Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (12)

XII

В най-голямата аудитория на Фридрих-Вилхелмовия университет професор Вердер държеше своята публична сказка на тема „Психологията на престъпника“.

Семестърът току-що бе започнал. Слушателите представляваха пъстро множество. Биеха на очи елегантните дами, които, за разлика от много по-малкото студенти и студентки, не си водеха бележки, а само слушаха интересния оратор, жадни за сензация.

Защото Вердеровите лекции бяха изключително увлекателни. Той говореше свободно, увлечено, със странен пророчески замах. Високата му и суха аскетична фигура, възчерната, избръсната и изострена физиономия, пластичните му привлекателни жестове на роден оратор, нервните изящни ръце — всичко това го правеше силно магнетичен. Стълпотворението по време на неговите лекции не го ласкаеше особено. Нещо повече — ядосваше се, че неговите тези по криминално право стават една от сензациите за нуждаещата се от забавления част на образования или полуобразован контешки свят на големия град. По тази причина Вердер бе поискал да отложи лекцията, но бе помолен от ректора да я държи. За университетските власти изглежда бе важно да запазят мостовете между днешния размирен свят и спокойното ежедневие на университетите. Към тези връзки безспорно принадлежаха и публичните лекции на Вердер, където множеството се тълпеше около човека, работил във всички градове на империята като идеолог на реформата в наказателното право. Неговото име се произнасяше в дебатите на парламента, споменаваше се в политическата ежедневна преса и бе много популярно. В този план публичността на изявите му добиваше особено значение. Той сееше своите научни идеи с пламенността на фанатик. А това, че беше вече веднъж стигнал „близо до лудост“, го правеше още по-привлекателен и сензационен. По този начин дълбоко сериозният и делови човек, приел задачата си като свещена, се бе превърнал едва ли не в академична модна атракция.

Вердер гледаше на таз ситуация като нелепост, тя го наскърбяваше и озлобяваше. Утешаваше го обаче мисълта, че шумно стичащата се на лекциите му тълпа профани, волно или неволно, бе своеобразна пропаганда на неговите възвишени предначертания. Защото всяка една от тези клюкарски души отнасяше със себе си по едно семе, което може би би попаднало на добра почва и би поникнало. Точно така между слушателите на Вердер бе попаднал и един именит поет, който сътвори после по мотива на реформата в наказателното право една поема, която — с или без естетическа стойност, Вердер не можеше да отсъди — заинтересува един нов широк кръг и го приобщи към реформаторските проекти.

След обосноваването на своята теза за душата на престъпника, навлизайки в детайлите, Вердер разясняваше на смълчаната и жадно поглъщаща думите му публика:

„Италианецът Енрико Фери даде вече в 1880 г. следното, както той твърдеше, почиващо на антропологически данни разделение на престъпническите типове:

1. Душевноболни престъпници.

2. Родени и затова непоправими престъпници.

3. Престъпници поради придобити привички.

4. Случайни престъпници.

5. Престъпници вследствие силен афект.

Аз съм съгласен с високоуважаемия Франц фон Лист, който отхвърля това разделение. Защото в него не е прокаран достатъчно принципът на единството.

Раздразнителността, бурята на страстите може да се основава наистина върху душевни разстройства, може да бъде придобита, да съответства на постоянното душевно състояние на престъпника или, под влияние на външни обстоятелства, да се загнезди и в най-спокойния нрав. Но тя не може да заема самостоятелно положение спрямо останалите групи.

Първата група, тази на душевноболните престъпници, излиза безусловно извън сферата на наказателното право и е обект преди всичко на психиатрията.

Втората група обаче — на родените и затова непоправими престъпници — предизвиква оживени спорове. Защото «родени» означава обременени, станали по наследство престъпници. Наследствеността обаче не се проявява винаги, тя не е безусловна и неизбежна. Следователно и детето на един престъпник може да стане нравствен и полезен човек.

Разбира се, наследствеността може и да се прояви. Дори като прескочи едно поколение. Синът на престъпника може да остане чист, внукът обаче ще стане все пак престъпник.

Всички тези съмнения по същество атакуват класификацията на Фери. Съпоставени с всички антропологически обобщения, за целите на наказателноправното познание най-издържани са определенията за случайни престъпници и престъпници по привичка…“.

Фридрих Вердер бе стигнал до тук след четвъртчасови оживени коментари, когато внезапно спря. Силните му, бляскащи очи бяха останали втренчени върху една точка в аудиторията. За да принадлежи напълно на себе си, Вердер не се съсредоточаваше никога върху отделни лица измежду слушателите. Той говореше по-скоро под давление на своето вътрешно зрение, отвърнат нарочно от всички външни, отклоняващи впечатления. Обаче явно нещо му бе направило впечатление, бе го стреснало. Нечии очи бяха отправени към него с такова изпитателно напрежение, че собствените му очи бяха магически привлечени. Силно озадачен, Вердер позна лекаря по нервни болести, тайния съветник Крамер. Какво търсеше, какво искаше този човек тук? Не беше ли това от негова страна тайно наблюдение? Вердер бе избягал преди единадесет години от лечебните диктати на Крамер. Кой го бе извикал тук, кой го бе подбудил за това посещение?

Притеснението му нарасна, когато видя как Крамер, след като почувства, че е открит, се скри отново зад колоната, откъдето надзърташе преди. Наистина, това бе тайно наблюдение. Вердер бе разнебитен от заключението. Бе внезапно прекъснал своята лееща се лекция, бе онемял мигом, а погледът му остана втренчен в празнотата. След една, както се стори на смаяните слушатели, безкрайна вцепененост, професор Вердер се обърна изведнъж към стената, извади кърпа и си избърса челото. После отново отривисто се обърна към слушателите. Лицето му изразяваше безумно напрежение. Видимо той с всички сили се мъчеше да се съвземе. Вдигна с бърз жест лявата си ръка към челото, отвори устни, очите му сякаш отново се съживиха. И когато слушателите, въздъхвайки, очакваха вече продължението на лекцията, погледът на Вердер отново замръзна. Преминаха няколко нови стеснителни секунди. Чу се нечия смутена кашлица. След това вдигнатата ръка на професора падна безсилно надолу, главата му клюмна към гърдите, напрегнатото му лице се отпусна и той изцеди полугласно, през зъби думите:

— Извинете ме — за днес…

Обърна се и с уморени крачки напусна аудиторията сред угнетителното мълчание на слушателите.

Като че помежду им бе паднала бомба. Всички наскачаха шумно от скамейките. Досегашното дълбоко мълчание се разрази изведнъж в безредни въпроси и заключения:

— Какво има?! Какво стана?

— Да прекъсне така внезапно! Защо?

— Луд човек! Истински Вердер! Прилича му! Капризен като тенор!

Един стар университетски познайник, който се мъкнеше по всички факултети, обясни важно на група заобиколили го аристократки, че такива внезапни прекъсвания на лекцията съвсем не са рядкост при математиците, особено при астрономите. Техните километрични и сложни комбинации от цифри, кубическите уравнения и интегралните изчисления често замъглявали главите им. Едно мигновено затормозване на мисловния апарат отнемало възможността на лекторите да продължат. В такива случаи те наистина си отивали за съответния ден вкъщи.

— Добре — намеси се един студент, — обаче Вердер не боравеше с някакви редици от числа. Той тъкмо беше навлязъл в подстъпите на психологията на престъпника. Такива неща специалисти като него знаят дори на сън. Не мога да разбера как може човек да се обърка тук.

— Вердер не е нормален човек — забеляза една чуждестранна студентка, произнасяйки „р“-то със силен гърлен звук.

— Наистина, той все пак си е малко луд — каза усмихнато една възрастна дама.

— Ах, той е интересен, твърде интересен — замечта елегантна госпожица.

— Глупости! — изръмжа един ужасно грозен, стар частен доцент, фанатичен привърженик на Вердер.

Той се обърна към намиращите се около него и разпалено защити своя любимец:

— Да, Вердер не е нормален човек! Разбира се, че не е! Той стои непостижимо по-високо. Към своята висока научна квалификация този необикновен изследовател и учител прибавя и една рядка артистичност. Така именно той постига своите поразяващи резултати от катедрата. Това прави неговите лекции безмерно увлекателни. Обаче артистичните натури са чувствителни. Кой знае дали Вердер не е бил разстроен от някоя физиономия измежду слушателите.

— Да не би да седяхте точно вие отпред? — запита един шегобиец доцента, който наистина изглеждаше като някоя умна маймуна.

Силен смях последва тази грубост, подир което хората полека-лека се разпръснаха, разговаряйки все още оживено по случилото се.