Айрис Йохансен
Игра със смъртта (6)

Глава 6

Дом принуди Ив да чака цели четиридесет и осем часа, преди да се обади отново.

— Хареса ли ти подаръкът ми? — попита той.

— Отвратителен е. Знаеш, че нямаше начин да го харесам.

— Но как е възможно да мразиш собствената си плът и кръв? Охо… Грешка на езика. Не става въпрос за плът и кръв, а само за кост.

— Коя е тя?

— Казах ти — твоята Бони.

— Разбираш какво те питам. Коя е тази Джейн?

— Ами и тя би могла да е твоята Бони. Мислила ли си за възможността…

— Как е презимето й?

— Не е толкова красива, но има същата червена коса. За жалост този път й е било по-трудно, отколкото когато беше твоята Бони. Четири семейства са я приемали за временно пребиваване. — Изцъка с престорено съжаление. — Такава тъжна история.

— Къде е?

— Би разпознала мястото.

Полазиха я ледени тръпки. За гроб ли й говореше?

— Жива ли е?

— Разбира се.

— При тебе ли е?

— Не. Засега само я наблюдавам. Намирам я за много интересна. И на теб ще ти хареса.

— Кажи ми презимето й. По дяволите, знам колко много искаш да го науча.

— Но ще трябва да заслужиш информацията. Това е част от играта. И не въвличай полицията в случая, защото тогава ще бъда много нещастен. Убеден съм, че майчинските ти инстинкти ще те отведат при малката Джейн. Открий я, Ив. Преди да загубя търпение.

Затвори.

Тя ядосано натисна бутона за край на разговора.

— Не извадихме ли късмет? — попита Джо.

Тя се изправи и обяви:

— Заминаваме за Атланта.

— Защо, по дяволите?

— Щяла съм да разпозная мястото, където да я открия. Познавам Атланта по-добре от всяко друго кътче на този свят. Имаш ли връзки в домовете за деца?

Той поклати глава.

— Сещаш ли се за някой, който би ни помогнал? Била е настанявана временно в четири семейства. Трябва да има някакви досиета по случая.

— Защо не се обърнем към Марк Грънард? Не познавам друг, който да успява да изрови толкова информация, пък и той има връзки навсякъде.

— Ще му се обадиш ли?

— Полицейското управление в Атланта ще трябва да ни помогне най-сетне. След идентифицирането на Девън нямат друг избор.

— Той не желае да намесвам полицията. Иска аз да открия детето. За него всичко е като игра.

— Склонна ли си да останеш тук и да ме оставиш аз да се върна и да я потърся?

— Казах ти, той не иска това. Аз трябва да я издиря. Непременно трябва да съм аз.

— Тогава не играй по свирката на този негодник.

— И да чакам да ми изпрати главата на момиченцето в кутия ли? — попита тя преднамерено заядливо. — Няма да поема подобен риск. Трябва да я открия, и то бързо.

— Добре, но ще дойда с теб. — Посегна към телефона. — Иди си вземи четката за зъби и бельо. Ще съобщя на Марк какво ни е нужно, за да започне да действа.

— Уговори среща с него. Важно е Дом да види какви усилия полагам да я открия. Несъмнено ще ме наблюдава.

— Срещата не е никакъв проблем. Обещах на Марк да се видим при първа възможност. Ще му предложа среща в апартамента ми в града.

Апартаментът на Джо се намираше във висока сграда срещу парка Пиедмонт. Вкара колата в обезопасения с врати подземен гараж и двамата се качиха с асансьора до седмия етаж.

— Крайно време беше, Джо. Чакам вече почти от час. — Марк Грънард им се ухили насреща. — Не си ли давате сметка колко важна клечка съм в този град? — Протегна ръка към Ив. — Радвам се да се видим отново, госпожо Дънкан. Но съжалявам, че се налага да стане при такива обстоятелства.

— Аз също. — Стисна ръката му. Той изглеждаше почти какъвто го помнеше — висок, във форма, с чаровна усмивка. Вероятно малко над петдесетте, с леки бръчици около сините очи. — Но ще се радвам да ни помогнете.

— Разбира се, иначе ще съм идиот. Става дума за нещо голямо. Невинаги имам шанса да получа ексклузивно интервю, което евентуално да ме номинира за „Еми“.

— А колегите ти репортери? — обади се Джо. — Тук нали няма да ни надушат?

— Да, надявам се. Със снощния си репортаж ги пуснах по фалшива диря към Дейтона Бийч. Но внимавайте да не допускате грешки. — Свъси вежди и продължи: — Свързах се с Барбара Исли по повод нашия проблем. Тя ръководи отдела за настаняване в Центъра за грижи за децата. Няма да е лесно. Според нея всички досиета са поверителни.

Бюрокрация, помисли си Ив раздразнено. Има опасност да убият едно дете, докато се изчаква да минат през всички формалности.

— Не успя ли да я убедиш?

— Барбара Исли е костелив орех. От нея би излязъл чудесен фелдфебел. Няма ли как да ми осигурите разрешително от съда?

Джо поклати глава.

— Не бива да опираме до властите. Ив се страхува да не би в такъв случай Дом да посегне на момиченцето.

— Барбара Исли просто трябва да ни помогне — обади се Ив.

— Няма да е лесно, повтарям, но не е невъзможно — отбеляза Грънард. — Просто ще се наложи да сме убедителни.

— Има ли начин да се срещна с госпожа Исли?

Грънард кимна.

— Очаквах да го поискате. Затова уговорих за днес да вечеряме заедно. — Вдигна ръка, защото Джо понечи да възрази. — Знам, че Ив не бива да се появява на места, където ще я разпознаят. Имам приятел — държи италиански ресторант извън града. Ще ни осигури великолепни макарони и пълно уединение. Става ли?

— Става. — Джо отвори вратата на апартамента си. — Чакай ни с колата отсреща в парка в шест, за да ни вземеш.

— Добре.

Ив се загледа в отдалечаващия се към асансьорите Грънард, преди да последва Джо в апартамента.

— Изглежда доста… — Затрудни се каква дума да употреби. — Солиден.

— Именно затова е толкова популярен.

Заключи вратата отвътре и Ив се огледа.

— Господи, Джо, можеше да се справиш по-добре. Прилича на хотелска стая.

Той сви рамене.

— Прибирам се тук само за спане. — Насочи се към кухнята. — Ще приготвя кафе и сандвичи. Едва ли ще хапнем нещо по време на вечерята с Барбара Исли.

Тя го последва в кухнята. Съмняваше се дали в момента е в състояние да сложи нещо в уста, но се налагаше. Нужно й бе да събере сили.

— Май съм се срещала с Исли и преди.

— Кога?

— Преди години. Бях хлапе. Имаше една социална работничка… — Поклати глава. — Всъщност… едва ли.

— Не си ли спомняш?

— Изключила съм този период от съзнанието си. — Махна с ръка. — Определено не беше приятен. Мама и аз се местехме от място на място и всеки месец социалните работници заплашваха, че ще ме вземат и ще ме дадат за осиновяване в някое семейство, ако мама не престане с наркотиците. — Отвори хладилника. — Всичко вътре се е развалило, Джо.

— Тогава ще препека филийки.

— Ако хлябът не е плесенясал.

— Не бъди такава песимистка. — Отвори кутията за хляб. — Само е поизсъхнал. — Пъхна няколко филийки в тостера върху плота. — Като се има предвид какво си преживяла в детството си, не беше ли по-добре да беше попаднала в такъв дом или в приемно семейство?

— Вероятно. Но не исках да отида там. По онова време на моменти я ненавиждах, но тя все пак ми беше майка. За едно дете собственото семейство винаги изглежда по-привлекателно, отколкото някой непознат дом. — Извади маслото от хладилника. — Затова е толкова трудно да откъснеш деца от родителите им, дори да упражняват насилие спрямо тях. Вечно се надяват нещата да потръгнат към добро.

— А понякога не става така.

— Очевидно не се е получило и за тази Джейн. Не и след като е била временно в четири семейства. — Отиде при прозореца и погледна към улицата. — Представа нямаш колко е трудно за децата там, навън, Джо.

— Имам. Все пак съм ченге. Виждал съм го.

— Но не си го изживял. — Усмихна му се през рамо. — Ти си богато момче.

— Не ставай нахална. Нямаше как да е другояче. Опитах се да принудя родителите си да ме изоставят, но не успях. Вместо това ме изпратиха в Харвард. — Включи кафеварката. — Имаше и по-лош вариант. Чудех се дали да не ме изпратят да следвам в Оксфорд.

— Ужасна съдба. — Отново се загледа през прозореца. — Никога не споменаваш родителите си. Починали са, докато си бил в колежа, нали?

Той кимна.

— Злополука с лодка при Нюпорт.

— Защо не говориш за тях?

— Нямам какво да кажа.

Извърна се рязко към него.

— По дяволите, Джо. Не си се появил напълно оформен като личност в Атланта. Десетки пъти съм подхвърляла темата за родителите ти и как си живял като дете, но ти постоянно избягваш да говориш за тях.

— Не е важно.

— Това е толкова важно, колкото и начинът, по който аз израснах.

Той се усмихна.

— Не и за мен.

— Участваш само наполовина в нашето приятелство. Ти знаеш всичко за мен. Престани да ме изолираш от себе си.

— Не обичам да живея в миналото.

— Как, по дяволите, ще те опозная истински, ако не ми говориш?

— Не говори щуротии. Познаваш ме. — Ухили се. — За бога, та ние сме заедно повече от десет години.

Отново се опитваше да се измъкне.

— Джо.

Той сви рамене.

— За родителите ми ли искаш да ти разкажа? Не ги познавах особено добре. Спряха да се интересуват от мен, щом престанах да съм сладкото малко момче. — Извади чаши от шкафа. — Не ги виня. Никога не съм бил лесно дете. Изисквах прекалено много.

— Не си представям как си изисквал прекалено много. Твърде много разчиташ на себе си.

— Представи си го. И го приеми. — Наля кафе в чашите. — И сега продължавам да изисквам дяволски много. Просто съм се научил да го прикривам. Сядай и си изяж препечените филийки.

— Никога нищо не изискваш от мен.

— Настоявам за приятелството ти. Искам компанията ти. А най-много държа да останеш жива.

— Това са най-неегоистичните изисквания, които някога съм чувала.

— Не се заблуждавай от повърхността. Вероятно съм най-себичният мъж, когото си срещала.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не е възможно.

— Успял съм да те заблудя и това ме радва. Но един ден ще откриеш как съм те мамил през всичките тези години. Вие, хлапетата от бордеите, просто никога не се доверявате на нас, богаташките деца.

— Отново измести разговора към мен. Защо постоянно постъпваш така?

— Отегчен съм от себе си. — Прозина се. — В случай, че не си забелязала, аз съм доста скучен човек.

— Как ли пък не.

— Е, признавам, находчив съм и съм изключително интелигентен, но произходът ми е доста прозаичен. — Настани се срещу Ив. — Хайде, разкажи ми за Барбара Исли. Какво си спомняш?

Упорито копеле — очевидно не възнамеряваше да й каже нещо повече. Тя се предаде, както бе постъпвала много пъти преди.

— Не съм сигурна дали я познавам. Имаше много социални работници, пък и никога не се задържаха за дълго на тази служба. Не ги виня. Нашият квартал не бе най-безопасният.

— Мисли.

— Нахалник! — Добре, няма да избягва да мисли за пъкленото място, където израсна. Остави се споменът да я завладее. Мръсотия… Глад… Плъхове… И отвсякъде вонеше на страх, секс и наркотици. — Възможно е да е била някоя от социалните работнички. Помня жена на около четиридесет години. Изглеждаше ми стара. Посещаваше една от къщите на Маркет стрийт. Аз бях на девет или десет…

— Проявяваше ли съчувствие?

— Май да. Вероятно. Държах се прекалено наежено, за да преценя. Бях сърдита на мама и на целия свят.

— Тогава ще ти е трудно да се спогодиш с нея тази вечер.

— Не е нужно да се спогаждам. Достатъчно е само да я убедя да отвори досиетата си и да ни помогне да открием детето. Не разполагаме с никакво време.

— Спокойно. — Постави ръка върху нейната. — По един или друг начин тази вечер ще стигнем до досиетата.

Тя се опита да се усмихне.

— Да не смяташ да нахлуеш насилствено в Центъра за грижи за децата, ако не приеме да ни помогне?

— Нищо чудно.

Очевидно не го изрече на шега. Усмивката й помръкна.

— Не, Джо. Не желая да се забъркваш в каши.

— Ей, ако човек е оправен, не го залавят. А ако не те заловят, не си се забъркал в никаква каша.

— Опростяваш нещата.

— Целият свят би трябвало да не е така сложен. Ако ме питаш, животът на детето заслужава да рискувам донякъде. Окажеш ли се достатъчно убедителна, няма да се наложи да се превръщам във взломаджия. Може пък да излезе, че Барбара Исли не е толкова страшна, колкото Марк твърди. Възможно е да се окаже мека като памук.

 

 

— По дяволите, в никакъв случай! — решително отсече Барбара Исли. — Не отварям досиетата за никого. Догодина ми предстои да се пенсионирам и не възнамерявам да поемам никакви рискове.

Барбара Исли определено не е мека като памук, помисли си Ив обезкуражено. От момента, когато Грънард ги запозна, тя се притесняваше да говори за досиетата. Все пак след десерта Джо най-после я притисна, а тя откликна рязко, все едно нанасяше удар с чук.

— Хайде, Барбара — усмихна й се Грънард. — Никой няма да ти отнеме пенсията за дребно нарушение, при това целящо да спаси детски живот. Освен това прекалено дълго си в отдела.

— Глупости. Нито кметът, нито градските съветници ме възприемат като дипломатичен човек. Само чакат да се появи причина, та да ме изхвърлят от работа. Оцелях дотук по една-единствена причина: знам някоя и друга тайна за разни политици. — Погледна Марк обвинително. — А пък ти взе, че преди две години ме цитира в онзи случай с насилието над дете. И създаде впечатление за небрежна работа на отдела ми.

— Но пък предизвиках голяма реформа, а ти точно това искаше.

— Като ме постави на топа на устата. Защо ли не си държах езика зад зъбите? Вече не поемам подобни рискове. Правя всичко по правилата. Ако ви помогна в замисленото днес, утре ще намерят начин да го използват срещу мен. Не възнамерявам да осъмна без пенсия. Посещавала съм прекалено много възрастни хора в старчески домове и съм наблюдавала как се опитват да оцелеят, нямам желание да завърша така.

— Тогава защо приехте поканата на Марк? — намеси се Джо.

— Безплатна вечеря. — Сви рамене. — А и бях любопитна. — Обърна се към Ив. — Чела съм за вас, но медиите понякога доста раздуват нещата. Исках с очите си да видя какво е излязло от теб. Помниш ли ме?

— Да, струва ми се. Но сте се променили.

— Ти също. — Изучи лицето на Ив. — Беше жилаво хлапе. Помня как веднъж се опитах да те заговоря, но ти само стоеше вторачена в мен. Очаквах да се захванеш с проституция или наркопласьорство още преди да навършиш четиринадесет. Щеше ми се да направя нов опит да те спася, но имах прекалено много случаи. — Добави уморено: — Случаите винаги са толкова много. Както и нуждаещите се деца. А през по-голямата част от времето не сме в състояние да им помогнем. Взимаме ги, но съдът веднага се разпорежда да бъдат върнати на родителите.

— Но все пак се стараете.

— Защото съм прекалено глупава, за да загубя надежда. Човек може да си помисли, че след всичките тези години съм си взела поука, но не е така. Ти стана човек, но аз не съм направила нищо по въпроса.

— Все някога вероятно променяте някои неща.

— Вероятно.

— И този път бихте могли да промените нещата. Имате възможност да спасите едно момиченце.

— Изкарайте си разрешително от съда. Ако е толкова важно, не би трябвало да имате проблеми.

— Не можем да постъпим така. Повтарям ви: не мога да мина по официалния път.

Барбара Исли не каза нищо.

— Добре. След като не сте склонна да ни покажете досиетата, не си ли спомняте поне нещо за детето? — побита Джо.

По лицето й се изписа неразгадаемо изражение.

— Вече не се занимавам със социални случаи. Имам прекалено много бюрократична работа.

Ив се наведе напред.

— Но все пак си спомняте нещо, нали?

Исли отново замълча и проговори едва след време:

— Преди две години трябваше да дам съгласие едно момиченце да напусне дома на временните й настойници. Според тях малката била несговорчива и непокорна. Наложи се да видя детето и да го интервюирам. Не желаеше да си отвори устата, но цялото бе в синини. Проверих медицинското й досие. През последната, година на два пъти е била в болницата „Гради“ заради счупени кости. Издадох разрешението да я преместят от това семейство. И заличих имената на двойката от списъка за временни настойници. — Усмихна се. — Стори ми се смело хлапе. Определено е вгорчавало живота на онези негодници.

— Как се казва?

Исли не обърна внимание на въпроса на Ив.

— А е и умно дете. С висок коефициент на интелигентност. Добре се справяше в училище. Вероятно е преценила, че ако им създава достатъчно грижи, ще се откажат от нея въпреки парите за храна.

— В друго семейство ли я настанихте?

— Нямахме голям избор. Повечето от временните ни настойници не проявяват жестокост към децата. Но понякога допускаме грешки. Е, не сме всемогъщи.

— Кажете ми името й.

Исли поклати глава.

— Нямам право, освен ако не се сдобиете с документ от съда. Възможно е да не говорим за едно и също дете.

— Моля ви.

Тя отново поклати глава.

— Работила съм прекалено усилено. И продължавам по същия начин. — Направи пауза. — Човек може да си помисли, че в моето положение няма да ми се налага да си нося работа за вкъщи. — Кимна към дипломатическото си куфарче на стола. — Но трябва да проверя едни стари досиета на компютърна дискета, затова и тази вечер не ме чака никаква почивка.

Ив усети как се изпълва с надежда и съчувствено промърмори:

— Лоша работа.

— Такава ни е службата. — Исли се изправи. — Интересна вечер беше. Съжалявам, но не мога да ви помогна. — Усмихна се. — Ще отида до тоалетната. Сигурно няма да ме изчакате. Надявам се да намерите момиченцето. — Присви очи и погледна Ив. — Току-що ми хрумна, че детето малко ми напомняше на теб. Гледаше ме вторачено с големите си очи и очаквах всеки момент да ме нападне. Същата жилавост…

Барбара Исли се обърна към Марк.

— Благодаря за вечерята. Но още не съм ти простила, задето ме цитира в онзи случай.

Извърна се и тръгна между масите към тоалетната.

— Слава богу — възкликна Ив и посегна към дипломатическото куфарче. Беше отключено и в кожения джоб на капака имаше една-единствена дискета. Бог да благослови Барбара Исли. Ив пъхна дискетата в чантата си. — Тя иска да я вземем.

— Да я откраднем по-скоро — промърмори Джо и остави няколко банкноти на масата.

— Което я оставя на чисто. — Ив се обърна към Марк.

— Лаптопът ти с теб ли е?

— В багажника на колата. Винаги го нося. Ще проверим дискетата щом отидем на паркинга.

— Чудесно. Утре се отбий при Барбара Исли и остави дискетата на бюрото й. Не искам да си има проблеми заради нас. — Изправи се. — Да вървим. Да изчезваме, преди да се върне. Може да промени решението си.

— Едва ли — отбеляза Джо. — Очевидно като дете доста си я впечатлила.

— Или Джейн я е впечатлила. — Тръгна към вратата.

— Или пък просто е жена, която се опитва да направи нещо правилно в един сбъркан свят.

 

 

На дискетата имаше двадесет и седем досиета. За двадесет минути Марк прегледа набързо първите шестнадесет.

— Джейн Макгиър — прочете той на компютърния екран. — Възрастта съвпада. Сменила е четири семейства на временни настойници. Физическото описание също отговаря: червени коси, лешникови очи.

— Разпечатай го.

Марк включи малък принтер „Кодак“ към лаптопа.

— В момента живее с Фей Шугъртън. Тя е прибрала и две други деца: Чанг Ито, на дванадесет, и Раул Джонс, на тринадесет.

— Адресът й?

— Лутър стрийт №1248. — Взе разпечатката и й я подаде. — Да извадя ли картата на града?

Ив поклати глава.

— Знам къде се намира. — Дом й бе казал, че ще разпознае мястото. — То е в квартала, където някога живеех. Да вървим.

— Искаш да я видиш още тази вечер ли? — смая се Джо. — Почти полунощ е. Не вярвам Фей Шугъртън да се зарадва, ако я разбудят непознати.

— Не ме интересува как ще го приеме. Не желая…

— И какво точно възнамеряваш да й кажеш, когато я видиш?

— Ти какво очакваш? Ще й разкажа за Дом и ще я помоля да ни даде да пазим Джейн, докато опасността премине.

— Ще се наложи доста да я убеждаваш, ако държи на детето.

— Тогава ти ще ми се притечеш на помощ. Не бива да оставяме детето на място, където…

— Ще ти е нужно съдействието на Фей Шугъртън — отбеляза Джо тихо. — Внимавай как се държиш.

Добре, нека прояви разум. Дом бе изготвил този сложен план, та тя да влезе във връзка с Джейн Макгиър. Вероятно не би предприел нищо, докато тя не…

Вероятно, но не и сигурно. Господи, не рискуваше ли живота на детето, като залагаше на вероятности? Какво й гарантира, че той и в момента не е в къщата на Лутър стрийт?

— Искам да отида тази вечер.

— По-добре… — започна Марк.

Тя го сряза:

— Искам да се уверя доколко всичко там е наред. Няма да влизам и да разбуждам всички.

Марк сви рамене и запали колата.

— Както кажеш.

 

 

Сивата боя по верандата на малката къща на Лутър стрийт се лющеше, но останалата част изглеждаше спретната и поддържана. По верандата висяха пластмасови кошнички с весели изкуствени зелени растения.

— Доволна ли си? — попита Марк.

По пустата улица не минаваха коли, не се виждаха хора. Ив не бе доволна, но се почувства малко по-добре.

— Май да.

— Чудесно. Тогава ще ви откарам с Джо до апартамента му и ще се върна да наблюдавам къщата.

— Не. Аз ще остана.

— Очаквах нещо подобно. — Джо посегна към мобилния си телефон. — Ще се обадя да изпратят кола без отличителни знаци да стои паркирана отпред, като дадат указание на полицая да влезе вътре веднага, ако забележи нещо нередно. Става ли?

— И аз ще остана тук — обади се Марк.

Тя погледна двамата нерешително. После отвори вратата на колата.

— Добре. Ако видиш или чуеш нещо, обади ни се.

— Пеша ли възнамерявате да вървите? Нека ви откарам.

— Ще вземем такси.

— В този квартал?

— Добре де. Ще вървим, докато стигнем до място, откъдето можем да вземем кола. Не искам да оставяш къщата без надзор.

Марк погледна Джо.

— Би ли я предупредил, че не бива да се шляе из този квартал? Прекалено опасно е.

— Джейн Макгиър се мотае из този квартал през всеки ден от живота си — отбеляза Ив. — И успява да оцелее.

Точно както Ив бе успяла да оцелее през всичките онези години. Господи, спомените отново я връхлитаха.

— Колата ще бъде тук след пет минути. — Джо бе приключил разговора и заедно с Ив излезе от колата. — Не се притеснявай — обърна се той към Марк. — Ще пазя Ив. Или ще я оставя тя да ме пази. Тогава се чувства най-добре.

— Ще дойдем тук в осем сутринта — осведоми го Ив и тръгна по улицата.

Нищо не се променяше истински по тези места. Тревата растеше в пукнатините на тротоарите, по паважа бяха изписани мръсни думи.

— И как ще стигнем до цивилизацията оттук? — попита Джо, настигайки я.

— Тук е цивилизацията, богато момченце — увери го Ив. — Истински дивите места са на четири преки на юг оттук. Забележи, че съм се отправила на север.

— А ти къде живееше?

— На юг. Ти си ченгето. Тези места не са ли ти познати?

— Не съм ги обхождал пеша. В тази част на града те стрелят по ченгетата… когато не се избиват взаимно.

— Те. Мистериозните те. Тук не всички сме престъпници. Налага ни се да живеем и да оцеляваме като всички останали. Защо, по дяволите, си…

— Спри. Много добре знаеш за какво говорех. Защо ми се нахвърляш?

Беше прав.

— Извинявай. Забрави.

— Според мен не бива да го забравяме. Говориш така, сякаш продължаваш да живееш в една от къщите на Лутър стрийт.

— Никога не извадих късмета да живея на Лутър стрийт. Казах ти — това е по-представителната част на квартала.

— Знаеш какво имам предвид.

Знаеше.

— Не съм идвала тук откакто се преместихме след раждането на Бони. Не подозирах, че ще реагирам по този начин.

— Как точно?

— Почувствах се като хлапето, което бях преди години. — Усмихна се кисело. — Бях готова да се бия с целия свят.

— Барбара Исли описа по същия начин Джейн Макгиър.

— Сигурно има право първа да нанесе удара.

— Не подлагам на съмнение нейното право. Просто те съветвам да анализираш как ти подейства връщането тук. Все едно отново си изправена сама срещу света. — Добави натъртено: — Или ти заедно с Джейн Макгиър срещу целия свят.

— Глупости. Дори не съм виждала детето.

— Може би е по-добре въобще да не я видиш. Защо не ме оставиш сам да отида при нея сутринта?

Тя се извърна към него.

— Какво говориш?

— Дом защо е избрал някой от този квартал? Защо те върна обратно тук? Помисли си за това.

Тя направи няколко крачки мълчаливо.

— Иска да се идентифицирам с нея — прошепна Ив след време. Господи, та тя наистина вече започваше да се идентифицира с момиченцето. Тя и Джейн бяха ходили по едни и същи улици, преживели изоставяне и тегоби, бяха се борили със самотата и болката. — Оплита ме в мрежите си. Първо ми говореше за прераждане, а после избира Джейн Макгиър. Не го задоволява да убие дете и да ме накара да се чувствам виновна. Желае емоционално да ме обвърже с момиченцето.

— И аз така реших.

Негодник.

— Иска отново да изпитам същите чувства, както когато уби дъщеря ми. — Ръцете й се свиха в юмруци. — Наумил си е отново да убие Бони.

— И именно затова не бива да се приближаваш до Джейн Макгиър. Вече се чувстваш обвързана, а дори още не си я видяла.

— Ще съумея да запазя дистанция.

— Как ли пък не.

— Няма да е трудно, Джо. Не и ако прилича на мен, каквато бях на нейната възраст. Бях ужасно дива и необщителна.

— Аз щях да намеря подход.

— А аз щях да ти се изплюя в лицето.

— Продължавам да смятам, че е по-добре да не се срещаш с нея.

— Трябва да го направя.

— Знам — призна Джо навъсено. — Той не ти е оставил друг изход.

Тя наистина нямаше друг изход.

Не. Трябваше да има някакъв изход. Нали се пребори и навремето се измъкна от този квартал? Пребори се и след убийството на Бони се върна в нормалния свят. Няма да допусне този кучи син да я приклещи сега. Джо греши. Вярно обича децата, но сърцето й не е размекнато. Има начин да спаси живота на Джейн Макгиър и същевременно да победи чудовището. От нея се иска единствено да се дистанцира от едно момиченце, което дори не познава.

Но Дом няма да стои настрана от детето. Сянката му вече е надвиснала над него.

Не биваше да мисли за това. Утре тя и Джо ще говорят с Фей Шугъртън. Тази вечер имаше кой да бди над Джейн Макгиър и тя спеше спокойно.

Тази вечер момиченцето ще бъде в безопасност.

Може би.

 

 

— Търсих те, Майк. Казах ти да отидеш в алеята при Юниън Мишън. — Джейн седна близо до големия кашон. — Тук не е подходящо.

— Харесва ми — възрази Майк.

— По-безопасно е, ако наоколо има хора.

— Но тук съм по-близо до вкъщи. — Майк жадно посегна към хартиения плик, който му подаваше. — Хамбургери ли?

— Спагети.

— Предпочитам хамбургерите.

— Взимам каквото успявам. — Каквото всъщност бе в състояние да открадне. Не, не бе точно кражба, нали? От заведението „Кусенали“ даваха остатъците си на „Храна на колела“ или на „Армията на спасението“ вместо да ги изхвърлят. — Изяж ги и иди на Юниън Мишън.

Той вече бе започнал да яде спагетите.

— Защо дойде толкова късно?

— Изчаках ресторантът да затвори. — Изправи се. — Трябва да се прибирам.

— Сега ли? — попита той разочаровано.

— Ако беше на Юниън Мишън щях да разполагам с още няколко минути. Но стана прекалено късно вече.

— Нали Фей спяла дълбоко и нямало да се събуди.

— Налага се да се вмъквам през прозореца до кухнята, а Чанг и Раул спят в съседната стая — обясни му.

— Не искам да загазиш заради мен.

Но същевременно се чувстваше самотен и искаше тя да поостане. Джейн въздъхна и отново седна.

— Само докато се нахраниш. — Облегна се на тухлената стена. — Но трябва да отидеш на другата алея. Не е хубаво да си сам. Наоколо е пълно с негодници, които могат да те пребият.

— Винаги мога да избягам, както ме посъветва.

— Но няма кой да те чуе, ако извикаш.

— Добре съм. Не ме е страх.

Тя съзнаваше безсилието си да го накара да проумее. За него страхът витаеше там, където живееше баща му. Всичко останало му се струваше безопасно. Дано и тази вечер всичко е наред. Не бе виждала онзи скапаняк от няколко дни.

— Когато се върне баща ти, колко време се задържа обикновено?

— Седмица, две.

— Вече мина една. Дали не си е заминал?

Майк поклати глава.

— Вчера след училище проверих. Седеше на верандата с мама, но не ме видя.

— А майка ти?

— Май ме забеляза, но бързо извърна глава. — Сведе поглед към спагетите. — Вината не е нейна. И тя е изплашена.

— Ясно.

— Всичко ще е отново чудесно, когато той си отиде. Нямаше да е чудесно. Майката на Майк, една от проститутките, които работеха на Пийчтри, повече отсъстваше, отколкото да се задържа вкъщи, но въпреки това той я защитаваше. Джейн винаги се изненадваше как децата изобщо не виждат истинската същност на родителите си.

— Свърши ли със спагетите?

— Още не.

Оставаха му само една-две хапки, но не ги изяждаше, защото искаше тя да постой при него.

— Разкажи ми отново за звездите.

— Сам можеш да узнаеш, ако се научиш да четеш. В онази книга с легенди в училищната библиотека пише всичко. Трябва да се научиш да четеш, Майк, а това няма да стане, ако не ходиш на училище.

— Отсъствах само веднъж миналата седмица. Разкажи ми за мъжа на коня.

Би трябвало да си тръгне вече. Разполага само с няколко часа за спане, преди Фей да я събуди за училище. Господин Брет й се разкрещя, че вчера дремела в часа му.

Майк се настани по-близо до нея.

Беше самотен и навярно по-изплашен, отколкото признаваше. Е, докато е тук, поне ще е сигурна, че никой няма да го нападне.

— Само още малко. И то, ако ми обещаеш, че повече няма да стоиш тук.

— Обещавам.

Наклони глава назад. Харесваше звездите не по-малко от Майк. Преди да отиде у семейство Карбонис не го забелязваше. Припомни си как се взираше в небето и се опитваше да прогони страха, за успокоение си представяше, че вижда картини в небето. Когато намери книгата в библиотеката, тя й помогна още повече. Книгите и звездите — те й помогнаха. Сигурно ще помогнат и на Майк.

Вечерта бе ясна и звездите изглеждаха по-ярки от обикновено. Ярки, чисти и отдалечени от тази алея до Лутър стрийт.

— Виждаш ли, това е съзвездието Стрелец, прилича на мъж на кон, но той всъщност не е на кон. Наполовина кон, наполовина мъж е. Виждаш ли онези звезди? Те са тетивата на лъка му, която той е опънал, и…