Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (10)

X

Прочее Хартмут Вердер беше вече редовен ученик от трето отделение на Момсеновото училище. Полугодието започваше на следващия ден. Майката нареди пред бащата новонакупените училищни принадлежности. Вердер замислено погледна тези неща, а после и сина си, който стоеше пред него в празнично бяло матроско облекло, с дълги панталонки. Стойката му беше както винаги, благородна, само като че малко угнетена.

— Е, синко — каза майката, — порадвай се сега. В училище ще бъде много по-занимателно. Там ще бъдещ с много други момчета. Няма да ти бъде така скучно, както тук, у дома, когато учеше самичък.

Съвсем неочаквано обаче от хубавите очи на Хартмут капнаха две големи сълзи.

Вердер не можеше да понася някой да плаче край него. Тези неми сълзи на сина му веднага го покъртиха. Той грабна момчето, развълнуван и изпълнен със състрадание, притисна го към себе си, като че искаше да го защити от нещо застрашително.

Разбира се, момчето сега се разрева високо.

Доротея от своя страна не обичаше проявите на мекушавост, смяташе я за много неуместна, особено при такива случаи. Затова тя отне недоволна момчето от бащата, изправи го пред себе си и каза строго:

— Кажи ми защо плачеш сега?! Другите деца се радват, когато отиват на училище. Защо не се радваш и ти?

Хартмут избърса очите си, изпъна се упорито и каза предизвикателно:

— Да се радвам? Да се радвам на училището? Там трябва да е отвратително.

— Та защо да е отвратително?

— Петдесет момчетия, а през лятото — ух, какъв въздух!

Вердер се разсмя високо, толкова на място, му се стори тая забележка. Обаче майката се разсърди сериозно.

— Да не приказваш такива глупости. Чуваш ли? Те не са прилични. И да не си посмял да кажеш нещо подобно и в училището. Прибери сега нещата си и иди в градината.

Хартмут се подчини намусено. Едва бе излязъл, когато Доротея се обърна към мъжа си:

— Не мога да те разбера. Та ти ми проваляш цялото възпитание! Първо прегръщаш от състрадание този глупчо, защото трябвало да тръгне на училище, а след това се разсмя гръмко, когато той направи своята забележка. Ужасно ми затрудняваш работата.

Тя беше наистина ядосана. Професорът съзнаваше това и се чувствуваше неловко. Той се превръщаше винаги на дете, когато Доротея го упрекваше и кореше. Почеса се смутено зад ухото, като че искаше да признае, че наистина е бил глупав.

След това подаде и двете си ръце на Доротея:

— Прости! Имаш право, аз съм истинско магаре.

Притегли я на коляното си, прегърна я и, притискайки главата си към гърдите й, започна своята изповед:

— Знаеш ли, чувствам жалост към всяко дете, когато дойде времето за училище. Майските дни на живота, ако мога да се изразя така, са вече отминали, златният период на безгрижността приключва. Школските скамейки приковават малчуганите, налагат им един ужасен прелом. Наистина ми е мъчно за моето дете.

— Защо за него да ти е по-мъчно, отколкото за другите?

— То е моята плът, Дора, значи ми е особено близко. И боя се, че тъкмо Хартмут ще страда в училището.

— Но защо виждаш навсякъде пак само мрак, Фриц?

— Не си ли съгласна, че Хартмут е едно развито дете?

— Какво искаш да кажеш по-точно?

— Той има нещо в себе си, нещо необуздано, самовластно. За него е нужно, струва ми се, повече радост, отколкото за други. Той е от онези, които могат да живеят само на слънце.

— Но ти говориш така, сякаш училището е едва ли не затвор. Беше ли то такова и за тебе?

— Ни най-малко, Дора. Аз бях винаги, още от детството, човек на дълга. На такива хора в училището е добре. Но Хартмут…

— Той трябва също да стане човек на дълга, Фридрих!

— Ще може ли обаче, Дора?

— Ще трябва да може.

Вердер въздъхна.

— Ах, това трябва! То започва тъкмо в училището. То е горчиво, жестоко. Жестоко, особено за свободни, непреклонни натури, каквато е и нашето дете. Не свъсвай чело, миличка! Знам, знам: страданията са, които възпитават човека. Наистина, той не трябва да бъде пощаден от тях. Обаче с нашия син, който се наслаждава днес като ангел на своите златни дни — какво ще направят с него там, в онова учреждение на насилствената, на масовата дресировка? От това ме е страх. Сега бедното ми дете ще бъде заплетено в отношения с хора, които не познава. Как ще повлияят върху му всичките тия учители, съученици? Какво ще събудят те у него? Тук, в обгърнатия с мир свят и взаимност на моя дом, тук на детето нищо не може да се случи. Какво може да му се случи обаче навън, в другата, чуждата среда?

Доротея скочи, изпълнена с негодувание:

— Може ли да говори така един баща — извика тя, — сякаш хленчи някоя болна баба? Да се вайка така един кумир на младежта, един университетски професор!

— Аз сигурно греша, Дора. Проявявам слабост. Чувствам го. Освен това обаче съм и под влияние на пресните впечатления от една книга, която прочетох по повод влизането на Хартмут в училище. Тя се казва „Ученически години“. Съдържа събрани от доктор Алфред Граф преживелици и мнения на именити съвременници из училищния живот. Особено ме угнети твърдението, че задължителното учение измъчва и прави нещастни най-вече децата с артистична природа. Хартмут ще добие, всъщност той има вече природата на артист. Как да не се безпокоя тогава за неговата участ в училище?

— Искам да прочета тази книга — каза вече по-меко Доротея. — И да ти дам един съвет: не приемай всичко така тежко! Така не може да се живее. В сравнение с много други деца, нашето момче има предимството на едно отлично здраве, има грижливи родители, негови истински приятели, и училищен директор, подчертано благосклонен към родителите. Бъди доволен с това. Хартмут ще върви, трябва да върви добре. Не бива да обкръжаваме детето само с удобства и глезене. То трябва да се научи да отстоява живота, както се налагаше да го отстоим и ние, и всички други изобщо.

— Пак се показах слаб, Дора. Съзнавам го. Това, което ти каза, беше мъжко. Би трябвало да го кажа аз. Обаче там, където обичам, аз съм слаб. А това момче аз го обичам като идол!

Тя го погледна усмихнато. Погледът й издаваше разбиране и прошка. Той, бе отново майчински. Личеше, че тя покъртена съзнава, че този велик професор — светски водител, герой на своята работа и на напредъка — носи в себе си едно тръпнещо, боязливо, детинско сърце, податливо пред всичко, което е обикнало.

Тъкмо той, който бе заклет човек на дълга и от детинство познаваше само жестокото „трябва“, бе сега безмерно отзивчив за природата на своето дете, толкова различна от неговата собствена. Дете, което вероятно щеше да се претвори в мекушав разгулник, чувствителен и неприязнен към всякакви задължения. Би било логично да се предположи, че със своите предразположения това дете ще огорчи най-дълбоко строгия към самия себе си Вердер.

Но не излезе така. Вердер се изпълни със снизхождение към този бъдещ мъж и гражданин, нагоден само да иска, да ползува всичкото възможно щастие и всичките земни радости. Това изненада, но и дълбоко трогна Доротея.

На следната заран — един слънчев априлски ден — Вердер заведе Хартмут за първи път в училището. Момчето се постара да се покаже весело, смееше се и бъбреше през целия път. Професорът предаде сина си пред входа на класната стая и се отправи към автомобила си, когато неочаквано се сблъска със Санер. Двамата вежливо отложиха шапки и Вердер подаде ръка на директора. Санер сърдечно я пое и покани господин професора за малко в своята приемна.

— Но имате ли днес време за това? Днес, в началото на полугодието?

— Разбира се, господин професоре. Бих искал да се порадвам на едно толкова рядко посещение.

Двамата се качиха по стълбата до първия етаж, Санер отвори вратата на своята канцелария и почтително пропусна Вердер да влезе. Седнаха до зелената маса, като Вердер се разположи на същия стол, върху който бе седяла преди седмица Доротея.

— Ние всъщност не сме се виждали през целите тези девет години — каза Вердер.

— Радвам се, господин професоре, че влизаме все пак във връзка помежду си.

— Дължа ви най-сърдечна благодарност, господин директоре, за готовността да се заемете с нашето момче.

— Правя го с удоволствие. И ако ви помолих да поразговаряме тук, то е именно за да ви уверя, че за мен наистина е голяма радост да мога да обърна особено внимание на вашия син.

— Това ме успокоява — рече Вердер. — Благодарността нараства и поради убедеността, че на учителите не ще бъде леко с моето момче.

— Защо, господин професор?

— То е способно, схваща лесно. Обаче клони към търсене на удобства, не работи с удоволствие. Съзнавам добре, че така мога да събудя у вас съмнения и резерви спрямо собствения си син, но мисля, че съм длъжен да бъда откровен.

— Ах, господин професоре, не съдете несправедливо за нас, учителите!

— Та и аз самият съм учител, драги Санер.

— Но именно затова и знаете, че ние, ръководителите на младежта, не сме врагове на своите възпитаници. Вие не сте злепоставил момчето си пред мен. Само ми дадохте едно ценно указание, как трябва да се отнасяме с него. Естествено, това масово обучение в училищата на големите градове способства твърде малко за щадене и развитие на индивидуалността. Обаче синът на Фридрих Вердер вземам особено присърце. Ще му оказвам винаги най-зорко внимание. Впрочем, нека ви кажа, че едва ли съм виждал такова красиво дете.

— И вие го намирате красиво, нали, господин директор?

— Да. Осанка като на принц, глава като на ангел. Момчето действително е рядко хубаво.

— Ще повярвате ли, господин директор, че тази красота на моя син, колкото и да ме радва, понякога ме плаши?

— Защо така?

— Красивите хора, това съм установил, имат най-често трагична участ. За мъж физическата привлекателност обикновено е източник на тежки изпитания. Такива сме, вместо да бъдем благодарни за такъв природен дар, ние се боим от него. Аз специално съм определено подвластен на този ужасен фатализъм. Той просто ме смазва. От вас обаче си отивам, драги директоре, с облекчено сърце. Жена ми ме накастри вече вчера, загдето с такава боязън изпращам момчето на училище. След като чух вашите приятелски уверения, аз съм доволен, да, дори се радвам, че стана така. Не зная никое друго място, където единственото ми дете ще бъде по-добре направлявано, отколкото при вас.

Той загледа Санер спокойно, с открит поглед, и след като се поколеба за миг, каза:

— Не би ли било възможно да подновим, нашите неслужебни, чисто човешки връзки? Жена ми и аз се чувстваме задължени спрямо вас. Днес повече, отколкото преди. Можем ли да се надяваме да ви видим някой път в дома си?

— Разбира се, разбира се — отговори изненадан и зарадван Санер. — Аз дружа твърде малко, не поддържам отношения почти с никого, обаче у вас бих дошъл с удоволствие, щом пожелаете.

— Ще се радваме много — и Доротея, и аз.

— Госпожа професоршата нещо боледува?

Вердер кимна.

— Да, тя постоянно боледува. Това е най-тежката ми грижа. След раждането на нашия син тя не можа вече да си възстанови силите.

— Колко жалко — каза Санер. — Наистина изглежда никъде и никога не съществува пълно щастие. Обаче госпожа професоршата е още млада, и надеждата, че ще може да се оправи напълно, е голяма.

Вердер въздъхна.

— Това, което научих до сега от лекарите, не е много обнадеждаващо. Моята съпруга трябва много да се пази. Някаква аномалия в химическия състав на кръвта просто я изцежда, заболяването нерядко се развивало застрашително. Разбира се, за нея се полагат всички възможни грижи. Да, да, драги директоре, аз мисля често за онези заклинателни Юпитерови думи у Шилер: „Нека никой не бъде щастлив!“. Вероятно, не е тази целта на нашето земно съществуване и никому не е отредено да го премине без страдания.

Вердер посегна към шапката си. Двамата мъже се сбогуваха сърдечно и се разделиха с обещаващото „Довиждане“.