Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (6)

VI

Три месеца по-късно Фридрих Вердер и Доротея Ресе бяха вече венчани.

По време на приготовленията за сватбата и двамата показаха видима бързина, като че се страхуваха, да не би да се случи нещо, което да им попречи.

Колкото и тихо да премина сключването на гражданския брак, колкото и грижливо да избягваха всякаква публичност, събитието все пак даде храна на множество слухове, на разни пикантни съобщения из вестниците, дори на цели вълни от клюки.

Необикновената сцена пред ковчега на Ресе в залата на общинския дворец биде свързана с цяла редица по-нататъшни шумни събития, които поставиха около главата на Вердер фаталния ореол на сензацията. Този интересен, блед и странен мъж, чиито големи пламтящи очи излъчват демоническа меланхолия, получи пред ковчега на своя учител и предшественик страстна клетва за вярност от младата му, цветуща дъщеря.

Тази дръзка известна берлинчанка не свърши, с това. Тя изпрати по дяволите своя годеник и си присвои красивия Вердер, чиято меланхолия не му попречи да улови след смъртта на Ресе с един сигурен замах тлъстата хапка: катедрата на Ресе, неговата дъщеря, къща и несметно богатство. При това този професор по наказателно право, който бе едва на тридесет години и бе станал вече редовен преподавател в първия университет на империята, произлизал от семейство на съвсем нищи хора. Един безподобен щастливец. А може би и играч. Защото из салоните на висшето общество той представляваше сега злободневна тема със своя романтичен брак, с подозрителната си ораторска дарба и интригуващата си фигура. Между дамите на Тауенциенщрасе бе станало мода да посещават масово лекциите на професор Вердер. Той говореше твърде увлекателно и пристрастно, върху проблемите на престъпността.

Самият Вердер гледаше с неудоволствие на тази популярност. Той се чувстваше оскърбен и унизен от нея като човек и като учен и се бореше, държейки се по възможност настрана от хората. Доротея и той живееха в уединение, Вердер ограничи контактите си до строго служебните отношения.

Съпружеството му бе започнало, с прогарящо щастие. Блажено опиянение ги влечеше един към друг. Те ненавиждаха всяка тревога в малкото часове, в които можеха да си принадлежат, защото работата на Вердер беше почти свръхчовешка. Това създаде на Доротея първата голяма грижа — дали Вердер ще бъде в състояние да понася такова постоянно напрежение.

Тъй като познаваше вече своя мъж и знаеше, че след всички скрити борби, през които бе преминала неговата ранима душа, той е податлив на всяко сътресение, Доротея бдеше върху му като същинска майка, отстраняваше от пътя му всичко, което съумяваше, всичките тревожни подробности на живота, всички негови дребни усложнения. Той трябваше да живее преди всичко за своята велика задача и за своята голяма любов. Чувство на благородна защитеност обхвана този мъж. Той процъфтя. Демоните изчезнаха, сенките се стопиха. Това, което много години бе носил тайно в себе като проклятие на своя живот, се бе загубило. Той въздъхна облекчено, видял, че болезнено подавяният вече толкова години комплекс за опетненост не е могъл да му попречи да се издигне тъй високо.

Днес той имаше почти, всички почести и академически достойнства, които бе притежавал и Ресе. Бе се оженил за дъщерята на учителя, получил бе неговото богатство и ако имаше в страната някой щастливец, това трябваше да бъде той. В лъчите на това щастливо огряло го слънце той се чувствуваше напълно изцелен. Именитост, любов, богатство, прекрасно поле за работа — нищо не му липсваше. Нямаше повече какво да се желае и нямаше какво да го притеснява вече, освен вгнезденият Поликратовски страх, че такова обилно щастие не може да трае вечно, че страданието, изпитанията, грижите все пак ще се промъкнат в техния живот.

* * *

Беше през един бляскав, майски ден, след утринната закуска на терасата в градината. Птичките пееха из младата зеленина под свежото пролетно слънце, което отразяваше златистия си лик във водите на езерото. Доротея, светнала от радост, съобщи на съпруга си, че се готви да стане майка.

Вердер изслуша известието с усмивка, която се стори на Доротея чудновата и болезнена. Той мълчаливо й подаде ръка; не довърши своя вестник, бутна плетеното си кресло назад и започна да обикаля из бухналия парк, чиито наклонени и обрасли с върби брегове водеха към езерото. Доротея погледна подир него, клатейки глава, но остана при празнично украсената с цветя маса на терасата. В очите й се появиха сълзи. Беше се надявала, че той ще приеме известието с изблик на радост. Вместо това бе се показал видимо смутен и объркан. Това се случваше за първи път през тяхното съжителство, реакцията му бе неадекватна.

Доротея искаше да даде възможност на мъжа си да се съвземе, да стане способен да усети радостта — единственото естествено проявление при такъв случай. Тази радост обаче като че не искаше да го обземе. Напротив, скоро той изпадна в неочаквано униние.

След като Доротея се бе намесила в неговия живот, Вердер действително бе станал весел, безгрижен, в добро настроение. Бе процъфтял и физически — изражението му бе бодро, бледността изчезнала, очите не лежаха вече така дълбоко и уморено в орбитите. Всичките тези признаци на добро разположение започнаха обаче бързо да се губят. Явно отново нещо започна да му тежи, да го гнети.

Бяха минали десет дни от онази сутрешна вест, без Вердер да бе отворил дума по този въпрос. Затова Доротея се осмели и попита съпруга си защо го угнетява неговото предстоящо бащинство.

Условията, при които живееха, бяха особено подходящи — само радост можеше да се породи при появяването на едно дете в тази голяма и в известен смисъл малко празна къща. Тя поне така възприема ситуацията и ощастливена очаква раждането на детето. И ако Фридрих не би могъл да изпитва бащински вълнения, би трябвало поне да разбере, че за нея, като майка, едва сега започва истинският живот и истинското й предназначение. Той, Фриц, има своите задължения и задачи. И би трябвало да се радва, че сега и за нея се отваря поле за дейност и себереализация.

Вердер изслуша спокойно всичко, пак с някаква болезнена усмивка. Мълча продължително и тя чувствуваше колко му е тежко да даде очакваното обяснение.

— Мога да си представя колко странно е за теб това, че се показвам толкова бездушен при такава новина! Идва обаче нещо ново, затова става с мене тъй. Виновна е моята природа, реагираща с болка и стъписване на всяка промяна. Всичко тук беше толкова хубаво, така хармонично, а сега настъпва голяма, разтърсваща промяна. Трябва ми време, за да привикна с това. Позволи ми това време! Надявам се, вярвам да почувствам радостта, която ти липсва.

Това не звучеше особено надеждно. Вместо белези на тази радост, духът на Вердер изпадаше в постоянно усилваща се мрачност. Доротея виждаше с какво напрежение се бореше нейният мъж. Отначало вярваше, че ще му помогне най-добре като се показва, че не догажда силното му душевно притеснение. Той стриктно изпълняваше широкия кръг от професионални и служебни задължения. Само вкъщи като че онемяваше, стоеше все замислен и унесен.

Когато забележеше, че Доротея плахо и скрито го наблюдава, измъкваше се насила от своята забрава, принуждаваше се да се усмихва, казваше две-три незначителни думи, за да потъне след това отново в предишната си унесеност.

Доротея няколко пъти се опита да го извади от това състояние, като насочи разговора към идващото дете. Помъчи се да разбере защо това го притеснява и стяга така мъчително душата му. Обаче скоро се отчая. Вердер бе станал твърде раздразнителен. Потръпваше болезнено, когато тя понечваше да проникне в помрачената му душа, оттегляше се, още по-упорито се затваряше в себе си.

Така Доротея изпита първата голяма болка в своя семеен живот. Защото се убеди, че Вердер не се поддава на пълна откровеност. Навремето, когато се бяха сближили за първи път, той бе успял да се превъзмогне и да отдръпне всички завеси от своята същност. Сега обаче, при първата рязка промяна, нещо неизвестно, но видимо съдбовно го плашеше и терзаеше. И душата му със спасителен неосъзнат порив свърна обратно към самотата, скри се там, сподирена отново от демоните на меланхолията. Всъщност това бе отказ от духовно единение с Доротея и тя тъкмо така възприе поведението му. Изчезна апетитът му, появи се безсъние. Тя забеляза това добре, ако и той да не говореше за него.

След като мина още една седмица, Доротея помоли за съвет най-прочутия лекар по нервни болести, тайният съветник Крамер, който, разбира се, не можеше нито да помогне, нито да даде диагноза, без да бе видял и говорил лично с пациента. Доротея обаче не вярваше да склони съпруга си да отиде на преглед при Крамер. Съзнавайки своето безсилие, тя не успяваше вече да се владее. И когато същата вечер Вердер се върна късно от града, намери жена си потънала в сълзи. Той веднага настоя да узнае причината за нейната тревога. Доротея призна, че й създава големи грижи, че е говорила с Крамер и че той не може да даде никакъв съвет, без да е видял Вердер.

— Искаш да кажеш — без да ме е прегледал? — забеляза най-спокойно той.

Доротея бързо отвърна:

— Да, но всъщност става дума само за няколко упътвания, които този известен лекар иска да ти даде. За приспивателни или успокоителни средства, за диета…

— Значи ти много желаеш да отида при Крамер?

— Ще ме направиш прещастлива, Фриц.

Той се усмихна добродушно и уморено.

— Тогава да отидем утре при него.

Тя се хвърли на шията му и буйно го зацелува.

Така те отидоха на другия ден при тайния съветник Крамер — пълен, дребен човек с плешива глава, червеникава брада и тежки златни очила върху мопсовия си нос. Той се отдели насаме с Вердер. Лекарят зададе най-напред десетки въпроси от странично естество, засягащи общото физическо състояние на пациента, на които той отговаряше малко подигравателно. След това Крамер се опита да проникне в душевния живот на Вердер, да постигне някакво признание, изповед или обяснение. Обаче агресивността му накара Вердер да онемее и да прикрие още по-старателно своята душа. Недоверието у него нарасна, когато Крамер тактически отново премина към въпроси около общото физическо състояние. Вердер почти презрително се усмихна, когато лекарят започна изследване на папилите^[1], измерване на пулса и общата сърдечна дейност, установяване на коленните рефлекси. Стигна дори — следващ най-новите увлечения на своята специалност — до обстойна проверка на обонянието на пациента.

Вердер го остави да прави каквото иска и изслуша, без да реагира крайния резултат на прегледа. Той гласеше: Нервно изтощение следствие свръх раздразнение и преумора. Налагало се да вземе веднага поне тримесечен отпуск и да го прекара в санаториума на Крамер.

Вердер само кимаше. На поканата да дойде отново утре по същото време той пак кимна. След което бе освободен.

Вердер обстоятелствено и търпеливо осведоми чакащата вън Доротея за целия ход на прегледа, както и за крайния му резултат.

— Три месеца отпуск?! — промълви ужасена тя. — Три месеца санаториум?!

Впрочем случаят беше изглежда наистина тежък, и тя бе много учудена от това, че Вердер гледа така леко на нещата, без възражения, без най-малкото съпротивление. Не му бе привична подобна пасивност, и тя й се стори много обезпокоителна. Затова с трептящ глас попита дали Вердер ще отиде на следващия ден отново при лекаря.

— Та нали ми поръча — бе спокойният му отговор.

Доротея погледна мъжа си крайно смутена. Тази беззащитна покорност към всичко, което му се налага, бе по-страшна от упоритата затвореност, зад която до тогава Вердер се криеше.

През този ден той остана спокоен, овладян, бе дори по-малко мълчалив, като че оживен от някаква надежда. Надвечер обаче Вердер замина за града, за да осведоми, както каза, университетската администрация, че му се налага да вземе отпуск. И не се върна у дома. Чакащата със свито сърце Доротея получи към девет часа вечерта телеграма, подадена във Витемберг. Тя гласеше: „Нямам никакво желание да се оставя Крамер да ме затвори. Отивам за три седмици в Капри и ще се върна след това здрав. Фридрих“.