Ъптон Синклер
Цар Въглен (1)

1

Град Педро се намираше досам планинския масив, едно безредие от магазини и пивници, от което се разклоняваха нагоре по каньоните голям брой железопътни линии, обслужващи каменовъглените мини. През седмицата градът спеше спокойно, но съботните вечери, когато миньорите идваха долу на тълпи, а скотовъдците пристигаха на коне и в автомобили, той се пробуждаше и в него закипяваше живот.

Един ден в края на юни на гарата слезе от влака младеж на около двайсет години с чувствителна физиономия и кестенява, леко къдрава коса. Той носеше протрит и поизбелял костюм, купен в един квартал на родния му град, където евреите въртяха амбулантна търговия по тротоарите; отдолу се показваше изпоцапана синя риза без връзка, а краката му бяха обути в чифт тежки, доста поизносени обувки. На гърба му висяха, привързани с ремъци, бельо и едно одеяло. По джобовете си беше напъхал разни неща — гребен, четка за зъби и малко джобно огледало.

Докато беше във вагона за пушачи, младежът се вслушваше в приказките на миньорите и се стремеше да запомни тяхното произношение. Когато слезе от влака, повървя покрай линията, отърка ръцете си в сажди и леко ги размаза по лицето си. След като провери резултата в огледалото, младежът закрачи по главната улица на Педро, избра едно дюкянче за тютюн и влезе. С възможно най-грубия тон се обърна към собственичката:

— Можеш ли ми каза как да стигна до мината „Пайн крийк“?

Жената го погледна бегло, без никакво подозрение, и даде исканите сведения. Младежът взе трамвая и слезе в подножието на каньона Пайн крийк, откъдето трябваше да бъхти нагоре тринайсет мили. Денят беше слънчев, небето кристално ясно, а планинският въздух освежителен. Младежът изглеждаше щастлив, и докато крачеше по пътя, запя дълга песен:

„Старият Цар Въглен бе веселяк голям,

Издигна си колеж таз весела душа;

От знания пращеше този негов храм —

За тебе и за мен да викнеме ура!

О, Лиза-Ана, ела излез с мен,

Луната грее ярко, навън е като ден;

О, Лиза-Ана, ела, о, Лиза-Ана,

За тебе изпълнявам химна на Хариган!

Върти я с лекота таз весела душа,

върви, върви индустрията, и все върви, върви;

за пълната паница, за своята лула,

върти я той безспирно, върти, върти, върти…

О, Мери-Джейн, ела излез с мен,

Луната грее ярко зад кестените там,

О, Мери-Джейн, не чуваш ли как пея,

За тебе изпълнявам химна на Хариган!

Ура за Царя Въглен, за пълната паница,

за тлъстата кесия и мъдрите слова.

Ура и за лулата, за неговия лицей,

ура за теб, за него, за всички ни ура!

О, Лиза-Ана, ела излез с мен,

Луната грее ярко…“.

И тъй нататък, докато има луна да грее над двора на някой колеж. Песента беше смесица от весели безсмислици и онези въпроси, с които съвременната младеж започна да тревожи по-старото поколение. Като маршова мелодия песента беше малко бързичка за стръмнините на каньона, но Хал Уорнър можеше да спре, да се провикне срещу стените на каньона, да чуе техния отговор и отново да продължи. Сърцето му бе пълно с младост, любов и любознателност; той имаше и малко дребни пари в джоба на панталоните, а за крайни нужди в колана му беше зашита банкнота от десет долара. Ако тази сутрин някой от фотографите на компанията „Дженеръл фюъл“ на Питър Хариган би могъл да го заснеме, снимката щеше да послужи като „портрет на миньор“ в която и да е рекламна публикация.

Но катеренето беше трудно и към края пътникът усети тежестта на обувките си и вече не пееше. Точно когато слънцето се скриваше зад каньона, той се изкачи до целта — врата, преграждаща пътя, и над нея табелата:

„КАМЕНОВЪГЛЕНА КОМПАНИЯ «ПАЙН КРИЙК»

частна собственост

Вход забранен!“

Хал доближи вратата от железни пръти, която беше заключена с катинар. Постоя минутка, колкото да събере навъсения си глас и ритна вратата. Някакъв мъж излезе от една барака отвътре.

— Какво искаш? — попита той.

— Искам да вляза. Търся работа.

— Откъде идваш?

— От Педро.

— Къде работиш?

— Досега не съм работил в мина.

— А къде?

— В един колониал?

— Кой колониал?

— „Петерсън & Ко“ в Уестърн сити.

Пазачът доближи вратата и го заразглежда през решетките.

— Хей, Бил! — провикна се той и от бараката излезе друг мъж. — Един тук разправя, че работил в колониал, а сега търси работа.

— Къде са ти документите? — попита Бил.

Всички, разправяха на Хал, че в мините не достига работна ръка и че компаниите просто жадуват за работници. Хал си представяше, че е достатъчно работникът да почука и ще му бъде отворено.

— Не ми дадоха никакви документи — каза той и побърза да добави: — Напих се и ме уволниха. — Беше съвсем сигурен, че ако човек се напие, това няма да му затвори пътя към каменовъглената мина.

Но двамата не си направиха никакъв труд да отворят вратата. Вторият мъж го оглеждаше хладнокръвно от глава до пети и Хал се запритеснява с какво ли е предизвикал подозрението им.

— С мен всичко е наред — заяви той. — Пуснете ме да вляза и ще ви покажа.

Двамата все още стояха неподвижно. Спогледаха се и сетне Бил заяви:

— Не ни трябват никакви работници.

— Но аз видях обява долу… — възкликна Хал.

— Това е стара обява — рече Бил.

— Но за какво бъхтих тоя път дотук!

— На връщане ще ти е по-лесно.

— Но… сега е нощ!

— От тъмното ли те е страх, малкия? — осведоми се Бил закачливо.

— Слушайте, направете нещо за мен! — помоли се Хал. — Няма ли някакъв начин да платя за престоя си… поне да преспя?

— Нямаме нищо за теб — рече Бил, обърна се и влезе в бараката.

Другият чакаше и го следеше с подчертано враждебен поглед. Хал се помъчи да го трогне, но три пъти получи един и същи отговор: „Пръждосвай се надолу по каньона!“. Накрая Хал се отказа, слезе малко по пътя надолу и седна да помисли.

Наистина страшно нелогично беше да разлепят обяви „Търсят се работници“ на видни места покрай пътя и да накарат човек да се катери тринайсет мили по каньона, а сетне да го отпратят без никакви обяснения. Хал беше убеден, че зад оградата сигурно има работа и че ако се докопа до шефовете, ще може да ги убеди. Четвърт миля извървя по пътя до мястото, където той се пресичаше от железопътната линия, която се виеше нагоре по каньона. На път за мината покрай него минаваше композиция от празни вагони, които дрънчаха и се подрусваха, докато локомотивът с мъка преодоляваше наклона. Това му подсказа изход от затруднението.

Смрачаваше се. Леко приведен, Хал доближи вагоните и когато попадна в сянка, скочи и увисна на един от тях. Само за миг се изкатери във вагона, легна по гръб и зачака с тупащо сърце.

Не мина и минута и чу някакъв вик, погледна надолу и видя „цербера“ от вратата, който тичаше по една пътека надолу към релсите. По петите го следваше неговият другар Бил.

— Хей! Излизай оттам! — ревнаха те.

Бил скочи във вагона, в който пътуваше Хал. Последният видя, че номерът не мина, рипна на земята от другата страна на релсите и тръгна да излиза от района на мината. Бил го последва и докато влакът отмина, вторият мъж дотича до релсите и се присъедини към тях. Хал вървеше бързо, без да каже нито дума. Но церберът не скъпеше думите си, повечето от които бяха нецензурни. Той сграбчи Хал за яката, блъсна го силно и го ритна по онази част от анатомията, която природата бе отредила за ритници. Хал възстанови равновесието си, обърна се и стовари юмрук в гърдите на преследвача си, който се олюля от удара.

По-големият брат на Хал беше се погрижил той да знае как да използува юмруците си; Хал сега зае позиция готов да посрещне втория нападател. Но в каменовъглените мини споровете, изглежда, не се уреждаха по този примитивен начин. Мъжът спря и изведнъж дулото на револвер лъсна под носа на Хал.

— Шавни ги! — рече Бил.

Хал не беше чувал този жаргон, но значението му можеше да бъде само едно; той „шавна“ ръце нагоре. В същия миг първият нападател се хвърли срещу него и го перна с юмрук под окото. Хал се просна по гръб на камъните.