Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (29)

XXIX

Докторът посрещна Фридрих много сърдечно и заяви, че ще бъде щастлив, ако може да му бъде полезен със своя съвет. Изрази надежда, че не здравословното състояние на Вердер изисква лекарска намеса.

— Не — отвърна Вердер, — аз съм добре и съм господар на своите нерви. Моят син ми създава големи грижи, заради него идвам сега при вас.

Фридрих изложи на лекаря по нервни болести всичко, което бе станало с Хартмут. Той описа развоя на нещата, разкри всички обстоятелства и причини и помоли Крамер да изкаже своето мнение откровено и неприкрито. Потвърди отново, че е напълно в състояние да възприеме анализа на лекаря, че е готов да посрещне всяка присъда и очаква Крамер да го посъветва как следва да се постъпи при възникналата ситуация.

Крамер го изслуша внимателно. Големите му сиви очи изразяваха състрадание, сърдечно съчувствие и пълно разбиране. Когато Фридрих приключи, Крамер помълча, потънал в размисъл. Тънките му устни издаваха сериозна загриженост. Най-сетне той каза:

— Тук, драги професоре — нека бъдем в това отношение наясно, — имаме случай на тежка наследствена обремененост. Този факт трябва да предопределя цялото ви поведение по отношение на вашето дете. В случая нямате какво да наказвате или възпитавате. Нужна е само помощ. Наследствените връзки свалят от този младеж всяка лична отговорност. Защото той, това ви е ясно, се намира под давлението на една власт, на непобедими стихии, остава вероятността да се спаси онова, което може още да се спаси!

Фридрих слушаше плахо, с туптящо сърце. До момента бе запазил външно спокойствие. Обаче при последните думи на Крамер той подскочи от креслото, хвърли се към лекаря и извика:

— Но има ли още нещо за спасяване?! Вярвате ли в това?!

Крамер също се изправи. Той хвана десницата на Вердер и притегли с леко движение посетителя си да седне обратно.

— Налага се да бъде опитано всичко — каза успокоително той. — Изслушайте по-нататък какво мисля аз.

Фридрих поглади чело с ръка и се опита да се съвземе. След това седна отново, стараейки се да осмисли трезво по-нататъшните думи на събеседника си.

— Драги, Вердер. Аз не съм поддръжник на предположенията. Трябва сам да видя вашето момче. Не мога да се обоснова на изложения, направени от трети лица, особено когато се налага да бъдат взети толкова сериозни решения. Да приемем, че моите разследвания откроят същата картина, чиято истинност впрочем е очевидна. Тогава би било необходимо преди всичко да се направи опит момчето да бъде изцелено от основното зло — страстта към пиенето.

— За това има средства. Това зная — възкликна Фридрих.

— Разбира се, има, драги професоре. Ще дадем вашия син в някое лечебно заведение, занимаващо се специално с алкохолици. Самият аз лекувам в санаториума си подобни случаи с алкохолици, с морфинисти и в това отношение имам голям опит.

— Дава ли вашата опитност надежда за възможно изцеряване?

Крамер не отговори веднага. Той постоя известно време замислен, след това вдигна към Фридрих проницателните си очи зад тежки златни очила и каза бавно, отмервайки всяка дума:

— Вижте какво, скъпи професоре. При млади хора лекуването има изобщо по-добър и по-траен успех. Обаче често съм констатирал, че въздържателното лечение при наследствено алкохолично предразположение показва обикновено само начални и частични успехи. Възвръщанията съвсем не са редки. Но не се обезкуражавайте от това. Ние двамата, вие и аз, ще направим всичко, за да изкореним из дъно у сина ви това зло. Ако моят преглед установи, което е вероятно, силно предразположение към алкохола, тогава просто ще лекувам младежа докато установим подобрение. Ако това бъде постигнато, ще ви върна момчето обратно. Вие ще го следите внимателно. Същото ще правя непрестанно и аз. При първите признаци на рецидив, на алкохолен глад, ще се намесим веднага, за да наредим отново неговото въдворяване в моя институт.

Фридрих въздъхна. После, стиснал зъби, каза твърдо и непоколебимо:

— Уважаеми господин съветник, виждам, че вие анализирахте близките перспективи с вещина. На моя непосветен във вашата наука разум става безусловно ясно, че първата злина, от която ще трябва да се цери моето бедно момче, е неговата страст към ракията, неговото пиянство. Споделям напълно вашето мнение, че синът ми следва да се третира като болен. Като един невинен болен — без гняв, без упреци, без омраза. Той наистина заслужава съжаление и, което е още по-важно, нуждае се от любов. Напълно понятно ми е и това, че вие можете да дадете своята окончателна лекарска присъда за Хартмут едва след като сте го видели. Бързам да прибавя, че ако вашето решение изисква, то аз ще предам момчето за лечение във вашия институт с пълно доверие, ще ви предоставя да решите колко време да стои там и дали и кога да се върне отново, в случай на повторни прояви. Откровеността, с която ми разкрихте всичко, засили моята вяра. Сега заминавам за Хага, ще се опитам да се срещна със сина си в затвора. Може би дори ще дочакам там изтичането на неговото наказание и след това лично ще доведа пациента във вашия институт.

Крамер го изслуша, клатейки глава. После неочаквано каза:

— Не бихте ли ми позволили да дойда с вас в Хага?

Фридрих го погледна зачудено:

— Защо тази жертва от ваша страна?

— Би било добре да дойда с вас. Има няколко причини за това. Първо, колкото по-скоро мога да прегледам Хартмут, толкова по-добре. Тогава ще мога и по-скоро да ви съобщя моето точно заключение. А ако дойда с вас, възможно е да се открие и още една перспектива.

— Каква? — зададе Фридрих въпроса, скован от напрежение.

— Драги Вердер. Получа ли възможността да се посъветвам с тъмничния лекар в Хага, може би ще се постигне и опрощаване или най-малкото — освобождаване под гаранция. Да се спестят на момчето пет месеца затвор не е малко. За всеки случай вземете със себе си чековата си книжка. Ще отпътуваме утре през нощта. Съгласен ли сте?

Фридрих скочи отново и протегна ръце към Крамер.

— Благодаря, благодаря — пошепна той, — искрено ви благодаря за тази помощ.

— Аз ви я дължа отдавна, драги Вердер.

При тези думи Крамер се усмихна.

— Едва ли съзнавате колко ме обнадеждава това, че имам вашата подкрепа. Започвам отново да се изпълвам с надежди. Отново смея да мисля, че всичко би могло все пак да завърши добре.

— Трябва да се надявате — рече Крамер и разтърси сърдечно ръцете на Вердер.