Ричард Морган
Суперкомандос (35)

34.

Милър рухна на двайсет и първата минута. Не се наложи „Хендрикс“ да ми го казва. Терминалът, който бях включил към виртуалния телефон, изведнъж оживя и започна да бълва разпечатки. Станах и отидох да видя какво излиза. Програмата би трябвало да изглади приказките на Милър, та да стават за четене, но дори и след обработката текстът беше доста несвързан. Милър бе стигнал до самия ръб на пропастта, преди да се предаде. Прегледах първите редове и видях как от бръщолевенето му почва да се оформя онова, което исках.

— Изтрий двойниците — наредих аз на хотела и се върнах към кушетката. — Дай му два часа да се успокои, после ме прехвърли при него.

— Времето за свързване ще надхвърли една минута, което при сегашното темпо се равнява на три часа и петдесет и шест минути. Искате ли да инсталирам ваш дубликат, докато бъдете доставен във виртуалната среда?

— Да, би било… — Аз застинах, както посягах да сложа хипнофоните на главата си. — Чакай малко, добър ли е дубликатът?

— Аз съм изкуствен интелект от серията „Емърсън“ — отвърна хотелът с лека обида. — При максимална точност моите виртуални конструкции са напълно идентични с проектираното съзнание, върху което се основават. В момента субектът е сам от час и трийсет и седем минути. Желаете ли да инсталирам дубликат?

— Да — отговорих аз и изпитах някакво странно чувство. — Всъщност нека той да проведе целия разпит.

— Инсталирането приключи.

Свалих хипнофоните и седнах на ръба на кушетката, като си мислех какво ли е да попадна за секунда в необятната система на „Хендрикс“. В Корпуса — поне доколкото знаех — не бях подлаган на нещо подобно, а по време на престъпната си кариера не се доверявах до такава степен на нито една машина.

Изкашлях се.

— Този дубликат… Ще знае ли какво представлява?

— Първоначално не. Ще знае всичко, което знаехте на излизане от средата и нищо повече. Но с интелигентност като вашата рано или късно ще се досети, освен ако бъде програмиран другояче. Желаете ли да инсталирам блокираща подпрограма?

— Не — бързо казах аз.

— Желаете ли да поддържам дубликата неопределено дълго?

— Не. Изключи го, когато аз… тоест той… когато дубликатът реши, че знаем достатъчно. — Хрумна ми нова мисъл. — Той носи ли онзи виртуален локатор, който вградиха в мен?

— В момента да. Използвам същия огледален код, за да прикривам сигнала, както и при вас. Но тъй като дубликатът няма пряка връзка с вашата мозъчна приставка, мога да премахна сигнала, ако желаете.

— Струва ли си труда?

— Огледалният код се прилага по-лесно — призна хотелът.

— Остави го тогава.

В стомаха ми се събираха неприятни тръпки при мисълта да обработвам собствената си виртуална личност. Това бе прекалено близо до волностите, които разни типове като Кавахара и Банкрофт си позволяваха в реалния свят с истински хора. Чистопробна неограничена власт.

— Имате виртуално обаждане — съобщи „Хендрикс“.

Вдигнах глава с изненада и надежда.

— Ортега?

— Кадмин — отвърна предизвикателно хотелът. — Ще приемете ли обаждането?

 

 

Виртуалната среда представляваше пустиня. Червеникав прах и пясъчник под нозете, безоблачно синьо небе от хоризонт до хоризонт. Слънце и бледа луна в три четвърти висяха над далечните стъпаловидни планини. Въпреки ослепителния слънчев блясък наоколо царуваше пронизващ хлад.

Кърпения човек ме чакаше. Сред пустия пейзаж изглеждаше като изображение на някакъв див пустинен дух. Когато ме видя, той се ухили.

— Какво искаш, Кадмин? Ако се надяваш на ходатайство пред Кавахара, нямаш късмет. Тя е жестоко ядосана.

За миг по лицето на Кадмин трепна нещо като веселие и той бавно поклати глава, сякаш за да покаже, че Кавахара изобщо не го интересува. Гласът му беше плътен и мелодичен.

— С теб имаме недовършена работа.

— Да, издъни се два пъти поред. — Аз налях в гласа си презрение. — Какво искаш сега? Да те гръмна за трети път ли?

Кадмин вдигна мощните си рамене.

— Е, казват, че късметът идвал на третия път. Позволи ми да ти покажа нещо.

Той размаха ръка и част от пустинята изчезна, разкривайки пълен мрак. Оформеният по този начин екран закипя и върху него се появи спящо лице. Лицето на Ортега. Сякаш студена ръка стегна сърцето ми. Лицето й беше сиво, със синини под очите. От ъгълчето на устните се стичаше слюнка.

Зашеметяващ лъч от упор.

За последен път бях изпитал подобно нещо благодарение на милспортската полиция и макар че емисарското обучение ми помогна да си възвърна съзнанието за около двайсет минути, през следващите два часа не бях способен на друго, освен да се гърча и да треперя. Нямах представа кога е улучена Ортега, но изглеждаше зле.

— Предлагам проста размяна — каза Кадмин. — Хващам теб, пускам нея. Паркирал съм наблизо, на улица „Мина“. Ще чакам пет минути. Ела сам, иначе ще й пръсна приставката. Решавай.

Пустинята закипя около усмивката на Кърпения човек и изчезна.

 

 

Стигнах до улица „Мина“ за минута. Две седмици без цигари сякаш бяха разчистили двоен обем в дробовете на Райкър.

Улицата беше мизерна, с множество затворени магазини и празни терени. Наоколо нямаше жива душа. Само една матовосива кола чакаше край бордюра с включени светлини в здрача на ранната вечер. Приближих се предпазливо с ръка върху дръжката на немекса.

Когато бях на пет метра зад колата, страничната врата се отвори и тялото на Ортега изхвръкна навън. Тя се стовари като чувал и остана да лежи неподвижно. В същия миг извадих немекса от кобура и бързо заобиколих към нея, без да изпускам колата от поглед.

Отсрещната врата също се отвори и Кадмин излезе навън. След неотдавнашната ни виртуална среща ми трябваха една-две секунди, за да осъзная, че това е той. Висок, тъмнокож, с орлово лице, както го бях видял зад стъклото в резервоара на „Панамска роза“. Мъченикът от „Десницата на Аллаха“, в чиято плът се криеше Кърпения човек.

Прицелих се гърлото му. Не ме интересуваше какво ще стане после, но от толкова близо щях да му откъсна главата и вероятно да изтръгна приставката от гръбначния мозък.

— Не ставай смешен, Ковач. Колата е бронирана.

Поклатих глава.

— Интересуваш ме само ти. Стой на място.

Продължавайки да се целя с изпъната ръка в гърлото му, аз приклекнах до Ортега и докоснах лицето й с пръстите на свободната си ръка. Усетих топъл дъх. Слепешком плъзнах пръсти към шията и открих пулс — слаб, но равномерен.

— Тя е жива и здрава — обади се нетърпеливо Кадмин. — Което едва ли ще може да се каже за двама ви, ако до две минути не оставиш тая артилерия и не седнеш в колата.

Лицето на Ортега се раздвижи под дланта ми. Тя завъртя глава и аз долових аромата й. Нейната половина от комбинираните феромони, които ни бяха докарали до това положение. Гласът й звучеше глухо и неясно.

— Не го прави, Ковач. Нищо не ми дължиш.

Изправих се и леко отпуснах немекса.

— Отдръпни колата. На петдесет метра по улицата. Тя не е в състояние да върви, а ти можеш да застреляш и двама ни, преди да я отнеса. Затова се отдръпни ти. Аз ще дойда в колата. — Размахах пистолета. — Оставям желязото на Ортега. Друго не нося.

Разтворих сакото си. Кадмин кимна. Вмъкна се отново в колата и плавно потегли по улицата. Изчаках го да спре, после пак коленичих до Ортега. Тя се помъчи да седне.

— Ковач, недей. Те ще те убият.

— Да, определено ще се опитат. — Хванах ръката й и свих пръстите около дръжката на немекса. — Слушай, така или иначе вече приключих тук. Банкрофт налапа въдицата, Кавахара ще удържи на думата си да върне обратно Сара. Познавам я. Сега остава да я спипаш заради Мери Лу Хинчли и да измъкнеш Райкър от хранилището. Поговори с „Хендрикс“. Оставил съм ти при него няколко сламки.

От колата долетя нетърпелив сигнал за сблъсък. В гъстеещия мрак над уличката той прозвуча печално като рев на умиращ слонски скат край рифа Хирата. Ортега вдигна към мен измъченото си лице, сякаш се давеше край същия риф.

— Ти…

Усмихнах се и сложих длан върху бузата й.

— Трябва да се добера до следващата сцена, Кристин. Това е всичко.

После станах, събрах ръце зад тила си и тръгнах към колата.