Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (13)

XIII

Вдигнал яката на дебелото си кафяво палто, нахлупил ниско меката черна шапка, Фридрих Вердер бързаше през бурната, сурова октомврийска вечер в посока към Тиргартен. Внезапното прекъсване на лекцията, което бе хвърлило слушателите в такова възбуждение, бе изчезнало сега из ума му като маловажно, второстепенно обстоятелство. Затова пък причината го занимаваше много настоятелно.

Тайният съветник Крамер — негов таен слушател! Това значеше нещо. Вердер не обичаше този лекар, натрапен му преди години от Доротея и показал се лаком за реклама. От тогава Вердер не бе влизал в контакт с него. И ето сега този човек неочаквано и по такъв подозрителен начин отново застава пред него. Несъмнено това беше тревожен сигнал.

Нима пак се безпокояха за неговите нерви?

В последно време той сам бе доловил у себе си следи на преумора. Сънят му бе оскъден, апетитът слаб. Може би и околните виждаха това му състояние. Обаче онова, което бе нарушило неговото равновесие през последните дни, се дължеше на неговата жена, на Доротея. Нейното поведение спрямо него му се стори внезапно променено. Той бе забелязал как тя го поглежда скрито отстрани с един странен израз в очите. И иначе бе станала някак по-плаха, притеснена и, както му се струваше, боязлива. Уж се мъчеше да скрие това и да попадне в стария непринуден тон, но не й се удаваше. Явно се страхуваше от нещо, тежеше й някаква грижа за него, която обаче премълчаваше.

Вероятно си е внушила, че нейният мъж е заплашен от нова криза, и ето — обърнала се е тайно към Крамер с молба да прегледа отстрани и незабелязано стария си пациент. Сигурно беше така.

Вердер не се сърдеше ни най-малко за това на своята жена. Той знаеше, че всичко, което тя предприемаше, бе от грижи и внимание към него. При това самата Доротея беше болнава и можеше да загуби лесно присъствие на духа. Но в случая се налагаше да бъде разкрита скритата връзка между редица странно стекли се факти и обстоятелства.

Унесен в такива мисли, професорът бе стигнал под завалелия междувременно силен дъжд чак до Курфюрстендам. Тук той се качи на трамвая, за да премине остатъка от пътя до своята вила в Кралската алея.

Пристигнал, Вердер веднага се отправи към телефона в коридора. На масичката до апарата лежеше отворено телефонното разписание. Обърната бе тъкмо страницата, върху която се намираше телефонният номер на съветника Крамер. Всичко се изясняваше. Доротея бе питала за неговото състояние и бе получила от този негодник пресните още новини за случилото се по време на днешната лекция.

Вердер постоя още една секунда нерешително в коридора, после влезе при Доротея, която го поздрави.

Той попита за Хартмут. Бил си вече легнал.

— Аз също ще си легна веднага — заяви Вердер.

Не, не, няма му нищо. Само се е измокрил и поизмръзнал, затова му се иска да се постопли в леглото.

Доротея може веднага да му предложи чай.

При вечерята и двамата мълчаха. Не бе произнесена нито дума върху онова, което тъй силно ги занимаваше.

Съвестта на Доротея не бе спокойна поради скритите постъпки, които бе предприела, а Вердер не говореше просто от неудобство. Без още да си е дал сметка за своите бъдещи реакции, беше му ясно, че не трябваше да иска веднага обяснения от Доротея. Целуна жена си за лека нощ и се оттегли в своята спалня. Тук в благотворна усамотеност той обмисли спокойно и основно цялото положение.

А то бе следното. Веднаж Вердер вече бе минал през тежка душевна криза, която се беше обърнала, вследствие намесата на трето лице, в публична сензация. Тогава той бе успял да се избави щастливо от Крамеровия санаториум с железни решетки пред прозорците. Бе оздравял напълно в Капри и се бе върнал укрепнал, освежен и наново способен за работа. Именно това се бе случило с него преди години, но то тежеше върху му като някакво предварително наказание. Защото оттогава постоянно се намираше в състояние на ненапълно сигурен човек. Всъщност той не се отличаваше много от който и да е бедняк, заловен преди години примерно за дребна кражба. Съобразно нелепия принцип да се прибавят и миналите прегрешения, такъв човек трябваше постоянно да осъзнава при всяко явяване пред съд, че не му вярват за пукната пара и винаги да живее в несигурност.

Да, той приличаше на всички тези, които имаха зарегистрирани предишни следствия и минали присъди!

А сега? Сега бяха значи забелязали у него отново „симптоми“, и той веднага се бе отпуснал, бе се показал слаб. Случило му се бе да открие в аудиторията рисовските очи на Крамер и моментално така се обърка, че трябваше да прекъсне лекцията и да слезе от катедрата. Сам бе дал най-доброто доказателство против себе си: не, не, той не беше устойчив! Беше и оставаше психопат!

Той мразеше тази дума, защото… да, защо всъщност я мразеше? Вероятно затова, защото определяше медицински прецизно собствената му психиатрическа картина. Без съмнение той имаше известно слабо, уязвимо място в своя душевен живот.

Да, но кой нямаше такова? И оставяше ли се той да вземе то надмощие?

Ни най-малко. Работеше както трябва, показваше се във всяко отношение нормален. Защо тогава мнозина не преставаха да го смятат за психопат?

Разбира се, днес той им бе дал в ръцете едно ново доказателство. В същия този миг, в който се остави да бъде дотолкова смутен от погледа на Крамер, че се наложи да окаменее и да прекъсне изложението си…

При всички случаи това трябваше да бъде един тревожен сигнал. Сигнал твърде ярък, способен да изпъне нервите, да смути силно духа.

Вердер завъртя електрическия ключ, посегна към малката етажерка над нощната масичка и изтегли измежду намиращите се там томове една продълговата, подвързана със сини корици книга: „За психопатичните личности“. Вердер постоянно следеше новостите в тази област. Психологията и психопатологията бяха плътно обвързани с теорията и практиката на наказателното право, а освен това той търсеше и намираше из тези книги неща, които се отнасяха и до него самия. Обширната студия бе написана от млад лекар психиатър на име Бирнбаум, който работеше в един берлински институт.

Авторът правеше научен анализ на душевноболния, като се стараеше да изтъкне, че „аномалиите в чувствата“ са главните признаци на лудостта. Брошурата беше написана в терминологично обременения стил на специалиста учен и доказателствата се привеждаха в една по-скоро добросъвестна, отколкото сензационна форма.

Под надслова „Формалните особености на отделните съставни части на личността“ Вердер откри следната формулировка: „При наследствено обременените се наблюдава често пъти силна емоционална раздразнителност. Обикновено това е именно патологична раздразнителност. Един незначителен или случаен дразнител, какъвто представлява например новото или странното в някоя фигура, е достатъчно, за да притегли и прикове върху себе си вниманието, да впечатли и разтърси дълбоко…“.

Тук д-р Карл Бирнбаум бе все пак сполучил. Тази диагноза издържаше критика. Тя отговаряше и нему, на неговия най-скорошен случай. Да, да, разбира се. Вчера, при лекцията, Вердер бе показал „повишена чувствена раздразнимост“, една фактически „патологична раздразнимост“.

„Незначителният раздразнителен фактор“ — появяването на Крамер (нима той не беше наистина незначителен?) — бе завладял вниманието на Вердер дотолкова, че го бе обезсилил, парализирал. Той не съумя да продължи лекцията, напусна катедрата, слушателите останаха крайно озадачени.

Да, д-р Карл Бирнбаум, лекар на душевноболните от предградието Бух на Берлин, ясно отсъждаше, че той, Вердер, е обременен. Той просто попадаше в регистъра на „психопатичните личности“. Това бе вече доказано. Въпросът сега бе какви заключения ще извадят от това обстоятелство другите.

Това щеше да се разбере. Вердер начерта свой план за действие и реакции. Реши да продължи работата си по обикновеному, спокойно, сякаш нищо не се е случило. Разбира се, с желязното самоуверение да не се остави вече никога, никога да бъде смутен от „незначителни раздразнителни фактори“. Ако ще и всички психиатри на света да се съберяха на следващата му лекция, той не би им направил честта да ги забележи.

Вердер предвиждаше, че днешната случка ще примами на тази лекция тълпи от любители на зрелища. И реши да си отмъсти, като я направи колкото се може повече безинтересна и суха. Ако след четвърт час тези ловци на сензации задремеха, той би се почувствал неописуемо доволен.

Взе и още едно категорично решение. Реши да се разправи с Крамер. И то веднага. Най-целесъобразно бе да се обърне направо към него, за да получи непосредствена представа за неговите намерения и да му втълпи веднаж завинаги, че има работа със здрав човек, който не се нуждае от никакъв надзор.

Разбира се, сега не можеше да се яви както тогава като пациент в приемните часове на лекаря. Тази радост да бъде консултиран и наставляван не искаше да му достави. Попречваше му също така и да пусне отново някоя бележка из вестниците.

Необходимо беше следователно срещата с Крамер да стане на неутрална почва.

Вердер бе чувал от един свой колега, частен доцент, че Крамер се е пристрастил към картите. Доцентът също посещавал елегантния комарджийски клуб на улица Белвю, където Крамер разигравал големи суми. Вердер възнамеряваше да помоли колегата да го въведе там.

Докато Вердер обмисляше този план, Доротея седеше в своята спалня, заключила вратите и разучавайки отново и отново документите, които получи от Санер. Представата, която получаваше, бе вече упражнила върху й силно въздействие. Тя предвещаваше възможен смут в отношенията й с нейния съпруг. А защо, впрочем, след като това бяха далечни по време, днес вече напълно преминали, забравени и погребани факти?

Тя обичаше мъжа си предано. През вече дългогодишния им съвместен живот той бе станал частица от нейното аз. А сега нещо непредугаждано, чуждо и тайнствено се вмъкна помежду им, застрашавайки семейния мир и хармония. Доротея се улови, че разглежда сега мъжа си изпитателно, като че търси в обичното и познато лице непознати досега за нея черти, които биха могли да покажат някаква връзка с това ново и ужасно, което бе научила за бащата на Фридрих.

Доротея се надяваше скоро да преодолее тези нови и затова толкова силни впечатления. Тя искаше, трябваше да прекрачи бързо през всичко това, трябваше да го заличи, да го забрави! От нея не се бе изплъзнало обстоятелството, че нейният мъж, проницателен и силно впечатлителен, бе вече забелязал, че помежду им се е вмъкнало нещо обезпокояващо. Той бе доловил нейните предпазливи изпитателни погледи. Разбираше, че някакъв тайнствен страх я е обладал, че се отдръпва полека от него, втренчва се неподвижно в неговите черти, разяждана от някаква тягостна мисъл.

Доротея съзнаваше — тя трябва да преодолее това състояние! И тя би го преодоляла, но трепетът, който пораждаха тези пожълтели страници, този страх, който идеше като из отворени гробове, не бе още превъзмогнат и изчезнал, макар и да бе успяла да спаси мъжа си от тези призрачни давления.

За нея той си оставаше човека, който беше и който трябваше да бъде.

Книжата й бяха връчени най-вече защото се отнасяха до едно друго същество, което й беше също така близко: нейното единствено дете. Мрачните сили на едно минало се изправяха сега от своите гробове и посягаха към това дете. И само Фриц, нейният мъж и негов баща, можеше да й бъде естествен и сигурен съюзник в тази страшна борба! Ръка за ръка, рамо до рамо с него, тя, майката, ще воюва за щастието на своя син, докато злокобните сенки бъдат прокудени и нейното дете бъде спасено, защитено завинаги.

Доротея пожела тази нощ на духа си крепкост, вяра в надмогването на съдбата, победа над тревогите и страховете, които дебнеха застрашително пред вратите на нейния дом.