Айрис Йохансен
Игра със смъртта (16)

Глава 16

Същия следобед Спиро се обади на Ив и тя му съобщи какво й е разказал Дом за детството си.

— Техникът, който следи разговорите, засякъл ли е откъде звъни?

— Не, за жалост. Но думите на Дом съвпадат с малкото, което сме научили — уточни Спиро. — Свързахме се с училищата в Джеймисън. Няма архивни досиета за момчетата от семейство Балдридж. Попаднах обаче на няколко доклада от официален представител, посетил преподобния Балдридж, за да разбере защо момчетата не посещават училище. Преподобният твърдял, че синовете му учат у дома. Според него в обществените училища нямало да получат нужното религиозно образование.

— Нещо друго?

— Само едно. Докладите са за Езекил и Джейкъб. Кевин въобще не се споменава.

— Ако не е присъствал на службите, вероятно изобщо не са подозирали за съществуването му.

— Като съдя как е унищожен върхът на хълма, бих рекъл, че е искал да огласи присъствието си.

— Не е задължително. Действал е години наред и изглежда не е имал желание постъпките му да станат известни на широката общественост. Едва напоследък се е променил.

— Опожаряването на палатката и убийството на близките му е било в самото начало. Още не е знаел, но се е бил научил. — Спиро замълча. — Но макар сега да е по-различен, все още има навици, аналогични с поведенческия модел на организиран престъпник.

— Като начало — интелигентност над средното равнище — отбеляза Ив. — Но всички тези разсъждения не водят доникъде. Нужно ни е да знаем как изглежда. Къде е снимката?

— Не храни особени надежди. Отговорът може да не е в снимката.

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах.

— Не работим ли заедно? Престани да го усукваш. Кажи ми.

Спиро не отвърна нищо.

По дяволите, беше упорит — агент от ФБР до мозъка на костите. Започваше да се уморява от опитите да изкопчи информация от него. Споразумяха се, но очевидно на този етап нямаше да отстъпи. Е, добре, тогава ще го притисне поне за времето.

— Кога?

— Скоро.

— Кога?

— Господи, колко си настойчива. Утре вероятно.

След тези думи затвори.

 

 

Получиха дубликат от снимката едва след два дни. Спиро дойде в къщата и връчи на Ив плик с размери 15 на 20.

— Ето я. Ще останеш разочарована.

— Защо?

— Погледни я.

Джо застана до нея, когато тя отвори плика и извади снимката.

Бе правена в обширен заден двор. Двама тийнейджъри седяха на преден план до маса за пикник; трето момче, далеч на заден план слизаше по стъпалата на верандата.

— Според госпожа Хардинг хлапето на стълбите е Кевин Балдридж — обясни Спиро. — Двамата до масата са Езекил и Джейкъб.

По дяволите! Кевин Балдридж бе не само на заден план, но и снимката бе преекспонирана и понеже той се бе движил, фигурата му бе размазана и напълно неразличима.

— Нищо чудно, че полицията я е върнала на семейство Хардинг навремето — отбеляза Ив. — Силуетът му е напълно размазан. Може да бъде всеки. Джо ми каза, че Чарли се безпокоял заради снимката. Сега разбирам защо. — Погледна към Спиро. — Фото технологията се е развила значително през последните двадесет и пет години. По онова време явно не са успели да я направят по-ясна, но сега има начин да го сторите, нали?

— Сигурно. Изпратих дубликат в Куантико. — Направи пауза. — Но се питах, дали ти не би искала да си поиграеш с нея. Нали и ти работиш с фотографии?

— Специалността ми е състаряването, а то е съвършено различно от необходимото в случая.

— О… — Спиро бе разочарован. — Жалко.

Така е, помисли си тя раздразнено.

— Нищо ли не си в състояние да направиш? — попита Спиро.

Тя се замисли.

— Възможно е. — Изправи се и взе телефонния указател. — В този град някой проявява ли снимки, занимава ли се с глобални корекции?

— Глобални корекции ли?

— Движението на вятъра и такива неща… Ето. — Беше открила реклама в жълтите страници. — „Пиксмор“. Сега да разберем дали разполагат с нужното оборудване и експерти, които да свършат тази работа.

— Луксозни портрети ли? — попита Джо, надникнал над рамото й да види рекламата, изобразяваща красива жена в едър план. — Не звучи особено научно.

— Как според теб си изкарват парите такива компании? Премахват всякакви пъпки, бръчки и тъмни, обрасли с косъмчета бенки от фотографиите. — Повторно погледна снимката. — Възможно е да успеят да се справят. Хората, които извършват корекциите, предпочитат да работят с диапозитиви, но ще им занеса снимката. Може би някой би се наел да я обработи. — Пъхна снимката в плика. — Такива ателиета обикновено са ангажирани за седмици напред. Ще окажеш ли малко натиск от името на ФБР?

— Ще наредя Чарли да те чака в „Пиксмор“ — предложи Спиро. — Колко време ще им отнеме?

Тя сви рамене.

— Не знам. Вероятно двадесет и четири часа. Зависи колко е добър техникът и колко часа е готов да работи извънредно.

— Ще помоля Чарли да остане при него, докато свърши.

— Добре би било. — Тръгна към вратата. — Това вероятно ще помогне.

— Ще те откарам — предложи Джо.

— Не е необходимо.

Той направи гримаса.

— В момента не съм в състояние да помогна с каквото и да било друго. Изпитвам необходимостта да съм ти нужен.

 

 

Кацнал на върха на виещ се планински път, „Пиксмор“ отстоеше на тридесет минути път от северната част на Финикс. Едноетажната сграда, цялата от стъкло и камък, проблясваше на слънчевата светлина. Чарли Катър спря на паркинга веднага след Джо и Ив.

— Радвам се, че си оптимистка по отношение на снимката. — Поклати глава. — Останах разочарован, когато я видях. Надявах се да съм попаднал на нещо.

— Наистина е така — увери го Ив. — Има какво да се извлече от нея.

— Същото каза и Спиро. — Кимна към тойотата, която влизаше в паркинга. — Ето го и Грънард.

— Той пък какво прави тук? — попита Ив.

— Беше с мен в хотела, когато Спиро звънна. Не ме оставя на мира. — Джо присви очи. — Но не е лош тип.

— На Спиро няма да му хареса.

— Уговорих се с него. Каза да му сервираме ордьовър, но не и основното ястие. И да сме сигурни, че си е тръгнал, преди да започнат работа по снимката.

Марк ги приближаваше усмихнат.

— Не поглеждайте към него в момента, но има вид на човек, готов за десерта — отбеляза Джо.

— По-добре намерете негатива. — Техникът Били Сънг нямаше навършени двадесет и пет години и определено не бе оптимистично настроен. — Не правя чудеса, така да знаете.

— Не разполагаме с негатив — отвърна Ив. — Шефът ти твърди, че си най-добрият техник тук. Положително няма да се затрудниш.

— Не ме четкай. Няма начин да не се затрудня. По този отпечатък има множество грешки. И да отстраня някои, едва ли ще се преборя с всичките. Нужна ви е някоя компания от Ел Ей, която работи с дигитална техника, или университетски екип, за да се увеличат тези точици. „Пиксмор“ не разполага с необходимата техника.

— Никакъв ли шанс нямаме?

Той сви рамене.

— Е, ще пробвам да направя нещо. Един от професорите ми в колежа разполага с държавна стипендия за изследователска работа и техниката му далеч не може да се нарече произведение на изкуството, но обикновено ми позволява да я използвам.

— Студент ли си още?

— Да. Нужна ми е диплома, за да получа работа в някоя от компаниите по Западния бряг. Налага се да се състезавам с всички вундеркинди от Калифорнийския и Колумбийския университет. Тези компании са наистина страхотни. Невероятно е какво постигат с дигиталните си компютри и софтуера си. — Погледна отново снимката. — Но и аз добре се справям, като се има предвид с какво работя.

— Убедена съм, че е така — увери го Ив. — Кой е този професор и къде е лабораторията му?

— Професор Дънкейл. Ралф Дънкейл. Лабораторията му е на около пет минути оттук по Блу Маунтин драйв.

— Възможно ли е да я получа утре?

Той поклати глава.

— Моля ви, много ми е важно.

Взря се за няколко секунди в лицето й и накрая бавно кимна.

— Ако получите разрешение от Гризби. Няма да му е приятно да изостане всичката останала работа.

— Шефът ти вече се съгласи — осведоми го Чарли. — Оставате на наше разположение през следващите тридесет и шест часа.

— Звучи ми като експлоатация на робски труд. — Сбърчи нос. — Макар и самият Гризби да е голям експлоататор. Миналия месец се наложи да го наплаши, че напусна, за да ми даде време за подготовка за заключителните изпити.

— Много ще съм ти признателна, ако ускориш нещата — увери го Ив. — Ще ми се обадиш ли?

— Аз ще ти се обадя — намеси се Чарли. — Отивам да помагам на господин Сънг.

— Нямам нужда от помощ. — Сънг изгледа Чарли хладно. — Правителството и без това се меси прекалено много в нашата работа. ФБР, ЦРУ, данъчната служба. А сега пристигате и вие и ме притискате.

— Хайде, хайде, човече. Само си върша работата.

— Да, да… — Сънг се отпусна върху пейката. — И друг път съм чувал тези приказки. Винаги ги следва замахване на камшик.

— Защо да не дойда аз вместо него — намеси се Марк Грънард и се усмихна на Сънг. — Възразяваш ли срещу малко публичност? Имаш шанс да ти помогне да получиш онази работа в Калифорния.

Сънг изглеждаше заинтригуван.

— Изключено — възрази Чарли категорично. — Предупредих те: няма да останеш тук, Грънард.

— Но нашият приятел ме харесва повече от теб.

Чарли посочи заканително с пръст.

— Вън!

Грънард въздъхна.

— Защо да не дойда, когато си свършите работата, господин Сънг? — Подаде му визитна картичка. — Обадете ми се.

След което напусна лабораторията.

— Резултатите са поверителни, господин Сънг — предупреди го Чарли.

— Да, да… — Сънг погледна замислено картичката, преди да я пъхне в джоба си. — Същото беше и с ядрените опити в Невада, от които всички заболяха от рак.

— Обадете ми се веднага щом научите нещо, моля ви, господин Сънг — обади се отново Ив. — Страшно ми е важно.

— Ще ви се обадя.

 

 

— Как мислиш, ще се справи ли? — обърна се Джо към Ив в колата.

— Има надежда. Изглежда отракан. — Облегна се на седалката. — Стори ми се, че обича предизвикателствата. Но Чарли ще се озори. Сънг очевидно ненавижда правителствените бюрократи.

— Май трябва да го запознаем със Сара. Е, сега какво ще правим?

— Прибираме се вкъщи и чакаме.

— Няма да е лесно.

— Никак. — Напоследък сякаш правеха само това. — Но Спиро поне ни даде възможност да ускорим процеса.

— Поема огромен риск, като се занимава с нас. Очевидно и той няма търпение да приключи цялата тази история.

— Аз също, Джо. — Затвори очи и се опита да се отпусне. — Аз също.

 

 

Беше почти три часът сутринта, но светлините в лабораторията на професора на Блу Маунтин драйв все още светеха.

Вероятно е щастлива, че е попаднала на човек, готов да работи така всеотдайно върху снимката, помисли си Дом. Но всеотдайността понякога е опасна.

А същевременно и вълнуваща. Всяка крачка, предприета от Ив, увеличаваше възбудата.

Защо ли не се отърва от снимката преди години? Тогава обаче се бе преместил и не му се струваше така важна. А сега онова, което ставаше в лабораторията, беше важно.

Времето променяше всичко: технологиите, морала, представите за добро и зло. Кой би се досетил колко ще се променят потребностите му? Приоритетите му сега бяха съвършено различни, иначе нямаше да стои пред лабораторията.

Какво ставаше вътре? Доближаваха ли се до истината?

Усети как от възбуда мускулите му се напрягат. Хайде, Ив, приближи се. Опитай се да ме откриеш…

 

 

— Още кафе? — попита Чарли.

Били Сънг нагласи компютъра.

— Не точно сега.

— Не си вечерял. Да отида ли да донеса нещо?

— Няма нужда.

Беше на път да успее. Да вървят по дяволите онези момчета от Ел Ей с цялото си съвременно оборудване. Той е не по-лош от тях. Само още няколко промени и вероятно ще…

— Получава ли се?

— Определено. — Разтърка очи и се наведе да разгледа по-добре изображението. — Не бях сигурен, че ще се справя, но… — Подсмръкна. — Господи!

— Направи ли го?

— Млъкни. Трябва да проверя…

Увеличи изображението. То ставаше все по-голямо и по-голямо.

Изключено беше да става дума за грешка.

 

 

Телефонът върху нощното шкафче на Ив иззвъня.

— Идваме при теб — съобщи й Чарли.

— Какво?

— Сънг иска да те види. Страшно е възбуден.

Тя седна в леглото.

— Значи успя?

— Не съвсем, но ще приключи всеки момент. Мърмори си нещо за увеличения и изображения и ще ти донесе снимката. Не ми позволява да я погледна, докато работи върху нея, но ще се намеся, когато приключи.

— Защо е цялата тази тайнственост?

— Нямам представа — отвърна Чарли кисело. — Явно гледа на мен като на дясната ръка на шефа. Звънна на някого, а после пожела да те види незабавно. Въобразява си, че историята се отнася само до него и теб, но това е задача на ФБР и той няма право да укрива… Къде си тръгнал? — Заговори отново в слушалката. — Трябва да приключвам. Сънг изглежда свърши. Току-що хукна към входната врата. Ще бъдем при теб след тридесет минути — увери я той и затвори.

— Сънг е успял, така ли? — попита Джо.

— Така твърди Чарли, но Сънг иска да говори с мен. — Остави слушалката и се изправи. — Ще бъде тук след тридесет минути със снимката. Отивам да се облека.

Джо се надигна в леглото.

— Защо иска да говори с теб?

— Обясних ти: не обича правителствените представители.

— Толкова силно, че е готов да те събуди посред нощ ли?

Тя тръгна към банята.

— Не ми пука, дори ако Сънг нахълта тук и легне в леглото при нас, стига да ми донесе снимката.

— Категорично възразявам срещу такова нещо — изръмжа Джо. — Хайде да слезем и да ги изчакаме долу.

 

 

— Къде се бави? — Ив отново погледна часовника. — Минаха вече четиридесет минути.

— Възможно е да им се е наложило да се върнат за нещо в лабораторията.

— Чарли нямаше ли да ни звънне в такъв случай?

— Може да е възникнал проблем с колата.

— Престани да ме успокояваш. Знаеш ли номера на мобилния телефон на Чарли?

Джо кимна и посегна към своя телефон.

— Никой не отговаря. — Затвори. — Време е да отида да ги потърся.

— Ще дойда с теб.

— По-добре остани. В случай че всички глупости, с които те успокоявах, отговарят на истината, какво ще стане, ако пристигнат точно след като съм тръгнал? Появят ли се, звънни ми и веднага се прибирам.

Прав беше. По-добре да остане. Но, по дяволите, наистина имаше чувството, че ще се пръсне от принудителното чакане.

Телефонът на Ив иззвъня четиридесет и пет минути по-късно.

— Станала е катастрофа — съобщи й Джо. — От пътя е изхвърчала кола и е паднала в пропастта.

Ръката й стисна телефонната слушалка.

— Те ли са?

— Не знам. — Замълча. — Колата е доста пострадала. Паднали са поне от тридесет метра.

Тя затвори очи.

— Господи.

— Лекарите и спасителният екип ще слязат да проверят дали някой е оцелял. Няма да е лесно. Наклонът е доста стръмен.

— Как е възможно да се оцелее след такова падане?

— Възможно е. Колата все още не е избухнала. Трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно. Спускам се със спасителния екип.

Колата все още не е избухнала.

Усети как я обзема страх.

— Остави ги те да си свършат работата, Джо. Не се намесвай.

— Харесвам Чарли Катър, Ив — отвърна той простичко и затвори.

И тя харесваше Чарли, но мисълта Джо да се приближи до колата я изпълваше с ужас. Набра отново номера му.

Никакъв отговор. Очевидно вече се спускаше надолу към колата.

Тръгна към входната врата.

 

 

По магистралата се виждаха проблясващите червени светлини на линейки, пожарни и половин дузина полицейски коли. Бяха насочили прожектор към пропастта. Жълта лента опасваше дясното платно.

Паркира отстрани на магистралата и изскочи от колата. Започна да си пробива път през тълпата, но, по дяволите, нищо не виждаше.

— Ив! — Спиро се приближаваше към нея. Кимна на някакъв полицай. — Всичко е наред. Пусни я да мине.

Тя се шмугна под лентата и изтича до ръба на скалата.

Спиро я последва.

— Не е редно да си тук, Ив. Какво си мислиш? Мястото гъмжи от транспортна полиция и…

— Не ме интересува. Къде е спасителният екип?

Спиро посочи движещите се светлини в дъното на пропастта.

— Почти са стигнали до колата.

Каква кола? Тя виждаше единствено маса огънати ламарини.

— Джо е долу с тях.

— Знам. Обади ми се. Но когато пристигнах, вече се бе спуснал с екипа.

— Знае ли някой какво е станало?

Спиро поклати глава.

— Няма свидетели. Все още не сме наясно дали са били принудени да изскочат от магистралата, или някой умишлено е повредил спирачките. Дори не сме сигурни, че е взетата под наем кола на Чарли. Спасителният екип ще се опита да ни съобщи по радиостанцията регистрационния номер.

— Но ти смяташ, че е той…

— Ти не смяташ ли същото?

— Да. — Светлините бяха почти до колата. — Имаш ли представа колко време ще отнеме?

— Зависи какво открият там долу. — Направи пауза. — Но съм длъжен да те предупредя, че спасителният екип вече надушва миризмата на бензин. Което е по-лошо — бензинови изпарения се носят над колата. Само една искра и…

Тя неволно застина.

— Тогава им нареди да се махнат.

— Трябва да се опитат да спасят човека или хората в колата.

— Не е задължително да избухне, нали? Виждала съм обгорени жертви и…

— Знам — каза Спиро тихичко. — Никой не желае това да се случи. Ръководителят на екипа ще преустанови акцията, ако стане прекалено опасно.

— Джо няма да го послуша. Той не изпълнява ничии нареждания. Ще направи каквото сметне за необходимо, за да ги извади от колата.

Господи, как й се искаше да е там долу, за да направи нещо.

— Спокойно, Ив. Спасителният отряд няма да допусне грешка, поради която да пострада някой. За да разрежат ламарините, ще използват инструменти „Хърст“. Така няма да предизвикат искра.

Светлините се движеха и заобикаляха размазаната метална маса.

Минаха десет минути. После петнадесет.

— Защо не се връщат? Не можеш ли да разбереш какво става? — обърна се тя към Спиро.

— Ще се опитам. — Агентът отиде до командния център и се върна след малко. — Извадили са един мъж. Засега не могат да потвърдят напълно, но според тях другият е мъртъв. Ръководителят на екипа реши да изтегли хората си.

— Защо?

Той се поколеба.

— Капакът на колата е хлътнал. Не са успели да стигнат до акумулатора, за да го откачат. Изключили са запалването, но все пак има опасност колата да пламне…

— Всички ли се качват?

— Погледни сама.

Светлините долу се движеха по-бързо; отдалечаваха се от колата и се насочваха към склона.

Господи, нека един от мъжете, побягнали към безопасността, да е Джо!

Погледът й отново се насочи към купчината метал. Край нея все още се забелязваше една светлина.

— Джо!

Знаеше, че е той! Дяволите да го вземат! Няма кой друг да е!

— Господи, той е луд — възкликна Спиро.

Джо, махни се оттам, моля те.

Мина минута; две.

Махни се. Махни се. Махни се.

Колата избухна в пламъци.

Ив изпищя.

Джо!

Хукна към ръба на скалата.

Спиро я хвана.

Тя се опита да се освободи.

— Пусни ме!

— Не можеш да му помогнеш. Има шанс да не е пострадал.

Да не е пострадал ли? Нали видя светлината в колата, когато избухна?

— Слизам долу!

— В никакъв случай. — Хвана я по-здраво. — Прекалено много хора пострадаха тази нечии. Нямам намерение да видя как се търкулваш надолу по стръмнината.

Тя го изрита в слабините и хватката му отслабна. Затича се, но двама полицаи я сграбчиха и насила я събориха на земята.

Съпротивляваше се отчаяно, риташе, размахваше юмруци.

Джо!

Обгърна я тъмнина.

 

 

— Кучи сине, защо я удари?

— Не съм я удрял — увери го Спиро. — Беше един от полицаите на Финикс. Опитваха се да й попречат да се спусне в бездната и да се убие. Не е пострадала лошо. Само е зашеметена.

— Защо не им попречи?

Джо. Това е гласът на Джо. Отвори рязко очи. Джо бе коленичил до нея. Лицето на Джо, изцапано с машинно масло, порязано на бузата… Но беше жив. Господи, жив!

— Как се чувстваш? — Джо гледаше намръщено. — Нараниха ли те?

Жив е!

Тя поклати глава.

— Лъжеш. Защо плачеш, ако не си наранена?

Представа нямаше, че плаче.

— Не знам. — Надигна се и избърса бузите си. — Добре съм.

— Не си добре. Легни отново.

— Млъкни, Джо. — Гласът й потреперваше. — Казах, че съм добре. И не благодарение на теб. Господи, колко си глупав. Мислех те за умрял, идиот такъв! Видях светлината в колата точно преди да избухне.

— Наложи се да хвърля фенера, когато се измъквах от колата.

Престани да трепериш. Той е жив.

— Въобще не биваше да ходиш там.

— Знам — отвърна той уморено. — Ръководителят на екипа е бесен, но исках да се уверя лично. Хвърли поглед към Спиро. — Съжалявам, но в колита беше Чарли. Надявах се, че не е мъртъв, и се вмъкнах да се убедя.

— И мъртъв ли беше?

Спиро трепна.

— Били Сънг беше жив, когато го измъкнахме от колата, но издъхна, преди да го качим горе.

Мъртви. И двамата. Симпатичният Чарли Катър и Били Сънг с амбициите си да завладее света. И Джо можеше да е мъртъв. Джо…

— Ив?

Джо я гледаше угрижено.

— Чух какво каза. Мъртви са. И двамата. — Обгърна раменете си с ръце, но не преставаше да трепери. — Чух какво каза.

— Студено ти е — промълви той и посегна към нея.

— Да не си посмял да ме докоснеш! Добре съм. — Гласът й се извисяваше; опита се да го овладее. — Не аз слязох долу. Не аз направих глупостта…

— Хайде. — Джо я хвана за ръката и й помогна да стане. — Ще те заведа вкъщи.

Тя се отскубна от него.

— Да, най-добре я заведи вкъщи — намеси се Спиро.

— Засега полицаите са се съсредоточили върху катастрофиралата кола, но все още има заповед за задържането й. — Направи гримаса. — Трябва да звънна по телефона. Страшно ми е неприятно.

На съпругата на Чарли, помисли си Ив мрачно. Чарли не оцеля; и Джо за малко да загине. Господи, повдигаше й се.

— Тя е бременна — смотолеви Ив. — По-добре изпрати някой да й го съобщи лично.

— Ще изпратя някой от колегите да я види, но аз трябва да свърши мръсната работа.

— Ела при нас, когато приключиш — предложи Джо. — Има за какво да поговорим.

Отвори якето си. Половината от плик 15 на 20 сантиметра бе пъхнат под колана на джинсите му.

— Снимката ли е? — попита Спиро.

— Все още не съм имал възможност да я погледна, но лежеше на пода на колата до Чарли. Беше се заклещила под седалката и се скъса, когато я изтеглих и побягнах.

Спиро протегна ръка.

— Дай ми я.

Джо поклати глава.

— Ще я получиш, след като я видим, а сега нямам намерение да се бавя повече. Трябва да заведа Ив у дома. Не е добре.

— Глупости! По-скоро бих умряла, отколкото да чакам да видя лицето на убиеца. — Опита се да спре треперенето на ръцете си, докато поемаше плика. По лицето й се изписа разочарование, когато извади снимката. — Не!

Една трета от снимката липсваше. Третината с Кевин Балдридж на стъпалата на верандата.

Два напразно погубени човешки живота.

Спиро изруга.

— Защо не се е скъсала тази половина!

— По закона на Мърфи — обясни Джо. — Но това е само копие. Ив, в състояние ли си да направиш нещо?

Тя се замисли.

— Може би. Вероятно Сънг е направил копия. Или работата му да е съхранена в компютъра.

Джо погледна Спиро.

— Изкарай ни разрешително да отидем в лабораторията на Блу Маунтин драйв.

Спиро кимна.

— Ще се срещнем там след два часа.

— Ще бъдем там — увери го Ив.

— Хайде — подкани я Джо и се опита да я прегърне през кръста, — да си вървим вкъщи.

— Не ми е нужна помощта ти. — Отблъсна ръката му и се отправи към колата. Трябва само да поставя единия си крак пред другия. И да не поглежда към Джо, да се контролира, иначе ще се разпадне на милион парченца. — Ще се видим в къщата.

— Идвам с теб. За бога, току-що те халосаха по главата.

— Това не значи, че не съм в състояние да…

— Няма да те оставя да шофираш.

— И какво ще направиш с твоята кола? Тук ли ща я оставиш?

— Хич не ме интересува колата.

Отвори предната врата.

— Нямам нужда…

—… от помощта ти — завърши той вместо нея. — И все пак няма да те оставя да шофираш. Хайде, качвай се.

 

 

С влизането във всекидневната я погледна.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Нищо не ми става.

Като се изключи усещането, че всеки момент ще се пръсне. Искаше й се да се разкрещи и да се нахвърли отгоре му с юмруци. Дяволите да го вземат!

— Не ти вярвам. Трепериш като болна от малария.

— Добре съм. — Едва ли ще издържи още дълго. — Иди си измий лицето — скастри го тя. — Цялото е в машинно масло. Както и ръцете, и…

— Съжалявам, че го възприемаш като лична обида.

— Така го възприемам. — Една-единствена светлина в размазаната кола и после като че ли целият свят избухна. — Ненавиждам това машинно масло.

— Добре де. Не е нужно да ми откъсваш главата заради него.

— Напротив. — Извърна се. — Махни се.

— Обърни се. Искам да видя лицето ти.

Тя не помръдна.

— Иди се измий. Трябва да отидем до лабораторията да потърсим друг отпечатък.

— В това състояние никъде не можеш да ходиш.

— Нищо ми няма.

— Тогава ме погледни.

— Не желая да те гледам. Искам да отида и да видя онази снимка. Важно е, по дяволите!

— Аз пък не се досещам, така ли? Но тук става нещо друго и то е по-важно за мен от всякакви снимки.

Стаята сякаш се завъртя под краката й и избухна. Точно както бе избухнала колата.

Дръж се. Не се сривай. За какво говореха? А, да — снимката.

— Не може да е по-важно. Двама мъже загинаха заради тази снимка.

— И аз страшно съжалявам, но не съм виновен. — Обърна я към себе си. — Направих всичко възможно да помогна…

— Знам. И се вмъкна в колата… Глупаво, идиотско… — Не издържа и се разплака. Сълзите се стичаха по бузите й. — Та Чарли вече е бил мъртъв, по дяволите…

— Но аз не го знаех.

— Самият ти можеше да умреш.

— Но не умрях.

— Не, но се опита.

— Ще спреш ли да плачеш, ако обичаш?

— Не.

— Тогава разрешаваш ли да ти кажа колко неразумно се държиш?

— Върви по дяволите.

Отскубна се от ръцете му, отиде до прозореца и се загледа в тъмнината.

— Ив?

Усещаше изпиващия му поглед в гърба си.

— Махай се.

— Ще ми кажеш ли за какво ми се сърдиш?

Тя не му отговори.

— Моля те.

Извърна се към него със светнали очи.

— О, да, ти си прекалено могъщ, за да умреш. Ще си наоколо през следващите петдесет години или там някъде. И аз няма от какво да се страхувам, нали?

Той застина. Успя само да промърмори:

— О, по дяволите.

— Можеше да загинеш тази вечер. — Думите се лееха една след друга. — Нямаше никакво право. Разстрои живота ми, нахлу в него и ме накара да изпитвам чувства, каквито никога не съм искала. Обеща да си с мен в близките петдесет години, а в следващия миг за малко да загинеш… Не ме докосвай! — Отдръпна се от него. — Чарли Катър и Били Сънг умряха тази вечер, а аз почти не помислих за тях. И снимката не ме интересуваше. Не ми пука и за Дом. Знаеш ли какво ми беше?

— Знам на мен какво ми е, като те слушам.

— И се гордееш със себе си? Излъга ме. Излъга ме, че…

Той я взе в прегръдките си и притисна лицето й към рамото си.

— Хайде стига. Всичко свърши.

— Не е свършило. Все така ще бъде. Защото ти никога няма да се промениш. Ще продължиш да вършиш глупави, налудничави неща, защото егото ти е огромно и си въобразяваш, че ще живееш вечно… — Цялото й тяло трепереше. — Не мога да го понеса!

— Нито пък аз. Преобръщаш ме надолу с главата.

— Не биваше да го правиш. Не биваше…

Вдигна я на ръце и я отнесе до дивана.

— Шшт… Ще направя каквото ми кажеш, само престани да трепериш. — Сложи я да седне в скута си. — Мислех, че съм подготвен за всичко, но съм грешил. За това не се оказах подготвен. Бони винаги е била на първо място в сърцето ти. Никога не съм си представял, че…

— Защото не виждаш по-далеч от носа си.

Той помълча известно време, после попита:

— Да не би да искаш да кажеш, че ме обичаш?

— Нищо няма да ти кажа, негоднико!

— Трудно ми е да преценя заради всичките обиди, които ми отправяш, но май това ми казваш и се чувствам насърчен.

— Но аз не се чувствам насърчена.

— Знам. Изплашена си. — Люлееше я нежно напред-назад. — Ако спреш да трепериш, ще ти обещая, че ще живея вечно.

Никой не живееше вечно. Сърцето му пулсираше силно и равномерно под ухото й, но тази вечер можеше да престане да тупти. Ръцете й здраво стиснаха раменете му.

— Идиот такъв.

— Шшт…

— Ще го направиш отново. Знам го. Ти си ченге.

Той не каза нищо.

И тя замълча. Мина известно време, а тя продължаваше да седи и да слуша ударите на сърцето му. Любим; най-добър приятел; център.

Постепенно спря да трепери.

Той нежно докосна слепоочието й с устни.

— Някой ден ще ми кажеш ли, че ме обичаш?

— Едва ли. — Прегърна го още по-силно. — Не го заслужаваш.

— Права си. — Отново замълча. После промълви: — Няма да предприемам рискове, освен ако не се налага, Ив. Никога не съм искал да живея повече, отколкото в този момент. Вярваш ли ми?

— Ще трябва да ти повярвам, нали? И да го приема. Такъв е животът.

— Да, такъв е животът. Добре дошла. — Отметна кичур коса от лицето й. — На нищо не приличаш. Цялата си в машинно масло.

— Ще се измия. — Но онова, което се случи тази вечер, никога нямаше да се заличи. Паднаха всичките й защитни бариери и й се наложи да се изправи лице в лице с истинските си чувства към Джо. А те бяха така силни, почти непоносими. Отблъсна го и бавно се изправи. — Трябва да тръгваме за лабораторията на професор Дънкейл. Ще използвам банята долу. Ти се качи и се преоблечи. Дрехите ти са напълно съсипани.

— Отивам да изпълня нареждането.

Загледа се как той излиза от стаята, същевременно не желаеше да го загубва от очи. Трябваше да се овладее. В живота имаше и други неща, за които да се тревожи, освен Джо Куин. Двама мъже умряха тази вечер. Вероятно убити от Дом. Той се приближаваше.

Но същото важеше и за нея.

Все още не си ни победил, Дом. Все ще намеря начин да видя лицето ти.