Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (7)

VII

Доротея бе стъписана, наранена. Каква затвореност, каква неоткровеност, каква непредугадимост се таяха у този човек! Той привидно се покори на всичко, което лекарят поиска от него, не се възпротиви, отдаде се мълчаливо на своята участ, докато в себе си е ковял план за бягство, като ловко е скривал своето намерение.

Защо направи така? По каква причина не искаше да се довери на нея, неговата жена? Та нима не би могъл да й каже, че не вярва на Крамер, че и не мисли да отиде в неговия санаториум, че една тринеделна почивка в Капри ще му помогне по-добре и по-бързо да се съвземе?!

Явно поведението на Фридрих ставаше все по-обезпокоително. Той постоянно издигаше нови стени между себе си и нея. При това Доротея все пак се радваше вътрешно за решителното действие на Фридрих. В него имаше сила, съзнание, енергичност. „Аз не съм болен — казваше той чрез това бягство. Нуждая се само от почивка, не от санаториум. Почакайте три седмици и аз ще се върна у дома отново работоспособен.“ Да, възможно е Фридрих да е постъпил добре, да е избрал правилния път. Само че какво му пречеше, преди да постъпи така неочаквано, да се посъветва със своя най-верен съюзник, със своята жена? Много вероятно е Доротея да се бе съгласила с идеята Фридрих да отиде в Капри, вместо, като нервноболен, да се затвори в Крамеровата клиника. Тя би се съгласила и с това той да замине сам. Защото вече знаеше, че при всички душевни сътресения първо условие за успокоение за него беше усамотението.

Веднага поръча да опаковат най-необходимите вещи на Вердер и изпрати куфара по бързия влак за Капри. На следната сутрин тя трябваше да се убеди, че недоверието на съпруга й към Крамер има дори известни основания. Защото във вестниците се появи съобщение със следното съдържание: „Тайният съветник Крамер се е заел с психическо лечение на знаменития специалист по наказателно право професор Фридрих Вердер. Той се надява да успее да върне на университета в най-кратък срок този негов кумир“. Това бе нечестно от страна на Крамер, една спекулативна самореклама. Крамер се запъчи веднага с видния пациент, попаднал случайно в ръцете му.

Разбира се, тайният съветник телефонира веднага на Доротея, че е възмутен от тази безподобна бележка дадена на репортера вероятно от някой служител или асистент в клиниката. Доротея отговори хладно със съобщението за заминаването на своя съпруг, вече доволна, че нещата бяха станали тъкмо така. За нея бе наистина тежко да бъде още в началото на брака разделена по такъв начин от любимия мъж, обаче по-добре Вердер да прекара това време в Капри, отколкото при Крамер. Защото случаят наистина нашумя много. Обедните вестници, вече в сензационна форма и многословно, оповестяваха бягството на професор Вердер, който бил изчезнал сутринта. Говореше се дори за самоубийство, предпочетено пред интернирането в някоя лудница.

Вердер вероятно бе прочел някои от тези вестници, защото на следната заран пресата публикува негова телеграма, в която заявяваше, че е тръгнал за Капри, където ще се порадва на своя отпуск и на живота си, „прекрасно защитен така от експериментаторствата на всякакви медицински капацитети“.

Хората поклащаха глави. Университетските власти не знаеха какво да мислят. Сензацията се раздухваше, Вердер постоянно присъстваше в берлинските клюки.

Най-сетне, два дни по-късно, Доротея получи следното писмо:

Капри, Пачано, 20 май.

„Мила ми жено,

Да! На тебе не ти е леко с мене. Представям си колко зле се чувстваш сега. Но бъди справедлива, признай: не беше ли най-доброто проявление на моя инстинкт за самосъхранение да тегля тази черта през сметката на прилежния Крамер? Още по време на прегледа видях в очите на този човек как той лакомо притегля богатата плячка, каквато бях аз за него. Сега си получи урока. Зарадвах се много, когато разбрах, че вестниците посредничеха на удара, без да отслабят плесницата, която зашлевих на господина тайния съветник par distance^[1].

Все пак това са второстепенни неща. По-важно за нас двамата е да чуеш, че този божествен остров ме плени, освободи ме от всякакъв сърдечен товар още от мига, когато го съзрях от парахода. Искаше ми се да възкликна, когато сложих крак върху този райски бряг. Помислих веднага: жалко, че Доротея не е с мене. След това обаче си казах: другия път непременно ще бъдем заедно. За да стане някога това може да ми помогне едничкото изпитано средство — пълното усамотение. Иначе е невъзможно отново да добия равновесие.

А сега е ред на изповедта, на историята на моето страдание, макар че този път навреме събрах достатъчно енергия в себе си, за да посегна веднага към истинския лек… И тъй като е започнало неговото целебно въздействие, трябва да пристъпя към обясненията, които ще ти помогнат, мила моя, да ме разбереш. Да разбереш и мен, и странното ми поведение през всички тези седмици.

Когато ти, съвсем естествено, ме попита защо новината за моето бащинство не предизвиква у мен радост аз отговорих, че всяка промяна в моя орисан живот ми причинява мъки.

Колкото и вярно да е това, то все пак не изчерпва истината за случая.

Спомни си как се разкрих пред тебе, когато ние се намерихме, когато ти разтвори обятията си за мен! Още помня милите думи, които ти ми каза тогава. Но същите призраци, които ти заклинаше, ме прогониха и този път от подслона, който ми предостави щедрото ти сърце. Ти ме съветваше да гледам на себе си и се ценя такъв, какъвто съм се изградил със собствените си сили. Да забравя откъде съм дошъл, да не се терзая и не ровя повече, търсейки горчивите корени на своя живот. Когато обаче, в бляскавата майска утрин, ти ми довери, че ще станеш майка, аз веднага се вцепених от ужас. Роякът от догадки и кошмари се нахвърли отново върху ми и старата борба започна отново. Хиляди съдбоносни въпроси се изпречиха отново застрашително пред мене. Бях успял с твоята помощ да прекрача отвъд тези неща, да разчистя пътя помежду ни. Сега обаче в живота ми се намесваше трето лице, един нов и скъп на двама ни човек. Отново старите, уж погребани съдбини, се обадиха от своите гробове, скочи срещу ми уж пропъдената и заспала тълпа от призраци.

Кой съм аз — вярвах, че мога да кажа днес, че зная това. Но кой — о, боже! — кой ще бъде това дете, което ти поздрави с такава чиста радост? Какво ще бъде то, какво ще носи в себе си?

Науката познава атавизма. Тя е установила, че наследствеността прескача често пъти през едно поколение, за да се върне от внука към дядото. А кой и какъв е бил дядото на моето дете? Това не зная, Доротея, и то именно ме хвърли в ужас. Затова загубих отново власт над себе си, затова избягах, като ограбих жестоко дните на нашата още млада любов.

Прости ми за това. Като малка награда за твоето страдание ще ти върна след три кратки седмици самия себе си, здрав и изцелен. Чувствам, сигурен съм, че ще преодолея всичко, че ще се върна при тебе и при твоя божествен оптимизъм освободен и силен. Това, което ти каза на мене, това ще кажа пък аз на нашето дете. То ще стане такъв човек, какъвто ние, ти и аз, ще направим от него. Ние ще се съюзим, за да изтръгнем напълно и завинаги това дете от демонските влияния на кръвта и наследствеността. Тази свещена борба ще бъде спечелена. На това се надявам, в това вярвам и тази моя крепка вяра осигурява нашето бъдещо родителско щастие.

И тъй като вече съм пропъдил страховитите мисли от себе си, считам се за годен да посрещна идващата радост. Знаеш ли, въобразил съм си, че детето ще бъде момче. И като доказателство за това, че мога да се радвам и изпълвам с надежда за него, е фактът, че единият от дедите на това момче сме познавали твърде, твърде добре. Той е любимият ни и известен на всички Херман Ресе. Благородството и блясъкът, които твоята кръв, кръвта на Ресе, ще влее в детските жили, ще са вълшебната сила, която ще сломи тъмните влияния на някое, може би лошо наследствено предразположение.

И така, от днес аз поздравявам твоя, нашия син с освободена бащинска радост и един напълно възвърнат оптимизъм.

Аз оздравях, надявам се, завинаги. Моето бягство ще бъде и последното мое действие, което да е причина за уплаха и смут.

След петнадесет дни съм отново при тебе.

Моят първи асистент Сетегаст и факултетът получиха телеграфически всички необходими нареждания по заместването ми.

За изпратените ми с майчинска грижливост вещи ти благодаря, както благодаря и за всичко, всичко, което иде от твоята мила, спасителна ръка.

Съм до живот и в смъртта твой Фридрих“.

Писмото зарадва Доротея толкова, че тя забрави големите неприятности от последно време. Всичко, което бе останало неизказано помежду им, се изясняваше, всичко, което бе изглеждало тъмно и непонятно в поведението на Фридрих, добиваше своята логика. Това писмо бе едно светло обещание за близкото и далечно бъдеще.

Доротея с удоволствие би заминала веднага при съпруга си в Капри. Но макар да беше вече уверена, че той ще я посрещне щастлив и ведър, тя реши да го дочака у дома и така да му предостави цялата доза самотност, която сам си бе предписал като най-добър лек. Освободена от грижи и страхове за мъжа си, Доротея се посвети на радостното очакване. Времето минаваше бързо, защото Фридрих поддържаше и укрепваше увереността й чрез редица изпълнени с бодрост писма. Тя поръча гирляндите от цветя за украса на къщната врата и като знак за щастливо завръщане. И ето, Вердер се върна, светнал от здраве и сила, вдигнал почернялата си от летния пек глава, поел блясъка на южното слънце в пламенните си очи.

По красота той приличаше на гръцки бог. Доротея го загледа увлечена, възхитена. Нейното обожание преля в странната молба да не се явява в университета. Всяка заран тя искаше, настояваше да го запази още някой и друг ден само за себе си, толкова опиянена бе от неговото добро настроение и бодра стойка. Изглеждаше някак необяснимо пораснал, походката му я възторгваше, бе добила нещо победоносно.

Обаче енергията на Вердер не можеше да се помири задълго със заточението на любовта. Той жадуваше за дейност, изяви, кипеж. Най-сетне, на четвъртия ден след завръщането му, Доротея трябваше да отстъпи мъжа си на неговото дело.

Той отпътува за града и се яви при ректора на университета. През тази година ректоратът бе поверен на теолога фон Барнбюлер, по природа истински дипломат, сух и жилав старец, който прие върналия се млад и буен човек с няколко тактически покашляния. Бе се подготвил да смъмри леко и на четири очи този лудетина за шумното му изчезване. Започна разговора с няколко предпазливи, обходни бележки за навярно възстановеното вече здраве на младия колега. Вердер догади в думите на Барнбюлер намек на съмнение, скочи от стола си и отправи към ректора рязко въпроса да не би Фридрих-Вилхелмовият университет да желае оставката му.

Негово Превъзходителство почти щеше да падне от ужас от стола си. Той не бе и помислял да поема върху си подобна отговорност.

— За това не може да става и дума — пошушна уплашено старикът.

После живо прибави:

— Имах предвид само водещата личност на юридически факултет, току-що възстановила здравето си, да получи временно служебно облекчение, доколкото това е възможно. Да бъдете освободен поне от онези дейности, които могат да се вършат и от по-малко надарени глави.

— Накъде в крайна сметка биете? — грубо попита Вердер.

— Впрочем правя само един сондаж — отвърна колебливо ректорът. — Деканът и юридическият факултет предложиха да ви освободим засега, господин Вердер, от задължението да произвеждате изпитите, с цел да бъдат пощадени вашите сили.

Вердер се изсмя гръмко:

— Ако не е нещо повече, благодаря, приемам с удоволствие. И без това ми е противно да изпитвам.

Тъй и стана. Оттогава Вердер не се явяваше като екзаминатор. Той наистина с крайно неудоволствие поемаше такива задължения, откакто преди две години се самозастреля един абсолвент, пропаднал на държавния изпит. Следователно раздялата на Вердер с този вид служебни задължения стана без съжаление.

Ако обаче някои завистливи колеги бяха разчитали напливът от Вердерови слушатели да намалее, след като студентите узнаят, че на изпита няма да стоят пред същия професор, то те дълбоко се заблуждаваха. Посетителите, напротив, продължаваха да растат. Обаче това, че не изпитваше вече, започна да го разстройва. Чувствуваше го като болно място, като скрито петно. Не означаваше ли тази нова ситуация, че всъщност не му се оказва вече предишното високо доверие? Наистина, случвало се бе университетски знаменитости да бъдат освобождавани от задължения по изпитите. Но тези господа са бивали все в най-напреднала възраст. А Вердер бе навършил едва тридесетата си година и съзнаваше добре какво можеше да означава това изключение. Знакът на недоверие му наложи да погледне трезво и строго на себе си, да отвърне с поведението си на ония, които искаха да го обявят за душевно лабилен човек.

Пред самия себе си той бе вече оздравял, бе станал господар, победител над всичко, което го беше притеснявало и смущавало досега. Работеше със свръхчовешки сили и работата му бе благотворна. Но за другите, за околните това явно не бе достатъчно…