Айрис Йохансен
Игра със смъртта (4)

Глава 4

— Лягай си — подкани я Джо, когато пристигнаха в къщурката. — Ще звънна на Спиро и ще го помоля да ти предостави единия череп.

Ив погледна часовника. Наближаваше четири сутринта.

— Няма да е особено сговорчив, ако го събудиш.

— Съмнявам се, че спи. Рядко почива, когато работи по случай. Твърде самоотвержен е.

— Това е добре. — Тя тръгна към спалнята. — Вярвам в самоотвержените хора.

— Не е нужно да го изтъкваш. — Посегна към телефона на масата. — Хайде, иди поспи. Ще ти набавя череп.

— Благодаря, Джо.

Затвори вратата след себе си и отиде в банята. Ще вземе душ и си ляга. Няма да мисли за Бони. Няма да мисли за двете момченца. Не бива да прави никакви заключения. Всичко това ще почака, докато си почине и е в състояние да овладее смразяващата тръпка на ужаса. Утре, щом се събуди, ще се опита да подреди мозайката.

 

 

— На нищо не приличаш — заяви Джо на Ив. — Не успя ли да поспиш?

— Само няколко часа. Съзнанието ми отказа да се изключи. Спиро ще ми даде ли череп?

— Не се ангажира. Щял да го обмисли, но първо иска да поговори с теб.

— Тук ли ще дойде?

— Ще се появи до три часа следобед. — Погледна часовника. — Значи след около половин час. Разполагаш с време да закусиш или да обядваш. Кое предпочиташ?

— Ще хапна само един сандвич. — Отправи се към хладилника. — Все не мога да се сгрея. Услужих си с още една от ватираните ти ризи.

— Забелязах. На теб ти стои по-добре. — Седна на бара и се загледа как сръчните й пръсти приготвят сандвич с шунка и сирене. — Нямам нищо против да споделям вещите си с теб. Свикнах с това през годините. Чувствам се някак уютно.

Тя кимна, защото напълно го разбираше. В присъствието на Джо се чувстваше така приласкана, както меката тъкан на дрехата нежно докосваше тялото й.

— Трябва да ти кажа нещо. — Джо поклати глава, когато тя го погледна разтревожено. — Не, не… Не е чак толкова лошо, но все пак добре е да го знаеш.

— Какво да знам?

— Марк Грънард е открил къде се намираш.

Тя свъси вежди.

— Марк Грънард ли?

— Телевизионен журналист. Вероятно е прекарал дни наред да проучва документи, за да се добере до тази къща. Наложи се да се споразумея с него. Чувала ли си името му?

Тя кимна бавно.

— Работи за Трети канал. Занимава се с криминални разследвания. Помня го от времето на процеса срещу Фрейзър. — Лицето й се сгърчи. — Доколкото въобще си спомням някого или нещо, освен Фрейзър.

— Споменах ти, че ще потърся начин да попреча на репортерите да се навъртат наоколо. Засега не успях, затова се наложи да се споразумеем.

— За какво точно се споразумяхте?

— Репортажът на Марк Грънард снощи в шест е бил за твоето издирване. Показал снимка на къщурката и изразил съжаление, че не тук си намерила убежище. Заявил, че притежава информация за евентуалното ти настаняване в крайбрежна къща във Флорида. След предаването се качил на самолет за Джаксънвил и се обзалагам, че половината репортери от града са сторили същото.

— А в замяна на това какво му обеща?

— Ексклузивно изявление. Той няма да се обади, докато не сме готови да проговорим. Но се налага да се срещнеш с него тук няколко пъти.

— Кога?

— Първият път ще е относително скоро. Той вече изпълни първата уговорка от споразумението. Ще поиска нещо в замяна. Възразяваш ли срещу Грънард?

Тя се опита да си припомни по-ясно образа на Марк Грънард. Възрастен, с посивели коси по слепоочията, но и някак сърдечен.

— По-скоро не. — Усмихна се. — Какво щеше да предприемеш, ако бях заявила, че не го понасям?

— Щях да го прогоня. — Ухили се. — Но животът ми става по-лек, защото не се налага да престъпвам думата си. Довърши си сандвича.

— Ям го. — Отхапа отново. — Какво те накара да избереш Грънард? Добре ли го познаваш?

— Достатъчно добре. От време на време пием по питие в „Мануел“. Но всъщност той ме избра. Причака ме пред щатския университет на Джорджия, когато отидох да взема черепа, и ми направи предложение, на което не можех да откажа.

— Вярваш ли му?

— Не се налага да му вярваме. Докато е убеден, че ще получи каквото иска, ще оставя всевъзможни подвеждащи следи из целия Юг; бъди сигурна.

— Е, няма какво повече да желаем.

Чу се почукване по вратата.

— Спиро. — Джо стана да отвори. — По дяволите, трябваше да си изядеш сандвича.

— Диктатор — промърмори тя и бутна чинията настрана, в момента, когато Джо покани Спиро да влезе.

Гостът кимна учтиво.

— Госпожо Дънкан. — Обърна се към Джо. — Избягвам репортерите цяла сутрин. Настояват да разберат откъде съм знаел за двата нови скелета в дефилето.

— И какъв беше отговорът ти?

— Действал съм единствено по инстинкт — усмихна се той кисело. — И защо не? Въпреки всички положени усилия все още хората са убедени, че в нашия отдел има нещо, всяващо ужас. — Спиро се обърна към Ив. — Имате ли да добавите нещо към онова, което Джо ми разказа?

Ив погледна Джо.

Той поклати глава и промърмори:

— Казах му всичко.

— Тогава нямам какво да добавя — отвърна Ив. — Освен че той отново ще звънне.

— Вероятно.

— Ще се обади. И искам да сте готови за него. Възможно ли е да се сложат подслушвателни устройства на телефона?

— Джо още ли не се е разпоредил по въпроса?

— Снощи бях малко зает — обади се Джо суховато. — Пък и ще ми трябва доста такт да убедя моето управление да свърши работата, защото полицейското ръководство на Атланта определено не желае да се занимава със случая.

— Каузата им е загубена, ако двете момчета се окажат онези, за които ги мислиш.

— Дайте ми възможност да разбера кои са — обади се Ив. — Осигурете ми череп.

Спиро мълчеше.

— Осигурете ми го — повтори тя.

— Боя се да не се окаже опасно, ако продължаваме да ви забъркваме в този случай.

— И без това съм забъркана достатъчно.

— Така е. Особено ако онзи мъж, който ви се е обадил, наистина е убиецът на хората в Таладега. В момента гледа на вас като на пасивна жертва и изпитва страхотно усещане за мощ. Това вероятно му стига. Но когато предприемете агресивна стъпка, има вероятност да се ядоса и да усети потребност да се наложи.

— Това няма да му е достатъчно — възрази Ив и го погледна в очите. — А и аз не съм никаква пасивна жертва. Негодникът държи костите на Бони… на момиченцето. Той я убил.

— Възможно е.

— С висока степен на вероятност е. Знаеше и за момчетата. Събрахте ли достатъчно материал за анализ на ДНК?

— Стараем се. Костите са доста раздробени…

— И работата ще се проточи, докато трае анализът. Дайте ми череп.

Спиро вдигна вежди и погледна Джо.

— Упорита е.

— Още не се е проявила в цялата си същност. По-добре наистина й дай череп.

— Ти ли ще поемеш отговорността, Куин? Не желая да проявявам инициатива, която ще предизвика възражения.

— Отговорността за себе си поемам единствено аз — заяви Ив. — Осигурете ми череп.

Спиро се усмихна леко.

— Изкушен съм да го сторя, но ще възникнат непри…

Телефонът иззвъня.

Джо се запъти към апарата при вратата.

— Почакай. — Спиро кимна към Ив. — Вдигнете. Има ли дериват?

Телефонът отново иззвъня.

— В кухнята — обади се Джо.

Спиро изтича в кухнята и Ив вдигна слушалката, когато й направи знак.

— Ало?

— Слушай ме внимателно. — Нямаше начин да не разпознае гласа. — Знам, че този телефон вероятно вече се подслушва, и няма да говоря дълго. Оттук нататък ще ти звъня по мобилния ти телефон. — Изхили се. — Достави ли ти удоволствие пътуването до Таладега? Нощта беше студена, не намираш ли?

Затвори.

Тя бавно остави слушалката и се обърна към Спиро.

— Използва механичен гласов преобразовател — поясни Спиро. — Така ли звучеше и предишния път?

— Да.

— Интересно.

— Знаеше за пътуването ми до Таладега. Вероятно ни е проследил.

— Или блъфира.

Тя неволно потрепери.

— Не вярвам да блъфира.

— Нито пък аз. — Спиро сви рамене. — Ще ви осигуря череп. От това обаче нищо няма да се промени. Той се готви да си изиграе сценария независимо какво предприемаме.

— Откъде знаеш? — попита Джо.

— Има два типа серийни убийци. Неорганизирани и организирани. Неорганизираният убиец действа спонтанно, хаотично и немарливо. В Таладега забелязах някои черти на организиран убиец. Труповете са били укрити и транспортирани. Липсват оръжия и улики. Вероятно ще открием и други признаци по време на разследването. Човекът, който ви се обажда, страшно внимава да не го разпознаят. Няма нищо спонтанно в действията му, а това отговаря на обичайния модел.

— А какъв е обичайният модел? — попита Ив.

— Средна и над средна интелигентност, наясно е с полицейската практика и дори се случва да е свързан по някакъв начин с полицията. Притежава кола в добро състояние, често пътува и обикновено извършва престъпленията си извън района, където живее. Социално приспособим е, умее да говори и го използва за…

— Достатъчно. — Ив поклати глава. — Възразихте ми, но всъщност от самото начало сте убеден, че този тип от Таладега е чудовище, нали?

— Работата ми е да анализирам предполагаемата истина и да я огледам внимателно от всички страни. — Тръгна към вратата. — Когато звънне отново, запишете всяка негова дума веднага след като затворите. Разговорите по мобилни телефони се проследяват трудно, но ще уредя да се сложи подслушващо устройство на телефона в къщурката. Не е изключено да рискува да ви звънне по него, ако не успее да се свърже с вас по мобилния.

— Откъде въобще знае, че имам мобилен? Как е научил номера? Между другото, и номерът на Джо тук не е вписан в указателя.

— Има начини, стига да си достатъчно настойчив и умен. Както споменах, една от характеристиките на организирания сериен убиец е средна и над средна интелигентност. Но имате право. Незабавно ще проверя телефонните компании и дали е имало проникване в компютърните им бази данни. — На вратата спря. — Има череп в колата ми. Ела да го вземеш, Джо.

— И какво смятате да кажете на Джо, което не желаете да чуя?

Спиро се поколеба, после сви рамене.

— Ще изпратя Чарли тук да ви пази, докато работите по черепа. Необходимо е да отскоча до Таладега и да се срещна със Спалдинг от отдел „Отвличане на деца и серийни убийства“ (ОДСУ), за да му обясня защо се бъркам в работата му и ви давам череп. ОДСУ имат свой съдебен скулптор.

— Чарли не ми трябва. Джо е тук.

— Допълнителната защита няма да навреди. Колкото повече — толкова по-добре. Ще се опитам да ви я осигуря при първа възможност. Друга черта на организирания убиец е, че набелязва жертвата си. — Свъси вежди и продължи: — Жертвата обаче почти винаги му е непозната. Тревожи ме обстоятелството, че той желае да установи връзка с вас.

— Положително съжалява, че излиза извън рамките на психологическия портрет, който му рисувате като специалист по криминални профили — отбеляза тя иронично. — Възможно е да не играе по вашите правила.

Спиро мрачно стисна устни.

— По-добре се молете да го направи. Това може да се окаже единственият ни шанс да го хванем.

— Чарли кога ще пристигне тук?

— След два часа. Защо?

— Ще помоля Джо да се върне в Атланта и да ми набави снимки на двете момчета. Нужно ми е да потвърдя резултата, след като приключа с реконструкцията.

— По-добре е Джо да остане тук — натърти Спиро. — Ще поискам да ми изпратят снимките по факс в Таладега и после лично ще ви ги донеса.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодарите. Намирам, че е по-благоразумно да напуснете това място и да се върнете в града. Тук сте прекалено изолирана.

— Изолацията ми е необходима, за да работя по черепа.

— А аз искам да спипам убиеца. — Той сви рамене. — Така че съм склонен да ви изложа на опасност, за да го хвана.

— Много мило — обади се Джо.

— Не ми говори така — извърна се Спиро рязко към него. — Предупредих и двама ви за опасностите да се работи по черепа, но не желаете да ме чуете. Тогава не ме винете, че съм готов на всичко, за да заловя този негодник. Последната седмица не откъснах поглед от онези девет гроба. Един Господ знае още колко хора е убил. Имате ли представа колко серийни убийци се разхождат на свобода? Ние залавяме не повече от един от всеки тридесет. По-тъпите. Онези, които допускат грешки. А умните се измъкват и продължават да убиват. Този е от умните. Но сега имаме някакъв шанс. Недоумявам защо, но е налице и аз възнамерявам да се възползвам.

— Добре, добре. — Джо вдигна ръце все едно се предава. — Но не очаквай да те оставя да използваш Ив като стръв.

— Извинявайте. — Спиро се насили да си възвърне самообладанието. — Не исках да… Изглежда ми е нужна отпуска.

— Не бих се изненадал — отбеляза Джо.

— Ха! Та аз все пак съм в добра форма. Половината ми колеги от отдела се нуждаят от терапия. Вие внимавайте. Тази история не ми харесва. Има нещо… — Поклати глава. — Хайде, ела да вземеш проклетия череп.

Ив отиде до прозореца и видя как Спиро отваря багажника, вади платен вързоп и го подава на Джо. Вдигна глава, все едно бе доловил втренчения й поглед и й се усмихна мрачно. Махна за сбогом и затръшна вратата на багажника.

Какво беше казал Чарли за него?

Човек, който се взира в чудовища.

Знаеше колко близо до ръба на пропастта може да те отведе това. Самата тя бе стигала до подобно състояние.

Джо влезе в къщурката и затвори вратата.

— Е, получи го. Искаш да започнеш работа веднага, предполагам.

Тя кимна.

— Постави го на статива. Внимателно. Не знам колко е увреден.

Той разгъна плата и сложи черепа на статива.

— На по-малкото момче е — отбеляза тя. — Как се казва?

— Джон Девън. Ако е една от жертвите на Фрей…

— Не ми казвай ако на този етап, Джо. Съзнавам какво целиш, но само ми пречиш. — Пристъпи и се загледа в дребния крехък череп. Горкото дете. Горкото загубено дете. — Джон Девън — прошепна тя.

Отведи ме у дома.

Господи, ще се постарая, Джон.

Намести очилата си и се извърна към работната маса.

— Става тъмно. Ще запалиш ли лампите? Ще започна с измерванията.

 

 

Спиро дойде на следващата сутрин малко преди обяд. Размаха доволно плик.

— Получих снимките. Искате ли да ги видите?

— Не. — Ив избърса ръце в пешкира. — Никога не поглеждам снимките, преди да приключа. Понякога ми влияят.

Той се зазяпа в черепа.

— Нито едно от двете деца не е изглеждало така. Тези пръчици, щръкнали отвсякъде, му придават вид на жертва, измъчвана от испанската инквизиция. За какво са?

— С тях се отбелязва дълбочината на тъканта. Измервам черепа и полагам глина със съответната дебелина върху определени места по лицето. По черепа има повече от двадесет точки, за които е известна дебелината на тъканта.

— А после какво?

— Правя ивици от пластилин и с тях свързвам отбелязаните точки. След това започвам процеса на запълване и изглаждане.

— Невероятно е, че се получават такива резултати само с измервания.

— Измерванията са само дотук. Накрая си казват думата техническите умения и инстинктът.

Той се усмихна.

— Сигурно е така. — Обърна се към нея. — Имаше ли нови телефонни обаждания?

— Не.

Огледа къщурката.

— Къде е Куин?

— Някъде отвън.

— Не биваше да ви оставя сама.

— През последните двадесет и четири часа не се е отделял от мен за повече от пет минути. Изпратих го да се поразходи.

— Не е трябвало да ви слуша. Не бива…

— Къде е Чарли? — прекъсна го тя. — Джо се опитва да се свърже с него от снощи. Обади се в Таладега, съобщиха му, че не е вече там, но и тук не се е появявал.

— Съжалявам, ако съм ви притеснил. Знаех, че Куин ви пази и уредих кола да патрулира в района. Изпратих Чарли да занесе доклад от Таладега до Куантико. Ще бъде тук довечера.

— Бях прекалено заета, за да се притеснявам. Джо беше по-неспокоен. Не носите ли лично докладите си?

— Има някои преимущества да си старши агент. Избягвам да ходя в Куантико. Предпочитам да работя на местопрестъплението. — Усмихна се. — А на Куин може да се разчита изцяло. В Бюрото много съжаляваха, когато напусна. — Отново погледна към черепа. — Кога ще приключите?

— Утре, надявам се. Не знам.

— Изглеждате уморена.

— Добре съм. — Свали очилата и разтърка клепачи. — Малко ме смъдят очите. Това е най-лошата част от цялата работа.

— Няма начин да стане преди утре, така ли?

Тя го погледна изненадано.

— Какво значение има? В началото дори не искахте да ми дадете черепа.

— Трябва да знам. Ако се окаже Джон Девън, ще ми даде отправна точка. А сега дори не разполагам с такава. — Замълча за момент. — Гадна работа — промърмори той.

— Имам чувството…

Тя се усмихна и подметна:

— От онези чувства, които изпитват специалистите по профили и от които косата ти настръхва ли?

— От време на време изпитвам някакви предчувствия. От това не ми настръхват косите.

— Сигурно е така.

Той отиде до прозореца и се загледа навън.

— Нещо около този убиец ме притеснява. Телата са заровени преди години, а той още тогава е бил извънредно предпазлив. Какво е правил след това? Къде е бил преди Таладега? Откога е започнало всичко това?

Тя поклати глава, а той продължи:

— Знаете ли, винаги съм се питал в какво се превръщат убийците, ако успеят да действат дълго време. Променят ли се? Колко пъти убиваш, преди да се превърнеш от чудовище в супер чудовище?

— Супер чудовище ли? Звучи като прозвище от комикс.

— Не допускам да ви се стори забавен, ако някога се изправите лице в лице с него.

— Според вас с годините убиецът поумнява, така ли?

— Поумнява, придобива по-голям опит, става по-дързък, по-решителен, по-закоравял.

— Имали ли сте някога работа с подобно супер чудовище?

— Не, доколкото ми е известно. — Обърна се към нея. — Но от друга страна едно супер чудовище би се сляло със заобикалящата го среда. И да се разминеш с него на улицата, няма да заподозреш нищо. Ако бе имал възможност да продължи още дълго, Бъди щеше да се превърне в супер чудовище. Имаше качества, ако мога да се изразя така, но всъщност бе прекалено безразсъден.

— Откъде тази способност да говорите толкова хладнокръвно?

— Допуснеш ли емоциите да се намесят, мигом попадаш в неизгодно положение. Мъжът, който ви се обади, не би допуснал да прояви емоции, защото те само биха му пречили. Той ще следи всяка ваша емоция. Това е част от насладата му да се чувства могъщ. — Поклати глава. — Не допускайте да долови страха ви. Ще се опияни.

— Не се страхувам от него.

Той я изучи внимателно.

— Вярвам ви. Но защо не ви е страх от него? Би трябвало да се страхувате. Всеки се страхува да умре.

Тя не отговори.

— Но може би вас не ви е страх — промълви той бавно.

— Имам същото чувство за самосъхранение като на другите хора.

— Надявам се да е така. — Стисна устни, преди да продължи: — Послушайте ме, не подценявайте този човек. Той знае прекалено много. Може да е всеки — чиновник в телефонна компания, полицай, контролиращ скоростта по пътищата; адвокат, който има достъп до съдебните архиви. Не забравяйте, отдавна се занимава с това.

— Как да го забравя? — Погледът й се насочи към черепа. — Трябва да продължа с работата си.

— Явно това е намек да си вървя. — Спиро тръгна към вратата. — Съобщете ми, когато свършите.

— Непременно.

Вече го бе изключила от съзнанието си и започна да съединява обозначенията.

Джо Куин чакаше до колата на Спиро.

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

— Не очаквах да се отдалечиш много. — Спиро го последва и двамата заобиколиха сградата. — Не биваше да я оставяш сама.

— Не съм я оставял сама. Държах къщурката под око. — Отклони се от алеята и навлезе в храстите. Приклекна. — Виждаш ли тези следи? Някой е бил тук.

— Това не е отпечатък от стъпки.

— Не. Заличил ги е. Но тревата е прекършена. Опитал се е да я поизправи, но е бързал.

— Много добре. — Спиро трябваше да се досети, че Куин ще забележи всяка следа. Беше изключително наблюдателен, а обучението му като „тюлен“ бе превъзходно. — Намирисва ти да е от нашия човек ли?

— Не се сещам кой друг ще се опита да скрие факта, че е бил тук.

— Според теб я наблюдава, а?

Куин вдигна глава и се загледа към гората.

— В момента — не. Там няма никого.

— Долавяш го, така ли? — попита Спиро леко присмехулно. — Като шесто чувство.

— Нещо подобно. — Усмихна се криво. — Нищо чудно да е от индианската кръв във вените ми. Дядо ми е бил от смесен брак.

А защо да не се дължи на обучението му като „тюлен“? Учеха ги да откриват и унищожават.

— Очевидно си очаквал да намериш следи, иначе нямаше да ги търсиш.

— Той се държа отвратително с нея. Искаше да я нарани. Мина ми през ума, че ще се опита да й причини болка. — Изправи се и отстъпи крачка. — Или е искал да е сигурен къде се намира тя. Но във всички случаи е идвал. Изпрати екип тук да потърси някакви улики.

— Слушай, прекалено сме заети в Таладега. Докарай от твоите хора.

— Няма да предприемат нищо, докато не се убедят, че е наложително да се намесят, а няма да бъдат убедени, преди Ив да приключи с възстановката. Едва тогава не биха отказали да се намесят заради репутацията на Ив.

— Искаш да кажеш, че дотогава ще разчиташ на мен. В такъв случай не е ли по-добре да ме помолиш, вместо да ми нареждаш?

— Моля те — процеди Джо.

Спиро се усмихна.

— Прекалено лесно се предаде. И без това щях да изпратя екип.

— Копеле.

— Просеше си да ти натрия носа. — Извърна се. — Чарли ще бъде тук довечера. Разбрах, че си се притеснявал.

Джо присви очи.

— Иска ти се да се притеснявам. Не успях да се свържа с Катър и те потърсих. Не ми отговори на мобилния, тогава звъннах на шериф Бозуърт, той ме осведоми, че си прекалено зает, за да говориш.

— Така беше. Гробовете не бяха снимани от въздуха, а без такива снимки, знаеш, няма как да се разбере дали е налице някаква свързаност помежду им. Бях зает с координирането на снимките.

— Толкова зает, че нямаше две минути за разговор ли? По-скоро си искал да се поизпотя.

— Тревогата държи човека нащрек. А на теб ти е необходимо да си нащрек.

— Още нещо. Не съм убеден, че Картър е най-подходящият агент да пази Ив. Не ме впечатлява особено.

— Не е типичен представител на ФБР, ако това имаш предвид. Не е циник и е повече ентусиазиран, отколкото методичен. Дяволски трудно ми бе да ги убедя да го вземат в отдела, но това не означава, че не е добре подготвен. Пък и свеж поглед вижда онова, което уморените очи пропускат. Добре ще се справи със задачата. Дал съм разпореждане други трима агенти да дежурят и да патрулират в гората наоколо. Ще докладват на Чарли. Доволен ли си?

— По дяволите, не.

— Не? Ти вероятно искаш цял батальон.

— Колкото по-малко са пазачите, толкова по-вероятно е маниакът да се появи.

Спиро го изгледа право в очите.

— Така е. Ще осигуря достатъчно хора да я пазят, но не и толкова много, че да го обезкуражат.

— Предпочиташ да я изложиш на риск, така ли?

— Не говори глупости. Тя е прекалено ценна. Може да се окаже единствената ни следа.

— Отговори ми.

— Трябва да хвана този негодник, Куин. Няма да рискувам да ми се изплъзне. Присмей ми се, твоя воля, но след тези дни в Таладега, докато гледах гробовете, започна да ми се струва… — Млъкна и сви рамене. — Искам да го заловя.

— А Ив?

— Тя е просто една жена. Би ли могъл някой да предвиди още колко хора ще убие, ако този път не го заловим?

— Ти си гадно копеле.

— Така е, но ако искаш да хванем този убиец, заложи на мен. Няма да се откажа, докато не го спипам. — Тръгна да се отдалечава, но спря. — Знаеш ли, не ми харесва отношението на Ив Дънкан.

— Съжалявам. Тя се скъсва от работа, за да направи възстановката на черепа.

— Не, не. Нямах това предвид. — Спиро се намръщи. — Тя не се страхува от него. Това няма да му допадне. Само ще се ядоса и ще прояви по-голяма решителност да я пречупи. Ако не успее с нея, ще се насочи към някого, на когото тя държи.

— Снощи упражних известен натиск по телефона и осигурих двадесет и четири часова охрана за майка й.

— Правилно си постъпил.

— Но не казах на Ив, както няма да й кажа и за патрула около къщурката, така че нека твоите хора не тъпчат наоколо като слонове. Тя е твърде заета с работата си и едва ли ще ги забележи, но така или иначе се притеснява за много неща.

— Много си загрижен за нея.

— Съвършено прав си. Не забравяй това, Спиро. Защото ако онзи негодник по някакъв начин стигне до нея и вината за това е твоя, тя няма да е единствената жертва.

 

 

Чарли Катър пристигна в къщурката четири часа по-късно.

— Съжалявам за закъснението. — Направи гримаса. — Възнамерявах да съм тук преди час, но се наложи да тръгна от Куантико късно. Изчаках да получа анализа, а той се позабави.

Ив отмести поглед от черепа.

— Какъв анализ?

— От ПОН — Програмата за определянето на насилието. Това е разпространена в цялата страна база данни — вписват се всички налични факти за особено жестоко престъпление и после се търсят други сходни прояви сред засечените престъпления през определен период.

— Не знаех, че Спиро е наредил да бъде направен такъв анализ — обади се Джо.

— Направи го и докладвахме на ПОН за намерените трупове, за да улесним търсенето. Чакаха последния доклад, но той се загубил някъде по бюрократичната машина. Намерих го едва когато тръгвах от Таладега и затова лично го занесох в Куантико.

— И за какъв период от време наредихте на компютъра да търси? — попита Ив.

— Тридесет години, за да сме по-сигурни.

Тя го погледна смаяно. Тридесет години?

Чарли се обърна към Джо.

— Помолих ги да ми звъннат тук с резултатите. Ще стоя отвън в колата си. Нали ще ми съобщиш, когато се обадят?

— Защо не останеш тук? — попита Ив.

Чарли поклати глава.

— Спиро ми нареди да пазя отвън. Няма да е доволен, ако разбере, че стоя на топло вътре. — Ухили се. — Щях да им кажа да ми звъннат по мобилния, но реших да използвам позвъняването като предлог да вляза вътре да се постопля. — Отиде до статива. — Доста си напреднала с работата. Още колко време ти трябва?

Тя сви рамене.

— Зависи как върви.

— В Куантико правят какви ли не компютърни изображения, но това тук е някак по… лично.

— Така е.

— Изглежда толкова крехко. Горкото дете. Господи, страшно ме натъжава. Не знам как го понасяш.

— Точно както ти понасяш нещата, с които се сблъскваш всеки ден. Това ми е работата.

— Човек да го е страх да има деца. Някои от колегите в отдела не изпускат своите от очи. Видели са какво ли не и ги е страх. И аз вероятно ще изпитвам същото, когато бебето…

— Ще ти съобщя, когато звъннат — прекъсна го Джо. — Ив трябва да работи.

Джо съзнателно се държа грубо. Думите на Чарли не бяха обмислени и можеха да я наранят, даде си сметка Ив.

— Да, да — смънка Чарли и се отправи към вратата.

— Благодаря. Ще се видим по-късно.

— Нямаше нужда да го изхвърляш така — обърна се Ив към Джо. — Не искаше да каже нищо лошо.

— Говори твърде много.

— Просто е прекалено млад. Харесвам го. — Обърна се към статива. — Едва ли ще открият нещо чрез ПОН. Вече десет години не са заловили този тип.

— Значи е крайно време да го пипнат.

Джо седна на дивана и взе книга.

— Давам ти един час, после спираш, за да хапнеш. Не приемам никакви възражения.

— Ще видим.

— Никакви възражения.

Тя го погледна. Изглеждаше непоклатим като предмет, който не може да бъде преместен.

И какво толкова? Един предмет, които не може да бъде преместен, понякога действа страшно успокояващо в този жесток свят.

— Добре — прие тя. — Никакви възражения.

 

 

Логан звънна, докато Ив вечеряше.

— Получих двете ти съобщения. Обикалях острова, за да го подготвя за зарязване. Утре летя за Монтрей.

— Не ми каза, че ще напускаш острова.

— Той вече не е същият. Време е да се завърна в действителния свят. — Направи пауза. — По черепа ли работиш?

— Не на момиченцето. Намерихме момченце.

— Нали щеше да възстановяваш… Защо, по дяволите, си още там тогава?

— Случиха се разни неща.

— Криеш нещо от мен, по дяволите.

Съзнаваше отлично, че ако сподели всичко случило се, той ще пристигне незабавно.

— Ще получа черепа на момиченцето. Първо трябва обаче да обработя този.

Тишина.

— Не ми харесва. Много неща премълчаваш. Ще отлетя за Монтрей тази вечер вместо утре. Ще ти се обадя веднага щом пристигна.

— Логан, желанието ти да ми помогнеш, е чудесно, но този път не си в състояние да направиш нищо.

— Ще видим — изсумтя той и затвори.

— Тук ли ще дойде? — попита Джо.

— Не, ако успея да го предотвратя. Не искам да е близо до убиеца.

Той свъси вежди.

— Проявяваш малко повече загриженост, отколкото ми допада.

— Не ме интересува. Логан е страхотен човек и мой приятел. Всеки го е грижа за приятелите му. — Нарочно впи очи в неговите. — Ти не постъпваш ли по същия начин, Джо?

— Добре, обори ме — намръщи се той и смени темата. — Искаш ли десерт? Има сладолед.

 

 

Същата вечер към осем часа се звънна по мобилния телефон на Ив.

Тя се напрегна. Звънеше нейният телефон, а не апаратът в къщурката. Възможно е да е майка й. Или пак Логан. Не е задължително да е онова чудовище.

Джо вдигна телефона, който беше оставила на масичката след разговора с Логан.

— Искаш ли да се обадя аз?

Тя поклати глава.

— Дай ми го. — Натисна бутона. — Ало.

— Бони чака да дойдеш да я вземеш.

Ръката й стисна още по-здраво слушалката.

— Глупости.

— След всички години, през които я търсеше, вече си доста близко. Жалко, че ще се провалиш. Приключи ли с черепа на момченцето?

— Откъде знаеш, че работя…

— О, следя те внимателно. В края на краищата имам несекващ интерес. Не ме ли усещаш, когато стоя зад теб? Наблюдавам през рамото ти как работиш по черепа.

— Не.

— А би трябвало. И скоро ще го усетиш. Кое от момчетата е?

— Защо да ти отговарям?

— Всъщност няма значение. И без това само бегло си ги спомням. Бяха като две изплашени пиленца. Не като твоята Бони. Тя никога…

— Негодник. Според мен не ти стиска да убиеш когото и да било. Дебнеш наоколо, обаждаш се анонимно по телефона, заплашваш и се опитваш…

— Анонимно ли? Това дразни ли те? Наричай ме Дом, ако желаеш. Какво значи някакво си име? Розата, дори да се наричаше по друг начин, пак щеше да ухае…

— Едно-единствено нещо ме дразни: въобразяваш си, че си в състояние да ме изплашиш с жалките си номера.

— А сега ти се опитваш да ме раздразниш. — Засмя се с наслада. — И май успяваш. Колко свежо. Само доказва колко бях прав да избера именно теб.

— Измъчваше ли всички онези хора в Таладега, преди да ги убиеш?

— Не. По онова време щеше да е неразумно.

— А сега си позволяваш да се държиш неразумно, така ли?

— Стигнал съм до момент, когато съм готов да предприема известни рискове, за да направя живота по-интересен. Беше неизбежно.

— Защо избра мен?

— Защото се нуждая нещо да ме пречисти. Щом видях снимката ти във вестника, разбрах, че ти си този човек. Погледнах лицето ти и улових всички емоции и терзания, натрупани в душата ти. Въпросът е да накарам тези емоции да избликнат. — Замълча. — Представяш ли си каква експлозия ще е това и за двама ни?

— Ти си луд.

— Напълно възможно. По твоите стандарти. Науката е постигнала голям напредък в изучаването на психиката на убиеца. Причините, ранните признаци, начините да оправдаваме убийството.

— Ти как го оправдаваш?

— Не го оправдавам. Задоволявам се с получената наслада. Наскоро чух, че през последните десет години безпричинните убийства са скочили поне с двадесет и пет процента. А аз започнах далеч преди това. Като че ли обществото най-после ме догонва, не смяташ ли? Може и всички вие да полудявате, Ив.

— Глупости.

— Тогава защо допускате да продължавам да убивам? Мислила ли си някога, че вероятно никога не сме се отърсили докрай от пещерните си инстинкти? Жаждата за кръв, стремежът за надмощие, крайното насилие. И вероятно дълбоко в сърцата си всички вие копнеете да сте като мен. Никога ли не си изпитвала желание да ловуваш, да преследваш?

— Не.

— Ще го изпиташ. На Куин му е познато. Той е ловец. Притежава инстинкта. Попитай го дали сърцето му започва да бие по-учестено, когато наближи моментът да убива.

— Джо не е като теб. Никой не е като теб.

— Благодаря. Приемам го като комплимент. Време е да приключваме. Просто исках да се свържа с теб. Важно е да се опознаем взаимно. Ти не се страхуваш от неизвестното.

— Не се страхувам от теб.

— И това ще стане. Но явно се налага да се потрудя, за да го постигна. Няма проблем. По друг начин не би ме задоволило. — Направи пауза. — Липсваш на Бони. Редно е да сте заедно.

Затвори.

Разкъсваше я болка. Дяволите да го вземат. Защо каза тези последни думи? Натисна бутона за изключване и погледна Джо.

— Искал просто да се свърже с мен. Мръсникът желае да се страхувам от него.

— Тогава се преструвай на изплашена. Не го предизвиквай.

— В никакъв случай.

Джо се усмихна едва-едва.

— Бях длъжен да опитам. Разбра ли нещо, което да използваме?

— Името му било Дом. Убива повече от десет години и го прави заради удоволствието. Аналитичен е спрямо себе си и света като цяло. Умен е, както подозирахме. — Обърна се отново към статива. — Ще го запишеш ли, за да го предадеш на Спиро? Трябва да се залавям за работа.

— Няма да ти навреди малко почивка.

— Напротив — сряза го тя свирепо. — Няма да допусна онзи негодник да попречи на съсредоточаването ми. Иска да ме контролира, а аз, до дяволите, няма да му позволя. Няма да отговоря на нито едно негово очакване.

Застана пред черепа. Ръцете й леко трепереха. Трябваше да ги овладее. Наближаваше заключителният етап. Нищо не биваше да пречи на скулптирането й. Трябваше да е хладнокръвна и съсредоточена.

Не ме ли усещаш, когато стоя зад теб? Наблюдавам през рамото ти как работиш по черепа.

Потисна импулса да обърне глава. Никой не се взираше в гърба й или през рамото й. Никой, освен Джо не стоеше зад нея.

Допусне ли Дом да й повлияе, като разпали въображението й, това би било победа за него. Трябваше да го изключи от съзнанието си. Да мисли за момченцето, а не за чудовището, което го е убило.

 

 

Оказа се по-жилава, отколкото Дом предполагаше. През тялото му премина тръпка на възбуда. Щеше да го накара да се напъне, да се поти за всеки грам емоция, който изтръгва от нея.

Не се изненада истински. Очакваше подобна реакция. И с радост я приемаше. Ще го принуди да се рови по-дълбоко, за да успее да я разтърси.

Вече имаше идея как да го постигне.

Запали двигателя на колата, напусна паркинга на супермаркета и пое към Атланта.