Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (24)

XXIV

С тези няколко думи към трънения венец Доротея бе изразила своето човешко съчувствие към бащата на своя мъж. Но те можеха да станат мото, парола на големия кръг от начинания, които съставляваха наказателната реформа на Ресе. Какво дълбоко поучение, какъв символ съдържаха за осиротелия Фридрих тази корона от тръни върху черепа на умъртвения, и милостивите думи, написани от треперливата ръка на обречената!

Да, престъплението беше като болест, поразила тялото на обществото и показваща как отделни негови клетки се проникват от една тежка отрова. Затова за проницателното око на изследователя престъпникът представляваше нещо като свещена жертва, свещена в класическото двусмислие на проклет и свят.

Проклет чрез вината, която си е навлякъл върху си, свят чрез тайнствените връзки, които са направили извършеното злодеяние една обществена неизбежност. Тази корона от тръни върху черепа на Християн Глап казваше: Аз — Доротея Ресе — чувствам и зная, че ти, бащата на моя Фридрих, не си изкупил с кървавата си смърт само своя собствена вина, част от нея пада върху всички ни. Ние всички сме в нея, всички, които позволяваме хората да стават виновни, които продължаваме да живеем в общество, мотивиращо престъпленията.

Умиращата жена бе мислила със състрадание и любов за бащата на своя мъж, дядото на своя син и така бе вдигнала предупредително ръка, внушавайки на Фридрих как трябва да подходи към техния Хартмут. Натоварен с тайнственото бреме на атавистичния обрат, заразен с вина, той в разцвета на младия си живот бе поел вече пътищата на заблудата.

Със състрадание и любов трябваше да бди той над Хартмут!

И понеже този посочен от Доротея път беше същият, по който Фридрих сам съзнаваше, че ще трябва да търси свещената истина, той възприе знака на любимата си жена като знак от небето. В големите му тъмни очи се появи особен блясък, около болезнено свитите му устни заигра странна, преобразяваща го усмивка. Той се чувствуваше сега изпълнен със светлина, способна да залее всички тези по-черни, от нощта часове, които щяха да дойдат. Сам бе обзет от някакво вътрешно озарение за всичко, което предстоеше да изтърпи и изстрада. Сега наистина се бе издигнал над своята малка човешка съдба и я бе подчинил на своята воля.

В самотността, която го владееше, Фридрих закрепваше все повече и повече. Изпитанията, които идваха едно след друго, го намираха защитен като с броня.

Санер свикна да прекарва вечерните часове при Фридрих. Множество общи спомени влечаха двамата самотници един към друг.

За Фридрих бяха приятни и желани посещенията на Санер през дългите есенни вечери. Той работеше, Санер също пишеше или четеше на другата страна на писмената маса. Поне наблизо имаше близък човек. Това беше за Фридрих крепка утеха, защото за връщане на Сетегаст от Лондон още нямаше причини. Въпреки положените усилия и ангажирането на опитни детективи, Йоханес не бе още успял да влезе в следите на Хартмут. В писмата си той успокояваше Фридрих и го уверяваше, че все пак ще успеят.

Седмиците обаче се изнизваха една след друга, той бе опитал всичко възможно, без да постигне нещо. Така дойде до убеждението, че Хартмут и неговата приятелка вероятно са напуснали Лондон. Затова нареди на наетия детектив да ги потърси и в други градове на Англия, да стигне дори до Америка. Самият Сетегаст се върна към средата на ноември. Той намери учителя си готов да посрещне и това ново нещастие. Фридрих не произнесе никакво оплакване и продължаваше да работи, без да показва нито най-малка умора.

Йохан Сетегаст бе настанен в гостната стая на Фридриховата вила. Двамата професори — и двамата пламенни и вярващи апостоли на коренната реформа в наказателното право, имаха естествено много допирни точки. Всеки от тях проявяваше голям интерес към изследванията и работата на другия. Сетегаст разработваше плана на своята предстояща дейност в Кьонигсберг. Той искаше да пригоди методиката на своето преподаване съобразно тази, по която работеше и Вердер в Берлин. От него той получи и всестранно съдействие, за да превърне Кьонигсбергския университет в част от научната система, създадена от Ресе и Вердер.

Бяха минали около три седмици от завръщането на Йоханес Сетегаст от Лондон, когато една сутрин Фридрих ненадейно получи писмо с клеймо „бърза поща“ от Вишау до Глазгоу, Южна Шотландия. Беше от тамошния съдия. То гласеше:

„Уважаеми учителю!

Едно странно стечение на обстоятелствата ме накара да ви пиша. Аз съм начеващ съдия, назначен преди пет години в това шотландско гнезденце. Най-хубавата част от своето студентство прекарах във Вашия Берлински семинар и се считам с гордост ваш ученик. Разбира се, едва ли мога да храня надеждата, че вие ще си спомните за мене, защото само един семестър ми бе отредено тогава да уча при вас. Обаче аз продължих да следя с благоговение победния полет на вашето учение, с перо и слово отстоявах и налагах в своето отечество вашите идеи. Докато преди три дни преживях следното:

Един млад скитник, болен от тежък белодробен катар, физически отпаднал, обаче с все още добра външност, бе арестуван заради просия и доведен при мен за наказание. Той няма документи. Обаче твърди, че се нарича Хартмут Вердер и че е ваш син.

Не съм склонен да повярвам на тази басня. Обаче, тъй като арестантът прави впечатление, че произхожда от добро семейство и понеже името Фридрих Вердер е за мен едва ли не фетиш, аз реших, почитаеми учителю, да ви запозная с този случай и да ви помоля за Вашето мнение и информация.

С искрено преклонение:

Едуард Стилвел, съдия във Вишау, Южна Шотландия“.

Фридрих, потънал в тежък размисъл, дълго държа в ръце писмото, написано на безупречен немски език. Той бе покъртен от милостта на съдбата, която, след като бе хвърлила неговото момче в заблуждения и безумия, с някакъв сляп инстинкт го бе завела там, откъдето идеше спасението: при един привърженик и почитател на бащата в далечната и непозната чужбина. Не означаваше ли това все пак, че над Хартмут се протяга някаква покровителствена ръка?

Сега той бе почувствувал за първи път цялата суровост на живота извън домашния покрив. Бе останал в чужбина болен, сам, без средства. Още полудете, примамен от една обиграна жена, изоставен и заловен като пропаднал безприютник, той бе изпитал ужаса на беззащитността.

Можеше следователно да се храни надежда, че този горчив урок ще го изцери завинаги.

Фридрих благодари на Бога, че тази авантюра бе приела такъв край и веднага взе мерки. Той поблагодари на шотландския съдия с дълга телеграма, потвърди, че Хартмут е негов син, когото незрелостта и безразсъдството са хвърлили така дълбоко в пропастта. Помоли болният да бъде веднага поставен под лекарски надзор и предизвести за спешното пристигане на професор Сетегаст, който ще прибере младия човек, за да го върне обратно в неговата родина.

Сетегаст заяви, че е готов да замине с нощния влак през Лондон за Шотландия, за да доведе веднага Хартмут, ако той бъде, разбира се, в състояние да пътува. В противен случай той ще чака там, докато Хартмут оздравее.

Три дни по-късно Вердер получи телеграма, в която Сетегаст съобщаваше, че в четвъртък идущата седмица ще доведе Хартмут в Берлин. Фридрих поръча да наредят стаите на сина му и да обкичат вратата на дома му с цветя. Нека Хартмут види още като прекрачи родния праг, какво го очаква тук: състрадание и любов.