Ричард Морган
Суперкомандос (9)

8.

Градчето се наричаше Ембър. Открих го върху картата на около двеста километра северно от Бей Сити по крайбрежния път. В морето до него имаше асиметричен жълт символ.

— „Гарант на свободната търговия“ — каза Прескот, надничайки през рамото ми. — Самолетоносач. Последният наистина голям военен кораб в историята. В началото на Колониалната епоха някакъв идиот го изкарал на плитчините и наоколо изникнало градче, което обслужва туристите.

— Туристите ли?

Тя ме погледна.

— Корабът е много голям.

От едно невзрачно бюро на две пресечки от кантората на Прескот наех наземен автомобил и потеглих на север по ръждивия висящ мост. Трябваше ми време за размисъл. Крайбрежната магистрала се оказа зле поддържана, но пък за сметка на това почти пуста, тъй че излязох на жълтата осева линия и подкарах със сто и петдесет километра в час. Радиото хващаше цял куп всевъзможни станции, говорещи на почти неразбираеми за мен теми, но най-сетне открих нео-маоистко пропагандно предаване, заредено на дългосрочен запис в някакъв сателит, който никой не си бе направил труда да прочисти. Смесицата от емоционални политически лозунги и сладникави латиноамерикански ритми беше неустоима. През отворения прозорец нахлуваше дъх на море, пътят се разстилаше пред мен и за известно време забравих ченгетата, Иненин и всичко станало подир него.

Докато стигна до отклонението за Ембър, слънцето вече залязваше зад ъгловатата палубна писта на „Гарант на свободната търговия“ и сетните му лъчи хвърляха едва различими розови отблясъци по вълните край сянката на самолетоносача. Прескот имаше право. Наистина беше голям кораб.

Наоколо изникнаха сгради. Намалих скоростта и разсеяно се запитах кой ли е имал глупостта да насочи толкова голям кораб тъй близо до брега. Банкрофт можеше и да знае. Сигурно беше съвременник на събитието.

Главната улица на Ембър пресичаше градчето покрай брега. От плажа я делеше ивица величествени палмови дървета и нео-викторианска ограда от ковано желязо. По стъблата на палмите бяха прикрепени холографски излъчватели, които прожектираха едно и също изображение на жена, обявяваща с пресилени движения на устните: „Очаквайте Анчана Саломао и тоталния телесен театър от Рио“. Малки групички хора се бяха струпали да я зяпат.

Бавно подкарах по улицата, като оглеждах фасадите и най-сетне открих каквото търсех. Отминах го, спрях петдесетина метра по-нататък и поседях няколко минути, да видя какво ще стане. Не се случи нищо. Слязох от колата и тръгнах обратно.

„База данни Елиът“ се оказа тясна сграда, сгушена между грамадна тръба за индустриални отпадъци и празен терен, където чайките крещяха и се биеха сред купища изхвърлени компютърни части. Вратата беше подпряна с развален плосък монитор и водеше право към работната зала. Прекрачих вътре и се огледах. Зад дълъг тезгях от пресована пластмаса имаше четири контролни табла, монтирани по двойки гръб до гръб. По-нататък зърнах вратата на остъклена канцелария. Върху стената в дъното светеха седем монитора, по които се нижеха редове с неразбираеми данни. На мястото на осмия зееше назъбена дупка с олющена боя наоколо. Съседният монитор примигваше, сякаш неговият събрат бе загинал от заразна болест.

— Мога ли да ви услужа?

Мършав мъж на неопределена възраст подаде глава иззад едно от наклонените контролни табла. От устата му стърчеше незапалена цигара, а зад главата му се провлачваше кабел, включен в интерфейса до дясното ухо. Имаше нездраво бледа кожа.

— Да, търся Виктор Елиът.

— Отпред. — Човекът махна натам, откъдето бях дошъл. — Виждате ли стареца до парапета? Дето гледа кораба. Това е той.

Вгледах се в здрача навън и различих самотен силует до парапета.

— Той е собственикът, нали?

— Да. Така му се пада. — Информационният плъх размаха ръка наоколо. — При тоя застой в бизнеса няма смисъл да стои тук.

Благодарих му и отново излязох на улицата. Денят гаснеше и холографското лице на Анчана Саломао властваше над гъстеещия мрак. Пресякох платното, приближих се до мъжа на парапета и опрях лакти върху почернялото желязо. Той се озърна и кимна леко, после пак зарея поглед, сякаш търсеше пукнатина в спойката между море и небе.

— Печално място за паркиране — казах аз и махнах с ръка към заседналия кораб.

Този път човекът ме огледа замислено, преди да отговори:

— Казват, че било работа на терористи. — Гласът му звучеше кухо, безразлично, сякаш някога нещо в него се бе пречупило от претоварване. — Или повреда на сонара по време на буря. А може би и двете.

— Може да са го направили заради застраховката — подхвърлих аз.

Елиът ме изгледа втренчено.

— Не сте ли тукашен? — попита той и сега долових в гласа му леки нотки на интерес.

— Не. Само минавам.

— От Рио? — той вдигна ръка към Анчана Саломао. — Артист ли сте?

— Не.

— О. — Той сякаш се замисли за малко над отговора. Имах чувството, че е забравил как се води разговор. — Движите се като артист.

— Почти познахте. Военна неврохимична обработка.

Той разбра, но изненадата пролича само по кратко трепване на очите. Бавно ме огледа от глава до пети, после пак се завъртя към морето.

— Мен ли търсите? Банкрофт ли ви изпраща?

— Би могло и така да се каже.

Той облиза устни.

— Идвате да ме убиете?

Извадих от джоба си копието и му го подадох.

— Идвам да задам няколко въпроса. Вие ли излъчихте това?

Той зачете, мърдайки беззвучно устни. В главата си чувах отново думите: „… задето ми отне дъщерята… ще изгоря плътта по главата ти… никога няма да знаеш часа или датата… няма да намериш сигурност в този живот…“. Не беше твърде оригинално, но бе написано от сърце и грамотно, което в известен смисъл ме плашеше много повече, отколкото цялата жлъч в раздел „Бесни и шантави“. Освен това посочваше съвсем точно как ще умре Банкрофт. Без съмнение квантовият бластер първо бе овъглил черепа, преди нажеженото му съдържание да избухне и да оплиска цялата стая.

— Да, мое е — тихо каза Елиът.

— Знаете, че миналия месец някой уби Лорънс Банкрофт.

Той ми върна листа.

— Тъй ли? Аз пък чух, че мръсникът сам си подпалил главата.

— Е, и това е възможно — признах аз, после смачках хартията и я метнах в препълненото кошче на плажа под нас. — Но не ми плащат да разглеждам сериозно такъв вариант. За ваше нещастие причината на смъртта прекалено точно съвпада с литературното ви съчинение.

— Не съм го сторил — глухо изрече Елиът.

— Точно това очаквах да кажете. Бих могъл дори да ви повярвам, само че онзи, който уби Банкрофт, е минал през много сериозна охранителна система, а вие сте бивш сержант от тактическата морска пехота. На Харлановия свят познавах такива момчета и доста от тях са оборудвани за секретни мокри задачи.

Елиът ме изгледа с любопитство.

— Скакалец ли сте?

— Какво?

— Скакалец. Пришълец от друга планета.

— Да.

Ако изобщо се бе стреснал от мен, страхът му отминаваше бързо. Поколебах се дали да не разиграя емисарската карта, но не виждах смисъл. Човекът все още говореше.

— Банкрофт не се нуждае от другопланетни биячи. Каква е вашата роля в тая игра?

— Частен предприемач — казах аз. — Търся убиеца.

Елиът изсумтя.

— И решихте, че съм аз.

Не смятах така, но премълчах, защото недоразумението му създаваше чувство за превъзходство и поддържаше разговора. В очите на Елиът трепнаха мъждукащи искрици.

— Мислите си, че мога да вляза в дома на Банкрофт? А аз знам, че не мога, защото прегледах данните за системата. Ако имаше начин, щях да проникна още преди година и да го пръсна на ситни късчета по цялата ливада.

— Заради дъщеря ви?

— Да, заради дъщеря ми. — Гневът подхранваше оживлението му. — И заради другите като нея. Тя беше още дете.

Той млъкна и пак се загледа към морето. След малко посочи с ръка „Гарант на свободната търговия“, където бяха светнали лампи около нещо като сцена върху наклонената палубна писта.

— Това искаше тя. Само това. Тотален телесен театър. Да бъде като Анчана Саломао и Риан Ли. Отиде в Бей Сити, защото чу, че там имало връзки, имало някой, който можел…

Той рязко замълча и ме погледна. В предварителната справка го наричаха стар и сега за пръв път разбрах защо.

Въпреки солидната му сержантска фигура и все още стегната талия, лицето му бе старческо, прорязано от жестоките линии на дълго страдание. Беше готов да се разплаче.

— Можеше и да успее. Тя беше красива.

Той започна да тършува из джоба си. Извадих пакета цигари и му предложих. Той машинално взе една и я запали от страничната ивица, но продължи да рови, докато накрая извади малък кодакристал. Не исках да гледам, но той го включи, преди да възразя, и във въздуха между нас увисна малко кубично изображение.

Имаше право. Елизабет Елиът беше красива девойка — руса, атлетична и само с няколко години по-млада от Мириам Банкрофт. От снимката не личеше дали притежава твърдата решителност и конската издръжливост, необходими за тоталния телесен театър, но навярно поне би могла да опита.

На холоснимката тя стоеше между Елиът и друга жена, която изглеждаше досущ като нея, само че беше по-възрастна. Тримата бяха заснети в ярък слънчев ден на някакво място с трева и върху лицето на възрастната жена падаше сянката на клон от невидимо дърво. Тя леко се мръщеше, сякаш бе усетила недостатъка в композицията, но не изглеждаше раздразнена, просто между веждите й се тъмнееха две бръчици. Но тази дребна подробност ставаше незначителна сред ореола на щастие около тримата.

— Отиде си — каза Елиът, сякаш усетил към кого е насочено вниманието ми. — Преди четири години. Знаете ли какво е гмуркане?

Поклатих глава. Местен колорит, изрече Вирджиния Видаура в главата ми. Попивай го.

Елиът вдигна глава. За момент помислих, че гледа холограмата на Анчана Саломао, но после видях, че очите му са отправени към небето.

— Там горе — каза той и отново засече, както преди малко, когато спомена колко млада била дъщеря му. Изчаках. — Там горе са комуникационните сателити. Заливат ни с данни. На някои виртуални карти можете да ги видите всичките. Изглежда тъй, сякаш някой плете шал на света. — Той отново сведе поглед към мен. Очите му блестяха. — Айрин го каза. Шал за целия свят. В този шал има вплетени хора. Дигитализирани богати хора на път от едно тяло към друго. Облаци от спомени, чувства и мисли, превърнати в цифри.

Усещах накъде отиват нещата, но премълчах.

— Ако те бива, а нея я биваше, и ако имаш оборудване, можеш да вземеш проба от тези сигнали. Наричат ги мозъчни хапки. Мигове в главата на модна принцеса, идеи на квантов физик, спомени от кралско детство. За тия неща има пазар. О, публичните медии организират разходки из умовете на такива хора, но всичко е преработено и почистено. Годно за обществена консумация. Няма изтървани моменти, няма рискове да бъде засегната нечия репутация или популярност. Само широки пластмасови усмивки за публиката. А хората търсят съвсем друго.

Имах съмнения относно това. Разходките из умовете бяха много популярни и на Харлановия свят, но консуматорите протестираха само когато откриеха у някоя от знаменитостите мигове на човешка слабост. Обикновено изневярата и нецензурните изрази предизвикваха най-силно обществено възмущение. И с право. Всеки, който е толкова жалък, че търси път да избяга от собствения си мозък, не иска да види същата елементарна реалност, отразена в позлатения череп на своя кумир.

— С мозъчните хапки получаваш всичко — каза Елиът със странен ентусиазъм, с който навярно се бе заразил от жена си. — Съмненията, мръсотията, човешкото. Хората плащат луди пари за това.

— Но е незаконно, нали?

Елиът кимна към фирмата на магазина с неговото име.

— Търговията с данни вървеше зле. Твърде много предлагане. Пазарът се засити. Имахме да изплащаме клонингова застрахователна полица за нас двамата плюс Елизабет. Военната ми пенсия нямаше да стигне. Какво можехме да направим?

— Колко й дадоха? — тихо попитах аз.

Елиът се загледа към морето.

— Трийсет години. — Той помълча и след малко добави, без да откъсва поглед от хоризонта: — Шест месеца всичко беше наред, после веднъж включих екрана и видях някаква шефка на корпорация да носи тялото на Айрин. — Той леко завъртя глава към мен и издаде нещо средно между смях и кашлица. — Корпорацията го купила направо от склада в Бей Сити. Платили пет пъти повече, отколкото можех да си позволя. Разправят, че кучката го носела само през четните месеци.

— Елизабет знае ли?

Той кимна отсечено, сякаш върху врата му падна секира.

— Една вечер го изкопчи от мен. Бях се побъркал. По цял ден превключвах от една база данни на друга, търсех работа. Вече нямах представа нито кой съм, нито какво става. Искате ли да знаете какво каза тя?

— Не — промърморих аз.

Той не ме чу. Пръстите му бяха побелели върху железния парапет.

— Каза: „Не се тревожи, татко, когато забогатея, ще откупим мама“.

Разговорът почваше да излиза от контрол.

— Вижте, Елиът, съжалявам за дъщеря ви, но доколкото чух, тя не е работила в заведение от онези, които посещава Банкрофт. „Скришното място на Джери“ определено не е на нивото на Домовете, нали?

Бившият военен ме нападна без предупреждение. Сляпа жажда за убийство изпълваше очите и изкривените му ръце. Не можех да го упрекна. Той виждаше в мен слуга на Банкрофт.

Но един емисар просто не може да бъде нападнат — така е обучен. Аз видях нападението още преди самият той да осъзнае какво ще стори. Секунди по-късно неврохимичната обработка на моя носител влезе в действие. Елиът удари ниско, под защитата, която смяташе, че съм отслабил. Целеше се в гръдния кош с намерение да строши ребрата. Наистина преодоля защитата, само че аз вече не бях там. Отскочих встрани от юмруците, блъснах го с тяло и му подложих крак. Той залитна към парапета и аз забих жесток ъперкът в слънчевия му възел. Лицето му посивя. Притиснах го върху парапета и притиснах с длан гърлото му.

— Стига толкова — креснах аз с леко пресекващ глас. Неврохимичната система на носителя се оказа по-груба от онези, които бях използвал в Корпуса. При претоварване създаваше чувството, че под кожата ми е изпъната телена мрежа.

Сведох поглед към Елиът.

Очите му бяха само на една длан от моите и въпреки хватката върху гърлото, в тях още кипеше ярост. Дъхът свистеше между зъбите му, докато отчаяно се бореше да събере сили, да се изтръгне и да ме унищожи.

Дръпнах го от парапета и застанах на една ръка разстояние.

— Слушай, нямам намерение да давам лични преценки. Искам да знам. Какво те кара да мислиш, че тя е имала някаква връзка с Банкрофт?

— Тя самата ми каза, мръснико — изсъска той. — Каза ми какво е направил.

— И какво е то?

Той бързо примига и натрупаната ярост се превърна в сълзи.

— Мръсни неща. Тя каза, че се нуждаел от тях. Толкова много, че да се връща. Толкова, че да плаща.

Беззащитна жертва. Не се тревожи, татко, когато забогатея, ще откупим мама. Напълно разбираема грешка, когато си млад. Но нищо не става тъй лесно.

— Смяташ, че затова е умряла?

Той извърна глава и ме погледна тъй, сякаш бях някакъв ужасно отровен паяк на пода в кухнята му.

— Тя не умря, мистър. Някой я уби. Някой взе бръснач и я накълца.

— В съдебните данни пише, че е било работа на клиент. Не на Банкрофт.

— Откъде знаят? — мрачно попита Елиът. — Споменават тялото, а знае ли се кой може да е бил вътре? Кой плаща за всичко това?

— Откриха ли го?

— Убиец на курва от биокабина? Ти как мислиш? Не е като да беше работила за Домовете, нали?

— Не това имам предвид, Елиът. Ти казваш, че тя е приемала Банкрофт при Джери. Вярвам ти. Но трябва да признаеш, че не изглежда в стила на Банкрофт. Срещал съм го. Да ходи по евтини вертепи? — Поклатих глава. — Определено не ми се стори такъв.

Елиът се извърна настрани.

— Плът — каза той. — Какво знаеш ти за плътта на един Мат?

Вече беше почти тъмно. Отвъд водата бе започнало представлението върху наклонената палуба на военния кораб. Известно време двамата гледахме светлините, чувахме изблиците на буйна музика като радиопредавания от свят, до който завинаги ни е забранен достъп.

— Елизабет все още е на съхранение — тихо казах аз.

— И какво от това? Застраховката ни изгърмя преди четири години, когато хвърлихме всичките си пари за един адвокат, дето рече, че щял да свали обвинението от Айрин. — Той махна към слабо осветената фасада на фирмата си. — Приличам ли ти на човек, който скоро ще изкара добри пари?

Нямах какво да кажа. Оставих го да гледа светлините и се върнах в колата. Той все още бе там, когато минах покрай него и се отправих към изхода от градчето. Не се озърна.