Айрис Йохансен
Игра със смъртта (8)

Глава 8

— Искаш ли да поговорим?

— Не. — Джейн гледаше право напред. Защо не се махне тази жена? Прилича на дебела сива птица, кацнала на дивана, а гальовният й тон направо влудяваше Джейн. Вероятно се опитва да е мила, но Джейн не издържаше. — Искам да си лягам, госпожо… — Как се казваше? —… госпожо Море.

— Ще спиш по-добре, ако поговорим за случилото се.

Да говори за кръв. Да говори за Фей. Защо възрастните си въобразяват, че е по-добре да говорят за всичко? Тя не желае да мисли за Фей. Никога повече не иска да мисли за Фей. Просто ще затвори вратата за цялата тази болка. Не. Има нещо, което първо трябва да разбере.

— Кой я уби?

— Тук си в безопасност, скъпа — промълви госпожа Море нежно.

Не това я пита, а и госпожа Море лъже. Никой никъде не е в безопасност.

— Кой уби Фей?

— Още не сме сигурни.

— Ченгетата сигурно имат представа. Фей никога не е сторила зло някому. Някой от бандите ли е? Откраднато ли е нещо?

— По-добре е в момента да не мислиш за това. Ще поговорим утре. — Протегна ръка да погали Джейн по косата. — Но добре би било да обсъдим как се чувстваш.

Дръпна се, преди жената да я докосне.

— Нищо не чувствам. Не ми пука, че Фей умря. Няма да ми пука, ако и ти умреш. Остави ме на мира.

— Разбирам те.

Джейн стисна зъби. Какво да каже, за да се махне тази жена? Тя не разбираше. Никой не разбираше.

Никой, освен може би Ив. Ив не настоя да говорят. Седя мълчаливо до Джейн, но някак усети…

Глупости. Прекараха, заедно само няколко минути. Ако Джейн я бе опознала, щеше да види, че е същата като другите.

— Искаш ли да направя нещо за теб? — попита госпожа Море.

Пусни ме да си вървя.

Но знаеше, че не бива да го изрича на глас. Беше попадала в приюта и преди. Пазеха я, докато й намерят нов дом.

Никой обаче не пазеше Майк. Седеше си сам в тъмното и не знаеше, че няма кой да му донесе храна и да го наглежда.

А тя ще бъде заключена и няма как да му помогне. Кръв.

Очите на Фей се взираха в нея, докато се опитваше да спре кръвта.

Зло. Там навън витае прекалено много зло. Майк.

— Трепериш — обади се госпожа Море. — Скъпо дете, защо не…

— Не треперя — просъска Джейн свирепо. Изправи се. — Студено ми е. Дяволски студ е в това гадно място.

— Тук не използваме такъв език, скъпа.

— Тогава ме изхвърли навън, дърта краво. — Погледна я с изпепеляваща омраза. — Ненавиждам това място. И теб те мразя. Ще се промъкна в стаята ти и ще ти прережа гърлото, както онзи негодник е постъпил с Фей.

Жената се изправи и отстъпи — Джейн го очакваше. Напоследък социалните работници се отнасяха предпазливо към всякакви заплахи, пък било то изречени и от дете като Джейн.

— Можеше да не казваш това — отбеляза госпожа Море. — Лягай си, скъпа. Ще обсъдим проблема ти утре сутрин.

Джейн избяга от всекидневната, нагоре по стълбите, покрай полицая, застанал на пост пред спалнята й, и затръшна вратата след себе си. Този път й дадоха малка самостоятелна стая, но вероятно ще я настанят в обща, след като решат, че е преодоляла шока от смъртта на Фей. В стаите обикновено спяха по три-четири деца.

Но пък никога дотогава не бяха оставяли някой на пост пред вратата й. Трябва да има връзка със случилото се с Фей.

Дишаше трудно. Пристъпи до прозореца и се загледа в двора долу. Розовите храсти трябваше да бъдат подрязани. Фей караше Джейн да подрязва розите й през песента. Така израствали по-гъсти и красиви през пролетта. Джейн не й повярва, но бе склонна да изчака и да види…

Фей.

Няма да мисли за нея. Вече я няма. Нищо не може да се направи. Трябва да затвори вратата. Вместо това ще мисли за Майк и скапаняците, които биха го наранили. Тя може да помогне на Майк.

Но не и ако остане тук.

 

 

Заобиколена от морава и зле поддържани градини, двуетажната тухлена сграда на Делани стрийт се намираше по-навътре от улицата. Беше строена през 20-те години и възрастта й си личеше.

— Мога ли да попитам какво възнамеряваш да правиш? — попита Марк вежливо, когато спря колата в странична уличка. — Почти полунощ е и съм убеден, че цялата сграда е здраво заключена. Дори да предположим, че откриеш къде е, интересно ми е да разбера как възнамеряваш да проникнеш и да измъкнеш хлапето, без да те застреля охраната. Пазачите редовно правят обходите си.

„И на мен ми е интересно“, помисли си Ив.

— Имаш ли представа къде я държат?

— Ами онова момче от съдебния процес го държаха на горния етаж. В стая от южната страна. Първият прозорец отзад.

— Сам ли?

Марк кимна.

— Той беше специален случай.

Дали и Джейн я третираха като специален случай? Е, ще стиска палци и ще се моли да извади късмет.

— Ще ида отзад и ще проверя дали има начин да проникна оттам. — Излезе от колата. — Ти мини от другата страна и ако попаднеш на пазача, отвлечи вниманието му.

— Чудна задача — отбеляза Марк саркастично. — Защо не ми възложиш някоя по-трудна? Не е…

— Залегни! — Тя влезе, обратно в колата и натисна главата на Марк надолу. — Патрулна кола.

Колата на полицейското управление на Атланта мина бавно край приюта и освети с фарове входната врата, докато минаваше.

Ив затаи дъх, защото почти очакваше колата да спре. Дали ги бяха видели?

Полицейската кола отмина и сви зад ъгъла.

— Вече ми се струва безопасно. — Марк вдигна глава. — Редно беше да се досетим, че социалните работници ще поискат допълнителна охрана.

— Да се молим наоколо да кръжи само един пазач. — Ив отново излезе от колата. — И полицейската кола да не се върне скоро. Побързай.

Тя вече вървеше по алеята през тревната площ. Не мислеше. Просто се движеше бързо и се молеше.

Озова се откъм задната част на сградата и погледна към втория етаж. Първият прозорец.

Стаята беше тъмна, а прозорецът — затворен.

Чудничко.

Отстрани имаше ръждясал улук, но се спускаше поне на метър от прозореца.

Как, по дяволите, щеше… Какво беше това? Погледна през рамо. Някакъв шум ли чу?

Да не би някой да се криеше в сенките? Не. Нямаше нищо. Вероятно въображението й си прави шеги.

Обърна се отново към сградата. Първо ще измисли начин как да се качи до втория етаж. После ще се промъкне в стаята, без да изплаши Джейн. Колкото повече обмисляше положението, толкова по-безпомощна се чувстваше. По-добре да намери начин да проникне на долния етаж и после…

Прозорецът се отваряше. Ив се напрегна.

Джейн показа глава и я погледна. Дали момичето я разпозна? Да, лунната светлина беше достатъчно силна, за да я види добре. Но това още не гарантираше нищо. В момента вероятно всеки изглеждаше заплашително за Джейн.

Остана загледана в Ив дълго и изпитателно. После постави пръст върху устните си, сякаш й даваше знак да мълчи.

Жестът съдържаше нещо конспиративно: те двете, опълчили се срещу целия свят. Ив не разбра откъде извади този късмет, но бе готова да го приеме. Господи, разбира се, че ще го приеме.

Джейн хвърли през прозореца завързани един за друг чаршафи. Краят увисна на три метра над главата на Ив.

Джейн започна да слиза надолу като маймунка. Как щеше…

— Хвани ме — заповяда Джейн.

— Не е толкова лесно. Ако те изпусна, ще си счупиш…

— Не ме изпускай.

Пусна се от чаршафа и падна в ръцете на Ив. Тежестта й събори и двете на земята.

— Стани от мен! — прошепна Джейн.

Ив се претърколи наляво и седна.

— Извинявай. Но за малко не ми счупи ребрата.

Джейн бе вече на крака и тичаше към ъгъла на сградата.

— По дяволите — изруга Ив. Скочи и се втурна след нея.

— Загубила ли си нещо? — Марк държеше Джейн в желязна хватка. Тя риташе неистово и успя да уцели глезена му. — Ох! Престани да се съпротивляваш или ще ти извия врата, малко дяволче.

— Не я наранявай. — Ив застана пред детето. — Опитваме се да ти помогнем, Джейн. Не се страхувай.

— Не се страхувам и не ми е нужна вашата помощ.

— Нужна ти бях да те хвана.

— Беше високо. Не исках да си счупя краката.

Ив сви вежди.

— Вместо това предпочете да ми счупиш ребрата.

Джейн я погледна спокойно в очите.

— Защо не? Не ми пука за теб.

— Но явно не ме смяташ за опасна, защото не се разпищя, когато ме видя.

— Имах нужда от някого. Знаех, че чаршафите няма да стигнат до земята.

— Но не ме смяташ опасна, нали?

— Може и така да е. Не знам. — Изгледа я изпод вежди. — Защо си тук?

Ив се поколеба. Не желаеше да плаши детето, но съзнаваше, че Джейн ще се досети, ако я излъже.

— Безпокоях се за теб.

— Защо?

— По-късно ще ти разкажа. В момента не разполагаме с време.

Джейн погледна през рамо.

— Това не е ченгето.

— Не. Това е Марк Грънард, журналист е.

— Иска да пише за Фей ли?

— Да.

— Най-добре да се махаме оттук, Ив. — Тонът на Марк беше нетърпелив. — Не попаднах на пазача, но вероятно скоро ще се появи. А и Бог знае кога патрулната кола ще намине отново.

Беше не по-малко нетърпелива от него, но не възнамеряваше да влачи Джейн, ако момичето реши да рита и да крещи.

— Ще дойдеш ли с нас, Джейн? — попита тя. — Повярвай ми — просто искаме да си в безопасност.

Джейн не отговори.

— Ти и без това се готвеше да бягаш. Обещавам ти, че ще намерим място, където няма да те открият.

— Пусни ме.

Марк поклати глава.

— За да хукнеш…

— Пусни я, Марк. Тя трябва да вземе решението.

Марк поразхлаби хватката си и Джейн бързо се измъкна.

После се взря за няколко секунди в Ив и заяви:

— Ще дойда с теб. Къде е колата ти?

 

 

Преди да изминат и четири преки, Джейн се обади:

— Караш в погрешна посока.

— Погрешна посока ли?

— Искам да отида на Лутър стрийт. Къщата на Фей.

— Не можеш да се върнеш там — промълви Ив нежно. — Фей вече я няма, Джейн.

— Знам. Да не ме вземаш за глупачка? Тя е мъртва. Отнесли са я в моргата. Но трябва да отида на Лутър стрийт.

— Оставила си нещо там ли?

— Да.

— Полицията е в къщата. Няма да те пуснат и ще те върнат в приюта.

— Закарайте ме до Лутър стрийт. Ясно ли е?

— Джейн, чуй ме. Къщата е под…

— Не искам да ходя в къщата. Оставете ме на алеята на две преки от нея.

— Алеята, в която изчезна, когато видя колата ни днес следобед ли?

Джейн кимна.

— Защо?

— Искам да отида там.

— Оставила си нещо край алеята ли? — попита Марк от шофьорското място.

— За какво ти е на теб да знаеш? За да го покажеш по телевизията ли? — попита Джейн свирепо. — Не е твоя работа.

— В момента ти си моя работа — възрази Марк. — Ив ми обеща материал, ако й помогна да те отвлече. Знаеш ли какво е наказанието за отвличане на малолетни? Ще ме хвърлят в затвора и с кариерата ми е свършено. Страшно много рискувам, затова престани да ми се зъбиш, момиченце.

Джейн не му обърна внимание, а попита Ив:

— Затвор ли? Тогава защо го направи?

— Безпокоях се за теб. Струва ми се, че си в опасност.

— Като Фей ли?

Господи, какво да й отговори сега? Истината.

— Като Фей.

— Знаеш ли кой го е направил?

Ив кимна.

— Кой?

— Не знам истинското му име. Представя се за Дом.

— Защо я е убил? Фей никога не е сторила зло на някого.

— Не е нормален. Обича да наранява хората. Звучи ужасно, разбирам, но някои хора искат да правят само злини.

— Знам. Скапаняците. Много ги има наоколо.

Ив се стегна.

— Така ли? — Помълча. — Виждала ли си някой от тях наскоро?

— Може би. — Джейн хвърли поглед към Марк. — Гледам новините по телевизията. Винаги показват скапаняците.

Марк сви рамене.

— Това ми е работата.

— Виждала ли си някой, който да те е изплашил напоследък? — настоя Ив.

— Не ме изплаши. Приличаше на другите, които се навъртат около училищния двор.

— Проследявал ли те е?

— Понякога.

— За бога, защо не каза на някого?

Джейн се загледа през прозореца.

— Искам да отида на Лутър стрийт. Сега.

— Как изглежда? — попита Марк.

— Едър. Бърз. Но не съм се вглеждала в него. Просто поредният скапаняк. Заведете ме на Лутър стрийт или ме пуснете да сляза.

Марк погледна към Ив с въпросително вдигнати вежди.

— Е?

— Отведи ни до алеята, но при входа откъм Маркет стрийт. Не бива да рискуваме някой от къщата да ни види.

— Имаш предвид Куин ли?

При следващия ъгъл Марк зави наляво.

— Да.

Освен ако Джо не се е върнал вече в апартамента и не е открил, че е изчезнала.

— Ще вдигне страшна олелия.

— Знам. — Облегна се на седалката. — Но нямаше как иначе да постъпя.

— Не се оплаквам. Ако не се занимаваше със защитата на Куин, не би имала нужда от моята помощ. Той няма да се поколебае да ме пожертва, ако смята, че така ще е по-добре за теб.

— Побързай — обади се Джейн.

В тона й имаше толкова напрежение, че Ив я погледна изненадано. Джейн седеше изправена, със стиснати юмруци, притиснати към тялото.

— Дай газ, Марк.

— Карам с максимално допустимата скорост.

— Тогава я превиши.

— Като се има предвид какво извършихме току-що, не е разумно да рискуваме…

— Направи го.

Той сви рамене и натисна педала на газта.

— Благодаря — процеди през зъби Джейн, без да поглежда към Ив.

— Какво има на алеята, Джейн?

— Майк — прошепна Джейн. — Скапанякът го видя. Казах на Майк да отиде в алеята до Юниън Мишън, но той сигурно е останал на Лутър. Там е по-близо до майка си.

— Кой е Майк?

— Прекалено малък е. Опитвах се да… Децата са доста глупави, когато са толкова малки. Не знаят…

— За скапаняците ли, Джейн?

— И баща му е скапаняк, но не като… — Джейн си пое дълбоко въздух. — Ти смяташ, че онзи скапаняк, дето ме следи, е Дом, който е убил Фей, нали?

— Не съм сигурна.

— Но мислиш, че той го е направил.

— Допускам го.

— Кучи син. — Очите на Джейн блестяха от появилите се сълзи. — Гаден кучи син.

— Такъв е.

— Трябваше да й кажа. Взех го просто за един от скапаняците, които преследват децата. Много такива се навъртат. Не знаех, че ще я нарани…

— Вината не е твоя.

— Трябваше да й кажа. Тя искаше да споделям разни неща. Трябваше…

— Джейн, вината не е твоя.

Момичето поклати глава.

— Трябваше да й кажа…

— Добре. Да предположим, че е трябвало да й кажеш. Всички правим по нещо, за което после съжаляваме. Нямало е откъде да знаеш, че е щял да я нарани.

Джейн затвори очи.

— Трябваше да й кажа.

Ив се отказа да спори. Самата тя бе изпитвала вина и угризения, след като й отнеха Бони. Ала Джейн е едва десетгодишна. Децата не бива да понасят такова тежко бреме. Но кога ли животът е бил справедлив?

— На колко години е Майк?

— Шест.

Ив усети как й прилошава. Джейн е мишената, не момченцето. Но какво значение има това за Дом? Още живот не би означавал нищо за него.

— Фей не ми позволи да го доведа вкъщи. Искаше да се обади на социалните работници. Но аз знаех, че те ще го върнат в дома му, при баща му. Майк се страхува от него. Не можех да я оставя да се обади. — Затвори очи. — Опитах се да го защитя.

— Убедена съм, че е така.

— Но скапанякът ме видя с него. Знае, че Майк е сам.

— Вероятно е в безопасност. — Ив я докосна по рамото Джейн, напрегната до краен предел, поне не се отдръпна. — Ще го намерим, Джейн. Дом сигурно не е близо Лутър стрийт. Кварталът е пълен с полиция.

— Нали бил луд?

— Но не и по отношение на собствената си безопасност. Нищо няма да се случи на Майк, ще видиш, когато пристигнем при него. — Молеше се да говори истината. — А после аз ще се погрижа да е винаги в безопасност.

— Той не бива да се връща при баща си.

— Ще се погрижа да е в безопасност — повтори Ив.

— Обещаваш ли?

Господи, в какво се забърква? Не й ли стига отвличането?

— Обещавам. — Направи пауза. — Но искам и ти да ми обещаеш, че ще правиш каквото ти кажа, за да мога да предпазя и теб.

— Не съм като Майк. Сама мога да се грижа за себе си.

— Обещание за обещание, Джейн.

Джейн сви рамене.

— Добре. Стига да не предприемеш нещо глупаво.

Ив въздъхна облекчено.

— Ще се опитам да не правя глупости. Ще ме предупредиш, ако предприема нещо такова.

— Разчитай на мен.

Марк свърна от улицата и спря в началото на алеята.

— Изгаси фаровете — просъска Джейн. — Да го уплашиш ли искаш?

Изскочи от колата и се втурна по алеята. — Джейн!

Ив изхвърча след нея и я последва в тъмнината. Мобилният телефон в чантата й иззвъня. Тя не му обърна внимание.

В момента не разполагаше с време да се разправя нито с Джо, нито с Дом.

Но може да й се наложи да се разправя с Дом лично, мина й внезапно през ума. Ами ако той се е досетил, че Джейн ще иска да дойде на алеята?

Възможно е да чака в тъмнината отпред.

Никакъв отговор.

 

 

Стомахът на Джо се сви, когато затвори. Защо не му отговори? Винаги носеше мобилния телефон със себе си. Ако спи, звъненето щеше да я събуди. Но я остави толкова разстроена, че се съмняваше дали е заспала.

А и къде, по дяволите, е Чарли Катър?

Звънна на телефона в апартамента.

Чарли отговори сънено след второто позвъняване.

— Всичко наред ли е? — попита Джо.

— Да. Заключено е. Госпожа Дънкан си легна преди два часа.

Продължаваше да не му харесва. Защо не вдига мобилния си телефон?

— Тя добре ли е?

— Да. Малко е затворена, но не е необичайно, нали? Притеснява се за хлапето.

— Да.

— Агент Спиро пристигна ли?

— На местопрестъплението е. Аз съм в участъка; имам да пиша проклетите доклади.

— Господи, и аз ненавиждам писмената дейност, свързана с работата ни.

Тя трябваше да вдигне мобилния си телефон, продължаваше да си мисли Джо.

— Иди провери как е.

— Какво?

— За бога! Иди провери как е!

— А ако я събудя?

— Дори да я събудиш. Иди провери!

— Няма да ми е благодарна, ако… Добре, добре. Отивам.

Джо изчака.

Вероятно всичко е наред. Дом едва ли ще се опита да се промъкне в апартамента. Освен това не такъв е планът на играта му. Би било прекалено лесно. Използваше Джейн Макгиър като стръв.

И една жена вече попадна в мрежите му. През целия следобед и вечерта Джо се занимаваше с нейната смърт. Всеки път, когато поглеждаше Фей Шугъртън, мислеше за Ив. Но кога ли пък не мислеше за Ив?

— Няма я.

Джо затвори очи. Господи, знаеше си.

— Никой не е влизал в апартамента, Джо. Кълна ти се. Тук съм през цялото време и проверих вратите, след като Ив си легна.

— Обаждал ли й се е някой по телефона?

— Не и по този в апартамента. Но не чух и мобилният й да звъни.

— Не би го чул, ако е в другата стая.

— Не спомена да е говорила с някого.

Дом й се е обадил. Джо го усещаше с изострените си сетива. Дом е звъннал и тя е напуснала апартамента. За да се срещне с него ли?

Не би постъпила така. Беше глупаво, а Ив никога не постъпваше глупаво.

Не. За да я измъкне от апартамента, Дом е прибягнал до заплаха, която тя не е могла да пренебрегне.

Джейн Макгиър.

По дяволите.

Затвори и набра пейджъра на Барбара Исли. Това бе единственият начин да се добере до адреса на приюта в този час.

Исли му се обади след по-малко от минута. Но на Джо му бяха нужни десет, за да я убеди да му съобщи адреса.

Все по-силно и по-силно го завладяваха гняв и страх. Идеше му да удуши Ив. Отново го изолира. През всичките тези години бяха заедно, а тя за пореден път му обръщаше гръб. Щеше му се никога да не я бе срещал. Кому е потребна такава мъка в живота? През половината от времето искаше да я хване за раменете и да я разтърси, а през останалото, да я вземе в обятията си и да изтръгне болката, която я разяжда; да я заличи. Въобразяваше си, че е достатъчно силна да се нагърби с какво ли не, но не бе достойна съперница на Дом.

Не го прави, Ив.

Не тичай към него.

Изчакай ме.

 

 

Тя тичаше.

В алеята миришеше на гранясала мазнина и смет. Тъмнина.

Някакъв шум отляво. Сърцето й подскочи.

Дом?

Не. Някаква котка. Къде е Джейн?

— Джейн? Виждаш ли я, Марк?

— Тук съм — обади се Джейн.

Голям кашон от хладилник до тухлената стена.

— Майк е добре. — Джейн изпълзя от кашона, влачейки малко момче след себе си. — Просто е изплашен. Твърди, че цяла нощ е чувал някакво дращене. Вероятно плъхове. Гладен е. Имаш ли нещо в чантата?

— Не, за жалост.

— Кои са те? — Майк наблюдаваше Ив и Марк бдително. — От социалните грижи ли са?

— Не бих постъпила така с теб — отвърна Джейн. — Но повече не бива да оставаш тук. Наоколо се навъртат лоши хора.

— Добре съм.

— Ще си още по-добре там, където Ив ще те отведе. Вземи си нещата.

Майк се поколеба.

— Ще има куп неща за ядене.

— Добре — съгласи се Майк и хлътна в кашона.

— Къде ще го заведеш? — попита Джейн. — Той ще иска да знае.

Ив се питаше същото.

— Ще трябва да помисля.

— Но не и в социални грижи.

— Не.

— Нито при баща му.

— Добре, Джейн, разбрах.

— Обеща ми.

Тя рязко си пое дъх. Нещо мокро проблесна върху кашона.

— Ще спазя обещанието си.

Майк излезе от кашона с торба от дебел мъхест вълнен плат.

— Каква храна? Обичам пържени картофи.

— Ще видя какво ще успея да направя. — Обърна се към Марк. — Заведи ги в колата, ако обичаш.

Джейн я погледна.

Веждите на Марк се стрелнаха нагоре.

— Няма ли да дойдеш?

— След минутка.

Той кимна и поведе децата по алеята.

Тя посегна и предпазливо докосна тъмното петно върху кашона. Не бе толкова мокро, колкото й се стори. По пръстите й полепна съвсем малко. С трепереща ръка бръкна в чантата си и извади фенерче.

Петното по пръстите й бе тъмночервено, почти ръждиво.

Кръв.

Чувал е драскане цяла нощ.

Освети кашона с фенерчето. Видя надписа: „Добре се справи, Ив. Малка награда…“.

Прилоша й, като си даде сметка колко близо е бил Дом до момченцето.

Награда ли?

Животът на Майк ли беше наградата? Не.

Точките в края на изречението водеха надолу.

Нещо бяло лежеше на земята.

Тя бавно приклекна и освети дребния предмет. Костица. Малка, деликатна. Кост от детско пръстче.

Бони?

Прималя й и се хвана за кашона, за да не падне на земята.

Стегни се. Той иска да те нарани.

О, Господи, Бони…

Не я докосвай. Нищо не пипай. Възможно е този път да е допуснал грешка.

Ето, вече се оправяше. Когато остави реброто на верандата, тя не намери сили да се откъсне от него.

А сега успяваше. Щеше да остави крехката кост на земята, ако има шанс така да бъде заловен негодникът.

Изправи се и загаси фенерчето.

Пребори се с болката. Върви.

Не мисли за костицата. Не мисли за Бони.

Нямаше как да спаси дъщеря си, но имаше възможност да спаси Джейн и Майк.

Там ли си, Дом? Хайде, покажи ми кръв. Покажи ми костите на дъщеря ми. Всичко, което правиш, ме кара да се чувствам по-силна.

Този път няма да допусна да спечелиш.