябваше да има и един друг вид „надзирател“, чиято длъжност беше да предотвратява друг вид експлозии — не на въглеокис, а на човешката душа.

С непосредственото изпълнение на тази задача в Норт Вали бе натоварен Джеф Котън, шерифът на мината. Той съвсем не изглеждаше такъв, какъвто човек можеше да очаква от хора с подобна професия — беше слаб и с доста изящен външен вид; във фрак би могъл да мине за дипломат. Но когато беше недоволен от нещо, застрашително присвиваше устни. Носеше пушка, на чийто приклад бяха издълбани шест резки. На гърдите му блестеше шерифска значка, която му даваше право безнаказано да прибави, ако се наложи, и други резки на приклада на пушката. Когато Джеф Котън беше наблизо, хората със сприхав характер се отдалечаваха, за да излеят раздразнителността си нейде встрани и насаме със себе си. Така че в Норт Вали цареше „ред“. Но човек можеше да разбере на какво се основава този „ред“ само в събота или в неделя вечер, когато пияниците трябваше да бъдат озаптявани, или в понеделник сутринта, когато ги измъкваха от леглата им и с ритници ги отправяха по работните им места.

Освен Джеф Котън и неговият помощник „Бъд“ Адамс, които носеха значки и бяха известни на всички, имаше и други пазители на реда, които не носеха значки и би трябвало да не са известни на хората. Когато една вечер на излизане от шахтата с асансьора Хал подхвърли нещо пред хърватина Мадвик, за високите цени на стоките в магазина на компанията, той остана изненадан, когато Мадвик го ритна по глезена. По-късно, когато отиваха на вечеря, Мадвик му обясни: — Оня с червеното лице, Гюс. Пази се от него — шпионин на компанията.

— Така ли? — заинтересува се Хал. — Откъде знаеш?

— Зная. Всички знаят.

— Той май не е от умните — отбеляза Хал. Неговите представи за детективите идваха от Шерлок Холмс.

— Не трябва кой знае колко акъл. Ще иде при шахтния и ще каже: „Негодникът Джо много бъбри. Разправя, че магазинът го ограбва“. Всеки глупак може да направи това, нали?

— И още как — призна Хал. — И компанията му плаща за това?

— Плаща му шахтният. Ще го почерпи с чашка, може и с две. После шахтният идва при тебе: „Много дърдориш, негоднико, пръждосвай се оттук“. Разбираш ли?

Хал разбра.

— И ти слизаш по каньона. Може да идеш в някоя друга мина. Шерифът те пита: „Къде си работил?“. Ти казваш: „Норт Вали“. Той пита: „Как ти е името?“. Ти отговаряш: „Джо Смит“. „Почакай“, казва той, отива, поглежда книжката, връща се и казва: „Няма работа“. „Защо?“, питаш ти. „Много си дрънкал, негоднико. Пръждосвай се!“ Ясно ли е?

— Имаш предвид черния списък? — уточни Хал.

— Точно, черен списък. Може и да телефонират, научават всичко за теб. А направиш нещо лошо, например говориш за синдикати — гласът на Мадвик, спадна до шепот при думата „синдикати“, — а изпратили и снимката ти, и не можеш да хванеш работа в целия щат. Как ти се струва това?