Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (15)

XV

Прочее, ударите на съдбата остро зачукаха на вратите на Вердера. Обясненията, които Крамер му даде, го изплашиха. Той си мислеше, че ще трябва да воюва с този човек, за да бъде признат от него за душевно здрав. Не стана нищо такова. С всяка своя дума Крамер бе само утвърждавал собствената му ненакърненост. Това го изненада. Същевременно го и освободи от опасението, че Крамер е неприятелят, от когото изхожда опасността. Вердер бе мъкнал в себе си този страх, повече от десет години, а сега той се бе оказал заблуждение, празно предубеждение.

Наистина, Вердер трябваше да признае, че Крамер му даде извънредно мека и ласкава диагноза. Защото самият факт, че се бе считал десет години подред подозиран и заплашван от Крамер, бе съкрушително доказателство, че все пак страда от комплекса за преследване. Един навременен разговор с Крамер би могъл да го избави още тогава. Но Вердер не го бе потърсил, оставил се бе на давлението на своето въображение.

Това го отчужди от собствената му жена. Защото фактът, че Вердер бе заподозрял жена си в неприятелско съдружие с Крамер, бе второто му заблуждение. Колко тежки душевни терзания му бе донесло и то! То именно го бе прокудило в усамотеността, поддържало бе чувството на враждебна заобиколеност, каквато изпитва вероятно наплашеният дивеч. Подозрителност, страхове, които не бяха го напускали цели десет дълги години!

Сега по време на тази си самотна разходка в ясната мразовита есенна нощ, крачейки из тихите запустели улици, Вердер съзна, че през цялото това време сърцето му е било болно, мъчено от тайните опасения, че е преследван, опасения, оказали се неоснователни, произлезли само из дълбините на неговата смутена душа, от обзелата го психоза. Най-сетне днес, през тази нощ, при един здрав изблик на волята, той бе потърсил изход и го бе намерил. Трябваше вече да се освободи, да си отдъхне. Обаче веднага, за зла беда, над него се простря една нова опасност. Тя застрашаваше неговия син Хартмут.

Когато научи от Крамер за станалото, усети сякаш че към него посяга някаква хидра с множество глави. Изпита чувството, че го сполетява нова, още по-зла участ, много по-злокобна от онази, от която току-що се бе спасил. Изглеждаше, че ще се сбъдне прокобата, която висна над дома им още при известието за идването на това дете.

Обаче като крачеше на свежия леден въздух, страховете като че започнаха да го напускат. Появи се чувството, че ще вземе надмощие и в тази новозапочваща борба. Защото в нея той не беше вече сам. Той имаше съюзници: майката, вярната Доротея, и Санер, опитен педагог. Защо тогава да не успее да поведе правилно и безопасно едно единадесетгодишно момче и да не може да обуздае евентуално вродените му лоши инстинкти?

Да, през тази паметна нощ Вердер отново широко разтвори сърцето си за оптимизма. Само с него можеше да се живее. Само с него можеше човек да стане господар на съдбините си.

Внезапно той почувствува остро желание да стигне дома си колкото може по-скоро. Макар и да беше вече около два часа след полунощ, може би Доротея не бе още заспала и той можеше да й каже веднага, че напразно се е безпокоила за него, че той — каквото и да се случи — няма да се остави да бъде сломен от лудориите на своя израстващ син. Повика един автомобил и се понесе към дома си.

Стигнал пред вилата, Вердер видя с радостно сърце, че стаята на жена му наистина свети още. Прие това като добър признак и се втурна нагоре.

Когато чу неговите стъпки в коридора, тя го повика. Влезе и пристъпи до леглото.

— Сигурно не си могла да заспиш, бедната — каза той приветливо усмихнат. — Обаче сега ще можеш спокойно да се отпуснеш.

Седна на края на леглото и сложи ръката си през рамото й.

— Всичко е вече добре, Доротея. И всичко ще се нареди. Аз се разбрах с Крамер. Той ме увери, че нервите ми са добре. Това всъщност не е ново за мен. Аз го знаех. Посъветва ние двамата да се държим безусловно заедно, всякога, при всички обстоятелства. И ще го направим, нали? По отношение на Хартмут той само ми загатна. Какво, всъщност е станало? Какво е сторил? Кажи ми, ако и да е най-лошото. Аз съм убеден, че все ще можем да го поправим. Говори! Най-добре ще бъде, ако го зная. Не се страхувай да ми кажеш всичко. Няма да посрещна като трагедия нещо, което е измайсторило едно единадесетгодишно хлапе. Какво е станало? Кажи? Задигнал ли е нещо? Да не е взел нещо от някой свой другар?

Доротея кимна. Изморените й очи бяха все още пълни със страх.

— Е добре, какво? Закуската ли, някоя книга?

— Едно портмоне…

— Имало ли е нещо в него?

— Да, малко пари.

— Признал ли е постъпката си?

— Да, и веднага е върнал портмонето.

Настана стеснителна пауза.

Доротея погледна плахо към мъжа си, който внезапно бе станал особено сериозен. Устните му бяха стиснати болезнено. Той стана и отиде към прозореца, сякаш за да се овладее. Съвзел се, той се обърна и отиде бързо при Доротея.

— Да, това е лошо. Глупава работа. Твърде глупава. Колко прав бях, когато се страхувах от училището. Би ли било тук възможно нещо подобно? Тук, при частните домашни занятия? И ако то би се случило тук, все пак, бихме го наказали — и тогава свършено. Обаче там, при педагозите, това ще предизвика сигурно цял инквизиторски процес — с учителски съвети, съвещания, решения за изключване и прочее. Зная го това. На какво осъдиха детето? Известно ли е вече какво ще направят с него, Доротея?

Очите на жената се разтвориха още по-плахо, когато тя каза тихо и нерешително:

— Хартмут трябва да напусне училището.

Обаче Вердер се изсмя гръмко.

— Ха, ха — великолепно! Прочее, това е цялата им педагогическа мъдрост! Да прогонят, просто да махнат едно дете! Кажи сама не е ли това просто нагледно обявяване банкрута на цялата тази училищна система?! Те са безпомощни. Просто безпомощни, когато се появи и най-малкото усложнение! Всичката им опитност опира само до калените, изравнени във всяко отношение обикновени деца. Надскочи ли някой инстинкт техните правила, те обявяват веднага, че не са в състояние да оправдаят и да овладеят вървящото срещу нормите същество. Прекрасно изкуство! Те постъпват също като съдиите: просто осъждат, захвърлят, пращат при отлъчените!

— В многолюдните училища едва ли е възможно иначе — каза Доротея, вече облекчена и със спокоен глас, тъй като бе видяла, че Фриц обсъжда случая напълно владеейки се.

— Тези пренаселени училища! Ужас ме обхващаше пред тях още от началото! Ще си взема момчето отново вкъщи и ще уредя да взима отново частни уроци!

— Санер съветва нещо друго, Фриц.

— Какво?

— Той предлага да дадем момчето в пансион при един директор в Кведлинбург. Казва, че най-доброто би било да го оставим да се възпитава в природно красива провинциална среда.

— Да го пратим? Да си дам сина?! Не!

Вердер ядосано скочи.

— Нека обмислим това, Фриц. Да го обсъдим спокойно и непритеснено. Това, което съветва Санер, има много добри страни. Може би все пак ще се решиш, поне за една година. Ти самият си твърде много зает, за да можеш да ръководиш възпитанието на Хартмут, а аз нямам вече сили за това. За жалост. Благодаря ти, че посрещна всичко тъй хладнокръвно и не позволи то да ти повлияе.

Тя му подаде и двете си ръце. Той ги пое и ги стисна сърдечно. След това се засмя с цялото си лице и каза:

— Да ми повлияе ли, да оставя да ми повлияе? Не, никога вече! Вярвай в това. От днес нататък ще ме намираш винаги господар на положението. И знай, че аз ще удържа думата си. А сега да си отспиш. За съжаление по-хубавата половина от нощта е вече преминала.

Целуна я, угаси светлината и си излезе.

Бе се насочил към спалнята си, обаче внезапно се обърна и се промъкна на пръсти до вратата, зад която спеше неговият син. Ослушва се дълго, след това отвори внимателно вратата, влезе в тъмната стая и се приближи до кревата на своето дете. Няколко време се прислушваше в равномерното дишане на момчето, след което го обзе неудържимото желание да го види. Вердер завъртя ключа на електрическото осветление, върна се обратно при леглото на Хартмут и загледа поруменялото от съня прелестно лице на момчето, потънало дълбоко във възглавницата. То въздъхна, отвори за миг големите си хубави очи и погледна с усмивка баща си. След това се обърна със сила към стената, отвръщайки русата си къдрава глава от безпокоящата го светлина.

Всичко това излъчваше една толкова дълбока и покъртителна детска невинност, че сърцето на високия мъж, който стоеше с наведена глава до леглото, се развълнува.

— Мое дете, милото ми! — прошепна той, въздъхна дълбоко с препълнено от любов сърце, наведе се над спящото момче и го целуна нежно по челото.

След това угаси светлината, измъкна се отново на пръсти, затвори тихо вратата, легна си и спокойно заспа.