Ричард Морган
Суперкомандос (22)

21.

— Знаеш ли какво е синаморфестерон?

— Чувала съм.

Ортега разсеяно разрови пясъка с връхчето на обувката си. Плажът още бе влажен от неотдавнашния отлив и зад нас оставаха тъмни следи. Накъдето и да погледнех, край морето не се виждаше жива душа. Бяхме сами. Единствено чайките кръжаха на ята високо над нас.

— Е, така и така ще чакаме, защо не ми обясниш?

— Наркотик за жребци.

Като видя недоумяващия ми поглед, Ортега изпухтя раздразнено. Май не беше спала добре.

— Не съм тукашен.

— Нали каза, че си бил на Шария.

— Да. Като военен. Нямахме много време за културни разходки. Бяхме твърде заети да избиваме хора.

Последното не бе съвсем вярно. След голямата касапница на Дзихиче емисарите преминаха курсове по създаване на покорни режими. Непокорните биваха унищожени, в съпротивата се вмъкваха провокатори и следваше безмилостен разгром, а в политическата система влизаха личности, склонни към компромис. При подобна дейност научаваш много за местната култура.

Бях помолил да ме изтеглят оттам преждевременно.

Ортега заслони очи и огледа плажа в двете посоки. Нищо не помръдваше. Тя въздъхна.

— Стимулатор на мъжките реакции. Предизвиква агресивност, засилена сексуалност, самоувереност. Уличните търговци в Средния изток и Европа го наричат „жребец“, а в южните области е „бик“. При нас рядко се среща, уличната среда е по-друга. За което се радвам. Чувала съм, че може да създаде големи неприятности. Да не си срещнал снощи нещо такова?

— В известен смисъл.

Горе-долу същото бях научил от базата данни на „Хендрикс“, само че с по-неутрални изрази и повече химия. А поведението на Къртис представляваше идеална илюстрация за симптомите и страничните ефекти.

— Да речем, че искам да си набавя такава стока. Къде мога да я открия? Без много проблеми.

Ортега ме изгледа втренчено и се изкачи на сухия пясък.

— Би трябвало да поразпиташ. Да потърсиш човек с по-далечни връзки. Или някой, който да ти го синтезира на място. Но не знам. С изкуствени хормони сигурно ще е по-скъпо, отколкото да го доставят от юг. — Тя спря на върха на дюната и пак се огледа. — Къде се бави, по дяволите?

— Може да не дойде — мрачно подметнах аз.

И аз не бях спал много добре. След като Родриго Баутиста си тръгна, стоях буден до малките часове, като се мъчех да подредя мозайката около Банкрофт и потисках отчаяното желание да запаля цигара. Сякаш едва бях отпуснал глава върху възглавницата, когато „Хендрикс“ ме събуди да разговарям с Ортега. Все още беше неприлично ранен час.

— Ще дойде — каза Ортега. — Връзката се осъществява чрез нейната лична система за комуникации. Вероятно в момента тече проверка. Тук сме само от десетина секунди реално време.

Потръпнах от студения морски вятър и премълчах. Над нас чайките продължаваха да кръжат. Евтината виртуална среда не беше предвидена за дълъг престой.

— Да ти се намират цигари?

Седях на студения пясък и пушех с механично усърдие, когато нещо се раздвижи в десния край на залива. Надигнах глава и присвих очи, после хванах Ортега за ръката. Движението се превърна в облак пясък или водни пръски над някаква машина, която бързо се носеше по извития плаж в наша посока.

— Казах ти, че ще дойде.

— Тя или някой друг — промърморих аз.

Станах и посегнах за немекса, но естествено не го открих. Много малко виртуални системи ползват репродукции на огнестрелни оръжия. Изтръсках се от пясъка и тръгнах надолу, опитвайки да прогоня унилото чувство, че само си губя времето.

Машината наближаваше и вече я виждах като черна точка на фона на облака. През меланхоличните крясъци на чайките чух пискливия вой на двигателя. Обърнах се към Ортега, която спокойно гледаше идващата машина.

— Не е ли малко прекалено за обикновен телефонен разговор? — попитах аз заядливо.

Ортега сви рамене и захвърли цигарата си на пясъка.

— С пари не се купува добър вкус.

Черната точка се превърна в издължена едноместна кола с дълги стабилизатори, боядисана в яркорозово. Носеше се из плитчините край плажа, изхвърляйки зад себе си гейзери от вода и мокър пясък. Когато наближи на неколкостотин метра, водачът навярно ни забеляза, защото отби към дълбокото и подкара направо през залива.

— Розово?

Ортега пак сви рамене.

Колата изскочи на десетина метра от нас, разтърси се и спря. Наоколо заваляха бучки мокър пясък. Когато отмина бурята от пристигането, страничният люк се отметна и отвътре излезе човешка фигура с черни дрехи и каска. Че е жена, личеше съвсем ясно по прилепващия пилотски костюм и високите ботуши, покрити със сребърни орнаменти.

Въздъхнах и последвах Ортега към машината.

Жената с пилотския костюм скочи в плитката вода и тръгна насреща ни, разкопчавайки в движение ремъците на шлема. Свали го тъкмо когато се срещнахме, и по раменете й се разпиля дълга медночервена коса. Жената отметна глава и тръсна косата назад, разкривайки широко костеливо лице, изразителни очи с цвят на петнист оникс, изящно извит нос и пищни устни.

Нямаше и помен от някогашното призрачно усещане, че тази жена споделя част от красотата на Мириам Банкрофт.

— Ковач, това е Лейла Бегин — изрече Ортега с официален глас. — Мис Бегин, това е Такеши Ковач, детективът на Лорънс Банкрофт.

Големите очи ме огледаха безцеремонно.

— От друга планета ли сте? — попита Бегин.

— Да, от Харлановия свят.

— Вярно, лейтенантът ми спомена нещо такова. — Отлично обработеният глас на Лейла Бегин звучеше малко дрезгаво, а акцентът подсказваше, че не е свикнала да говори аманглийски. — Мога само да се надявам, че това ви прави по-възприемчив.

— Към какво?

— Към истината. — Бегин ме погледна с изненада. — Лейтенант Ортега каза, че ви интересува истината. Да се поразходим ли?

Без да чака отговор, тя тръгна покрай вълните. Погледнах Ортега, която ми направи знак с пръст, но остана на място. След кратко колебание догоних Бегин.

— Та, какво казвахте за истината?

— Нает сте да откриете кой е убил Лорънс Банкрофт — изрече отсечено тя, без да ме поглежда. — Искате да знаете истината за нощта, когато той умря. Така ли е?

— Значи не смятате, че е било самоубийство?

— А вие?

— Аз попитах пръв.

По устните й трепна усмивка.

— Не, не смятам.

— Чакайте да позная. Сега ще го лепнете на Мириам Банкрофт.

Лейла Бегин спря и рязко се завъртя.

— Подигравате ли ми се, мистър Ковач?

Нещо в нейния поглед моментално прогони насмешката ми.

— Не, не се подигравам. Но съм прав, нали?

— Срещали ли сте Мириам Банкрофт?

— Да, за малко.

— И без съмнение я смятате за очарователна.

Неопределено свих рамене.

— Малко рязка понякога, но в общи линии да. Бих я нарекъл чаровна.

Бегин ме погледна в очите и изрече натъртено:

— Тя е луда.

После продължи напред. След секунда и аз я последвах.

— Лудостта вече не е ограничено понятие — казах аз предпазливо. — Чувал съм да я приписват на цели култури. Дори за мен са използвали тази дума на няколко пъти. В днешно време реалността е толкова гъвкава, че става трудно да разбереш кой има нормална връзка с нея и кой не. Би могло дори да се каже, че разликата губи смисъл.

— Мистър Ковач. — В гласа на жената сега прозвуча раздразнение. — Мириам Банкрофт ме нападна, когато бях бременна, и уби нероденото ми дете. Знаеше, че съм бременна. Стори го умишлено. Били ли сте бременен в седмия месец?

Поклатих глава.

— Не.

— Жалко. Би трябвало всеки да преживее това поне веднъж.

— Малко трудно ще се прокара по законодателен път.

Бегин ме стрелна с поглед.

— В този носител приличате на човек, който знае що е загуба. Но това е само отвън. Дали сте такъв, какъвто изглеждате, мистър Ковач? Познавате ли загубата? Говоря ви за безвъзвратна загуба. Запознат ли сте с нея?

— Мисля, че да — казах аз малко по-грубо, отколкото възнамерявах.

— В такъв случай разбирате моите чувства към Мириам Банкрофт. На Земята приставките се имплантират след раждането.

— И там, откъдето идвам, е същото.

— Аз загубих това дете. Никаква технология няма да ми го върне.

Не можех да преценя дали нарастващата вълна от чувства в гласа на Лейла Бегин е истинска или изиграна, но започвах да губя опора. Върнах се към началото.

— Това не дава на Мириам Банкрофт мотив да убие съпруга си.

— Разбира се, че й дава. — Бегин отново ме стрелна с поглед и на лицето й пак се появи горчива усмивка. — Аз не бях случайно явление в живота на Лорънс Банкрофт. Според вас как се запознахме?

— Доколкото знам, срещнали сте се в Окланд.

Усмивката прерасна в груб смях.

— Колко благовъзпитано! Да, несъмнено се срещнахме в Окланд. По-точно на едно място, наречено „месарницата“. Не е от най-реномираните. Лорънс си падаше по грубостите и униженията, мистър Ковач. Това го възбуждаше. Вършил го е десетилетия преди мен и не виждам причина да спре.

— Значи Мириам изведнъж решава, че й е писнало, и му слага отдушник на черепа?

— Способна е на това.

— Не се и съмнявам. — Теорията на Бегин беше цялата на дупки, досущ като заловен шарийски дезертьор, но нямах намерение да разкривам пред тази жена какво зная. — Надявам се, че вие не изпитвате някакви чувства към самия Банкрофт, били те добри или лоши.

Тя пак се усмихна.

— Аз бях проститутка, мистър Ковач. И то добра. Добрата проститутка изпитва каквото желае клиентът. За друго няма място.

— Нима твърдите, че можете да изключвате чувствата си просто така?

— Нима твърдите, че вие не можете? — отвърна тя.

— Добре, какво искаше да чувствате Лорънс Банкрофт?

Тя спря и бавно се обърна към мен. Стана ми неудобно, сякаш току-що я бях ударил. Унесено в спомена, лицето й бе застинало като маска.

— Животинска безпомощност — каза накрая тя. — А после безгранична благодарност. Спрях да ги изпитвам веднага щом той спря да ми плаща.

— А какво изпитвате сега?

— Сега? — Лейла Бегин се загледа към морето, сякаш сравняваше температурата на вятъра с онова, което бе вътре в нея. — Сега не изпитвам нищо, мистър Ковач.

— Съгласихте се да разговаряте с мен. Трябва да има причина.

Бегин пренебрежително махна с ръка.

— Лейтенантът ме помоли.

— Похвално чувство за граждански дълг.

Погледът на жената се върна към мен.

— Знаете ли какво стана, след като загубих детето?

— Чух, че са ви платили.

— Да. Грозно звучи, нали? Но така стана. Взех парите на Банкрофт и млъкнах. Бяха много пари. Но не забравих откъде идвам. Все още посещавам Окланд два-три пъти годишно. Познавам момичетата, които сега работят в „месарницата“. Лейтенант Ортега се ползва с добро име сред тях. Много от момичетата са й задължени. Да речем, че й се отплащам заради тях.

— И дори не си мислите за отмъщение към Мириам Банкрофт?

— Какво отмъщение? — Лейла Бегин пак се разсмя отсечено. — Давам ви сведения, защото лейтенантът ме помоли. Нищо не можете да сторите на Мириам Банкрофт. Тя е Мат. Недосегаема.

— Никой не е недосегаем. Дори Матовете.

Бегин ме изгледа печално.

— Не сте тукашен — каза тя. — Личи си.

 

 

Връзката с Бегин бе осъществена чрез карибски комуникационен брокер, а виртуалното време — осигурено от доставчик в Китайския квартал. Евтино, обясни ми по пътя Ортега, и навярно по-сигурно от много други комбинации. Когато Банкрофт търси дискретност, плаща половин милион за предпазни системи. Аз просто отивам там, където никой не подслушва.

Беше и много тясно. Сгушена между банка в стил на стара китайска пагода и запотената витрина на някакъв ресторант, фирмата разполагаше с твърде малко свободно пространство. До приемната се стигаше по стръмна метална стълбичка и тясно мостче, закачено под средното крило на пагодата. Щедро отпуснатите седем-осем квадратни метра тераса с под от разтопен пясък и евтин стъклен купол осигуряваха на бъдещите клиенти място за чакане, естествено осветление и две двойки седалки, които изглеждаха смъкнати от бракуван пътнически самолет. Встрани от седалките стара азиатка седеше зад цяла батарея секретарски приспособления, повечето от които изглеждаха изключени, и охраняваше стъпалата към вътрешността на сградата. Долу бе истински лабиринт от тесни коридори, претъпкани с кабели и тръби. Вратите на свързочните кабинки се редяха платно една до друга. За пестене на място електродните кресла бяха разпънати и вградени отвесно в стените. Отвсякъде ги ограждаха прашни, примигващи командни табла. Клиентът се пристягаше с ремъци към креслото, слагаше електродите и набираше върху подлакътниците кодовия номер, получен на влизане. После машината грабваше съзнанието му.

Завръщането от необятния хоризонт на открития плаж бе разтърсващо преживяване. Когато отворих очи и видях инструментите по таблото само на няколко сантиметра над главата си, за миг се пренесох обратно на Харлановия свят. Бях тринайсетгодишен и се събуждах в един виртуален клуб след първото си порнографско включване. Беше с долнопробно качество и две минути реално време ми осигуряваха час и половина в компанията на две хубавици с напомпани бюстове, чиито тела приличаха по-скоро на картинки от комикс, отколкото на реални жени. Обстановката включваше сладникав аромат, розови възглавници по пода, фалшиви кожи и високи прозорци, разкриващи доста мъглява гледка към нощен град. Когато тръгнах с младежките банди и взех да печеля повече, качеството се подобри, обстановката стана по-изискана, но едно не се променяше никога — мирисът на застояло и сърбежът от електроди по кожата, когато се събуждах в тесния ковчег.

— Ковач.

Примигах и посегнах към ремъците. Измъкнах се на една страна от кабинката и заварих Ортега да чака в коридора.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че дрънка глупости. — Вдигнах ръка, за да предотвратя възраженията на Ортега. — Слушай, признавам, че Мириам Банкрофт внушава страх. Не споря. Но има поне петдесет причини да бъде извън подозрение. По дяволите, Ортега, та вие сте я проверявали с детектор на лъжата.

— Да, знам. — Ортега тръгна след мен по коридора. — Точно за това си мислех. Знаеш ли, тя сама предложи да мине проверка. Нали разбираш, за свидетелите така или иначе е задължително, но тя буквално настоя още щом пристигнах на местопрестъплението. Никакви сърцераздирателни сцени, дори сълза не пророни. Направо скочи в патрулната кола и поиска да й сложим кабелите.

— И какво?

— Мисля си за онзи номер, дето го извъртя на Ръдърфорд. Каза, че в онзи момент дори детектор на лъжата нямало да те засече. И си помислих…

— Ортега, това е емисарско обучение. Чисто духовна дисциплина. Не е нещо физическо. Не можеш да го купиш от рафта.

— Мириам има свръхмодерен носител от „Накамура“. Използват лицето и тялото й за реклама на стоката…

— В „Накамура“ произвеждат ли нещо, което би се справило с полицейски детектор на лъжата?

— Официално не.

— Ето ти отго…

— Не се прави на глупак, по дяволите. Никога ли не си чувал за биохимия по поръчка?

Спрях в подножието на стълбичката към приемната и поклатих глава.

— Не се хващам на тая въдица. Да пречука мъжа си с оръжие, до което само той и тя имат достъп. Никой не е толкова глупав.

Тръгнах нагоре, следван от Ортега.

— Помисли малко, Ковач. Не казвам, че е било предумишлено…

— Ами дистанционното съхранение? Не е имало никакъв смисъл да го убива…

— … дори не казвам, че е било съзнателно, но трябва да…

— … трябва да е бил човек, който не знае за…

— Мамка му! Ковач!

Гласът на Ортега скочи с цяла октава нагоре.

Вече бяхме в приемната. Отляво чакаха двама клиенти, мъж и жена, увлечени в спор над голям пакет с хартиена опаковка. С периферното си зрение засякох отдясно пурпурно петно, каквото нямаше преди малко. Кръв.

Старата азиатка беше мъртва, с прерязано гърло. Нещо метално лъщеше в дълбоката рана на шията. Главата й лежеше върху бюрото сред локва кръв.

Ръката ми полетя към немекса. Чух до себе си метално прещракване — Ортега зареждаше първия патрон в своя „Смит и Уесън“. Завъртях се към двамата клиенти с пакета.

Времето се превърна в сън. Неврохимията невероятно забавяше всичко, превръщаше го в отделни картини, падащи плавно към дъното на зрението ми като есенни листа.

Пакетът се бе разпаднал. Жената държеше компактен квантов излъчвател „Сънджет“, мъжът — картечен пистолет. Измъкнах немекса и започнах да стрелям от бедро.

Вратата към мостчето се разтвори с трясък и на прага изникна нов нападател с два пистолета в ръцете.

До мен пистолетът на Ортега изгърмя и изхвърли новодошлия навън, сякаш някой бе пуснал обратен запис на влизането му.

Първият ми изстрел разкъса облегалката на креслото над жената и обсипа главата й с бял пълнеж. Сънджетът изсъска, но лъчът мина далече встрани. Вторият куршум пръсна черепа на жената и обагри тапицерията в червено.

Ортега изкрещя яростно. Все още стреляше — нагоре, подсказа ми периферният усет. Нейде над нас куршумите й разбиха стъклото.

Мъжът бе скочил на крака. Зърнах безличната физиономия на синт и му пуснах два куршума. Все още опитвайки да вдигне картечния пистолет, той отлетя назад към стената. Хвърлих се на пода.

Куполът над главите ни хлътна. Ортега изкрещя нещо и аз се търкулнах настрани. Нечие тяло се преметна като парцалена кукла из въздуха и грохна до мен.

Картечният пистолет откри стрелба напосоки. Ортега пак изкрещя и се просна на пода. Превъртях се в скута на мъртвата жена и пратих към синта три куршума един след друг. Стрелбата замлъкна.

Тишина.

Завъртях немекса наляво и надясно, към ъглите и входната врата. Към назъбените ръбове на строшения купол горе. Нищо.

— Ортега?

— Да, добре съм.

Тя лежеше в другия край на стаята и се подпираше на лакът. Напрежението в гласа й опровергаваше думите. С усилие се изправих и тръгнах към нея. Под краката ми хрущяха парчета стъкло.

— Къде си ранена? — попитах аз и приклекнах да й помогна да стане.

— В рамото. Скапаната кучка ме улучи със сънджета.

Прибрах немекса и огледах раната. Лъчът бе прорязал дълга диагонална бразда по гърба на якето и през подплънката на лявото рамо. Отдолу се червенееше обгорено петно, а тънкият овъглен разрез в средата стигаше до костта.

— Късмет — казах аз с пресилена бодрост. — Ако не беше залегнала, щеше да те улучи в главата.

— Не залегнах, по дяволите. Просто паднах.

— И така бива. Искаш ли да станеш?

— А ти как мислиш? — Ортега коленичи, подпря се на здравата ръка и се изправи. Стисна зъби от триенето на якето по раната. — Мамка му, как пари!

— Май същото рече и онзи на вратата.

Облегната на мен, Ортега се завъртя и ме погледна в очите само от няколко сантиметра. Отвърнах с невинна физиономия и смехът озари лицето й като изгрев. Тя тръсна глава.

— Божичко, Ковач, ти си побъркано копеле. В Корпуса ли ви учат да пускате майтапи след престрелка, или просто така си се родил?

Поведох я към изхода.

— Такъв съм си по рождение. Хайде, ела на чист въздух.

Внезапно зад нас се раздаде някакъв странен шум. Завъртях глава и видях, че синтетичният носител опитва да се изправи. Главата му беше нащърбена и обезобразена отляво, където последният ми куршум бе откъснал част от черепа. Пръстите на окървавената дясна ръка стърчаха спазматично разтворени, но лявата бавно се свиваше в юмрук. Синтът залитна, блъсна се в едното кресло, запази равновесие и тръгна към нас, влачейки левия крак.

Извадих немекса и се прицелих.

— Битката свърши — предупредих го аз.

Безжизненото лице се ухили. Още една неуверена стъпка. Навъсих се.

— За бога, Ковач. — Ортега се мъчеше да извади пистолета си. — Приключвай.

Стрелях и куршумът отметна синта върху обсипания със стъкла под. Той се сгърчи, после остана да лежи неподвижно, но все още дишаше. Докато го гледах като омагьосан, от устата му излетя бълбукащ смях.

— Стига толкова, мамка ви — изграчи той и пак се разсмя. — А, Ковач? Стига толкова, мамка ви.

Думите ме вкамениха за част от секундата, после се завъртях и хукнах към вратата, влачейки Ортега след себе си.

— Какво…

— Вън! Да се махаме!

Изблъсках я навън и хванах парапета на мостчето. Мъртвият нападател лежеше сгърчен пред нас. Отново блъснах Ортега и тя неловко прескочи трупа. Затръшнах вратата и изтичах след нея.

Почти бяхме стигнали до края на мостчето, когато куполът зад нас избухна в гейзер от стъкло и стомана. Съвършено ясно чух как вратата изхвръкна от пантите, после ударната вълна ни грабна като парцали и ни запокити надолу по стъпалата към улицата.