Айрис Йохансен
Игра със смъртта (2)

Глава 2

По време на вечерята Джо и Логан се държаха възпитано един към друг, но Ив долавяше взаимната им враждебност.

Ненавиждаше цялата ситуация. Обичаше нещата да са честни и ясни. Като ги наблюдаваше, й приличаха на два айсберга, насочили се един към друг, без да знаят кога ще се сблъскат, защото огромната част от тях бе скрита под повърхността.

Не издържаше повече. Десертът да върви по дяволите.

Скочи от стола.

— Хайде, Джо. Да отидем да се поразходим.

— Мен не ме ли каниш? — възнегодува Логан. — Доста невъзпитано, а и още не сме приключили с вечерята.

— Аз се нахраних. — Джо стана и остави салфетката. — Правилно разбра: не, не си поканен.

— И без това щеше да ми е отегчително. Май се досещам какво ще кажеш на Ив. — Облегна се непринудено назад. — Действай. Свърши онова, за което пристигна. Ще говоря с нея, когато се върне.

— Хич не ти е отегчително. — Джо се отправи към вратата. — Изплашен си до смърт.

Ив го последва забързано по коридора.

— По дяволите, налагаше ли се да надрънкаш тези глупости.

— Да. — Усмихна й се. — Трябваше да го чуе. Цялата вечер се държах прекалено учтиво. Отрази се на храносмилането ми.

— Намираш се в неговата къща.

— Това също ми се отразява зле. — Насочи се към френските прозорци. — Хайде да се поразходим по плажа.

И тя изпитваше облекчение да напусне къщата. От силното напрежение едва дишаше.

Събу обувките си, щом стигнаха терасата, и изчака Джо да свали своите обувки и чорапи и да навие крачолите на панталоните си. Напомни й за последния път, когато го видя на моторницата му: гол до кръста, с навити до прасците панталони в цвят каки; смееше се през рамо към Ив и Даян, докато караше лодката из езерото.

— Още ли притежаваш къщурката при езерото?

Той кимна.

— Но дадох къщата в Бъкхед на Даян като част от споразумението помежду ни.

— Къде живееш сега?

— В апартамент близо до участъка. — Последва я по пътеката към плажа. — Бива си го. А и без това не прекарвам кой знае колко време в него.

— Не се и съмнявам. — Стъпи върху хладния мек пясък. Вече се чувстваше по-добре. Шумът от прибоя й действаше успокояващо. И присъствието на Джо й действаше успокояващо. Познаваха се толкова добре, все едно беше насаме със себе си. Е, не съвсем. Джо никога не й позволяваше напълно да забрави кой е и какъв е. Но бяха някак… свързани. — Не се грижиш добре за себе си. Изглеждаш уморен.

— Изкарах тежка седмица. — Закрачи редом с нея и известно време остана смълчан. — Майка ти разказа ли ти за Таладега?

— Какво е станало там?

— Допуснах, че няма да ти каже. Писаха във всички вестници, но тя не би ти съобщила нищо, което ще те измъкне оттук.

Ив се напрегна.

— Какво е станало?

— В стръмния склон близо до водопадите намериха девет скелета. Единият е на малко момиче. От бялата раса.

— Колко малко?

— На седем-осем години.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Откога е заровена?

— По първоначални преценки между осем и дванадесет години. — Замълча, после добави: — Възможно е и да не е Бони, Ив. Другите скелети са на възрастни, а доколкото ни е известно, Фрейзър е убивал единствено деца.

— Доколкото ни е известно. Той не каза нищо. — Гласът й потреперваше. — Копелето само се усмихваше и не казваше нищо. Спомена, че я е заровил, а после не отрони и думичка…

— Спокойно. — Джо хвана ръката й и нежно я стисна. — Успокой се, Ив.

— Не ми казвай да съм спокойна! Възможно е Бони да е открита, а ти ми говориш да съм спокойна!

— Не искам да се надяваш излишно. Ами ако това дете е по-голямо? Пък и не е установено точното време, когато е било заровено.

— И все пак може да е тя.

— Има подобна вероятност.

Тя затвори очи. Бони.

— Но е възможно и да не е.

— Бих могла да я върна у дома — прошепна тя. — Бих могла да прибера бебчето си у дома.

— Ив, ти не ме слушаш. Изобщо не сме сигурни, че е тя.

— Слушам те. И съзнавам, че е така. — Но се бе приближила до мечтата си повече, отколкото през всичките изминали години. Истината е, че можеше да е Бони. — Ще проверите ли зъбите?

Той поклати глава.

— В устата на черепите няма зъби.

— Какво?

— Според нас убиецът е изтръгнал зъбите, за да не бъдат идентифицирани труповете.

Тя трепна. Умен ход. Брутален, но умен. А Фрейзър определено беше умен.

— Съществува анализ на ДНК. Няма ли да направите изследвания?

— Извадихме малко костен мозък. Обработват го в лабораторията. Но знаеш, че за тези изследвания е необходимо известно време.

— Защо не използвате същата частна лаборатория, до чиито услуги прибягнахте миналия път.

— Телър не се занимава вече с изследване на ДНК. Не остана доволен от всичко, което се изписа по вестниците за лабораторията му, когато ни свърши услугата.

— Тогава колко време ще е нужно?

— Най-малкото четири седмици.

— Не. Ще полудея. Трябва да знам. — Пое си дълбоко въздух. — Ще ми позволят ли да реставрирам лицето й?

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Разбира се.

Щеше да види как лицето на Бони оживява под пръстите й…

— Ще бъде огромно изпитание за теб.

— Не ме интересува.

— Но мен ме интересува — прекъсна я той грубо. — Не ми харесва да те виждам наранена.

— Няма да бъда наранена.

— Да не мислиш, че ти вярвам. Та ти и в момента си наранена.

— Трябва да го направя, Джо.

— Знам. — Погледна към морето. — Затова дойдох.

— Ще ги накараш ли да ми позволят да го направя?

— Вече го уговорих.

— Слава богу.

— Това вероятно е най-голямата грешка, която съм допускал.

— Не. Това е единствено правилното. Точно така трябва да стане.

— Глупости. — Тръгна обратно към къщата. — Сигурно е най-егоистичното нещо, което съм правил през живота си.

— Какво знаеш за убийствата?

— Ще ти разкажа подробностите в самолета. Имам два билета за полета утре следобед от Таити. Прекалено рано ли ти е?

— Не. — Логан. Трябва да каже на Логан. — Ще си събера багажа тази вечер.

— След като съобщиш на Логан ли?

— Да.

— Мога да му кажа и аз.

— Не ставай глупав. Логан заслужава да го чуе от мен.

— Извинявай. Изглеждаш ми пренапрегната, като изопната струна. Исках единствено…

— Какъв израз само! Цигулките имат изопнати струни. Южняшките красавици са като изопнати струни. Скарлет О’Хара може да е дори сопната. Аз не съм.

Той се усмихна.

— Е, определено изглеждаш по-добре, отколкото преди няколко минути.

Наистина ли беше така? Ужасът да се изправи пред Логан и да му заяви, че напуска, потисна другите й емоции, но след като свърши работата и остане сама, болката отново ще я завладее.

Тогава го приеми. Остави болката да дойде. От години живееше с нея. Отново е в състояние да я приеме. Сега вече може да приеме всичко.

Имаше шанс да прибере Бони у дома.

 

 

Финикс, Аризона

Дом постави свещта в ръката на Деби Джордан и я изтърколи в гроба, който изкопа за нея.

Нарани я. Мислеше, че е преодолял тази примитивна страст да причинява болка на жертвите си, ала насред деянието си изведнъж осъзна, че не изпитва достатъчна наслада, и се паникьоса. Ръгаше я и я разкъсваше в истинска самозабрава. Ако изчезне насладата от убиването, какво му остава? Как ще продължи да живее?

Потисна паниката. Всичко ще бъде наред. Винаги бе съзнавал, че такъв ден неминуемо ще настъпи, но проблемът не бе неразрешим. Просто ще се наложи да въведе нови елементи и предизвикателства при убийствата.

 

 

По дяволите, нарани го.

Ив се загледа към вълните, които се разбиваха в брега. Преди час избяга на плажа след разговора с Логан и оттогава седеше там и се опитваше да си върне самообладанието.

Толкова много болка се шири по света — защо и тя трябва да нарани някого, на когото държи?

— Каза ли му?

Извърна глава и видя Джо, застанал метра от нея.

— Да.

— Как го прие?

— Не твърде добре. Особено след като споменах вероятността да е Бони. — Усмихна се тъжно. — Каза, че си изиграл единствената карта, която не е в състояние да надцака.

— Прав е. — Джо седна до нея. — Бони е най-важният фактор в живота на всички ни.

— Само в моя. Ти никога не си я виждал, Джо.

— Но я познавам. Толкова много си ми разказвала за нея; имам чувството, че е мое дете.

— Нима? Ставало ли е дума колко много обичаше живота? Всяка сутрин идваше и скачаше в леглото ми, за да ме пита какво ще правим и какво ще видим през деня. Излъчваше любов. Самата аз израснах сред горчилка и бедност и съм се чудила защо ми бе дадено дете като Бони. Не я заслужавах.

— Заслужавала си я.

— След като се появи, се опитах да я заслужа. — Ив се насили да се усмихне. — Съжалявам. Не е редно да ти говоря такива неща.

— Не ме товариш.

— Товаря те, разбира се. Би трябвало да е само мой кръст.

— Не е възможно. Когато те боли, всички около теб го усещат. — Взе шепа пясък и го остави бавно да се изниже между пръстите му. — Бони е още тук. За всички нас.

— И за теб ли, Джо?

— Разбира се. Не може да не е така. Ти и аз сме заедно от много дълго време.

От кошмарното време, когато Бони изчезна. Тогава той бе агент от ФБР, по-млад, не толкова циничен, все още се стъписваше и ужасяваше. Опитваше се да я утеши, но в онези мъчителни дни за нея нямаше никаква утеха. И въпреки това той успя някак да я измъкне от почти кататонична депресия и да я накара да заживее отново. Направи гримаса.

— Представа нямам защо се въртиш около мен. Не струвам особено като приятел. Никога не мисля за друго, освен за работата си. Явно съм страшна егоистка, защото иначе щях да се досетя, че имате проблеми с Даян. Защо ме търпиш?

— Понякога и аз се питам. — Наклони глава, сякаш обмисляше. — Свикнал съм с теб, предполагам. Прекалено голямо усилие е да изградиш ново приятелство, затова вероятно ще трябва да се задоволя с теб.

— Слава богу. — Сви колене и ги обгърна с ръце. — Нараних го, Джо.

— Логан е жилав. Ще го преживее. Когато те довлече тук, е съзнавал, че не си му вързана в кърпа.

— Не ме е довлякъл. Просто желаеше да ми помогне.

Джо сви рамене.

— Вероятно. — Изправи се и й помогна да стане. — Хайде. Ще се върнем заедно в къщата. Достатъчно дълго стоя тук.

— Откъде знаеш?

— Видях те, когато изтича навън. Чаках те на терасата.

— През цялото време?

Той се усмихна.

— Нямах никаква по-спешна работа. Допуснах, че ще ти е необходимо известно време да останеш сама, но сега вече трябва да си лягаш.

Беше стоял в тъмнината смълчан, съчувстващ и изчакващ търпеливо, преди да дойде да й помогне. Изведнъж самата тя се почувства по-силна, изпълнена с оптимизъм.

— Няма да се върна в къщата, но можеш да ме изпратиш до ателието. Искам да свърша нещо, а после ще си опаковам багажа.

— Нужна ли ти е помощ?

Тя поклати глава.

— Ще се справя. — Запъти се към къщурката на стотина метра от тях. — Налага се да довърша нещо, което постоянно отлагах.

— Да не си се разколебала?

— Не съм и ти го знаеш. — Отвори вратата на ателието и запали лампата. — Налегнали са ме тъжни мисли, самосъжалителни. — Отиде до масата с компютъра. — Върви си. Трябва да приключа с това състаряване. Майката на Либи чака отдавна. Почти е загубила надежда.

— Хубаво място. — Погледът на Джо обхождаше помещението; огледа бежовия диван, отрупан с възглавнички в оранжево и златисто; поставените в рамки снимки по етажерката. — Превърнала си го в свое. Къде е скулптурата, върху която работиш?

Тя кимна към статива до големия прозорец.

— Бюстът ти е още в работен стадий. Но този на мама е готов и е на шкафа до вратата.

— Моят бюст ли? — Взря се в него. — Господи, наистина съм аз.

— Не се ласкай. Не разполагах с модели, а познавам лицето ти почти толкова добре, колкото и своето.

— Божичко! — Наистина е така. — Докосна извивката на носа си. — Не съм си давал сметка, че някой е забелязал тази малка издатина. Счупих си носа при игра на футбол.

— Трябвало е да вземеш мерки навремето.

Той се ухили.

— Но тогава щях да съм идеален. — Направи пауза. — Защо не си правила бюст на Бони?

— Опитах. Не се получава. Открих, че просто стоя и зяпам в глината. — Сложи очилата си и извика изображението на Либи на монитора. — Не е изключено да успея по-късно.

— Но ще можеш ли да възстановиш лицето по черепа на момиченцето?

Внимава да не спомене, че е възможно да е черепът на Бони, отбеляза тя.

— Трябва да мога. Винаги свършвам онова, което трябва да направя. Хайде, върви си. Джо. Чака ме работа.

Той тръгна към вратата.

— Опитай се да поспиш малко.

— След като си свърша работата.

Извади снимките на майката и бабата на Либи. „Изучавай ги. Не мисли за Бони. Не мисли за Логан. Либи заслужава цялото ти внимание.“ Трябваше да представи как осемгодишното момиченце би изглеждало на петнадесет. Нямаше да е лесно. Налагаше се да прогони всякакви други мисли.

И да не се сеща за Бони.

 

 

„— Жалко, че нямаше време да завършиш Джо — отбеляза Бони.

Ив се извърна към дивана и видя Бони, зазяпана в бюста на Джо. Изглеждаше както винаги, когато се явяваше на Ив: със сини джинси, тениска, червена коса и изобилие от къдрици. Но застанала до постамента, бе някак по-дребна от обикновено.

— Сега имам по-важна работа.

Бони сбръчка носле и погледна Ив през рамо.

— Да. Мислиш, че си ме намерила. Все ти повтарям, че това не съм аз. Става дума за камара кокали.

— Твоите кокали ли?

— Откъде да знам? Вече не помня нищо за това. Нали и ти не би искала да си спомням?

— Господи, не! — Помълча. — Но според мен знаеш къде те е заровил. Защо не ми кажеш. Тогава ще те прибера у дома.

— Защото искам да забравиш как умрях. — Бони отиде при прозореца и се загледа в морето. — Искам да запомниш единствено каква бях, когато бях с теб, и каква съм сега.

— Ти си само сън.

— Призрак — поправи я Бони. — Някой ден ще те убедя.

— И тогава ще ме затворят в лудница.

Бони се изхили.

— Няма начин. Джо няма да го допусне.

Ив се усмихна и кимна.

— Ще вдигне огромна врява. Бих предпочела да не участвам в подобен сценарии, ако нямаш нищо против.

— Нямам. Май е по-добре ако не разказваш на никого за мен. — Наклони глава. — Всъщност е много приятно само ние двете да делим тези моменти. — Все едно са специална тайна. Помниш ли какви тайни си споделяхме? Как изненадвахме баба за рождения й ден с пътуването до градините на Калауей? Накарахме я да влезе в колата и поехме. През онази пролет цветята бяха много красиви. Ходила ли си там оттогава?

Бони тичаше сред градината. Лицето й сияеше от радост и вълнение…

— Не.

— Престани! — Бони свъси вежди. — Цветята още са красиви. Небето е все така синьо. Наслаждавай им се.

— Слушам.

— Казваш го, но не си искрена. — Загледа се отново в морето. — Доволна си, че напускаш острова, нали?

— Чака ме работа.

— Ти и без това скоро щеше да си тръгнеш.

— Не съм сигурна. Тук е спокойно. Харесва ми слънчевата светлина и тишината.

— А харесваш и Логан и не желаеш да го нараниш.

— Но вече го нараних.

— Ще му бъде тъжно, че заминаваш, но ще се оправи. — Направи пауза. — Знаех, че Джо ще дойде да те вземе, но не знаех… Не ми харесва това, мамо.

— Никога не ти е допадала идеята, че те търся.

— Не. Искам да кажа… Усещам… Виждам някаква тъмнина…

— Страхуваш се, да не би да не преживея факта, че работя по твоя череп.

— Ще ти бъде трудно, но не това… — Сви рамене. — Ще го направиш. Толкова си упорита. — Облегна се на стената. — Хайде, заспивай отново. После трябва да си прибереш всичкия багаж. Между другото, страшно добре се справи със състаряването.

— Благодаря — отвърна Ив присмехулно.

— Не мога да ти направя комплимент за нищо — промълви Бони с известно съжаление. — Все си мислиш, че сама себе си хвалиш.

— След като си сън, това е логичното заключение. — Остана смълчана за миг. — Предполага се, че бащата на Либи е бил жесток човек. Отмъстил си е, като е отвлякъл детето. Либи жива ли е? При теб ли е?

Веждите на Бони се стрелнаха нагоре.

— В съня или оттатък? Не можеш да имаш и двете, мамо.

— Забрави въпроса ми.

Усмивка озари лицето на Бони.

— Тя не е тук, при мен. Май ще имаш възможност да я върнеш в дома й.

— Знаех си. — Ив се извърна и затвори очи. — Нямаше да свърша всичката тази работа, ако не се надявах, че ще успея да я върна.

— Това логично предположение ли е?

— Точно така.

— Не се оставяш да те водят инстинктите ти, нали?

— Извинявай, но единственото неразумно нещо, което някога ще си призная, е, че те сънувам. — Направи пауза. — Ще дойдеш ли с мен?

— Винаги съм с теб. — За известно време се възцари тишина. — Но за мен може да се окаже трудно да премина. Цялата тази тъмнина…

— Онзи скелет твой ли е, бебче? — прошепна Ив. — Моля те, кажи ми…

— Не съм сигурна. Не разбирам дали тъмнината е за теб, или за мен…“

 

 

Когато Ив се събуди, хоризонтът леко изсветляваше. Остана в леглото още двадесет минути, наблюдаваше как зората пропълзява над океана. Странно, но не се чувстваше така отпочинала, както обикновено, след като е сънувала Бони. Изпитваше известно безпокойство. Психиатър би казал, че тези сънища са катарзис, начин да се справи със загубата, без да полудее, и вероятно щеше да е прав. Сънищата започнаха около година след екзекуцията на Фрейзър и й оказваха положително въздействие. По тази причина нямаше никакво намерение да ходи при психиатър, за да се опита да се отърве от тях. Споменът за някой обичан не е навредил никога на никого.

Стъпи на пода. Крайно време е да престане да размишлява и да се раздвижи. Предстоеше й да си опакова багажа и в осем часа да се срещне с Джо в къщата.

И да се сбогува с Логън.

 

 

— Приличаш на човек, дошъл да навести умиращ приятел. — Логън слизаше по стълбите, когато тя пристъпи в антрето. — Готова ли си за тръгване?

Тя се постара да се овладее.

— Да.

— Къде е Куин?

— Чака ме в джипа. Логан, никога…

— Знам, знам. — Махна с ръка. — Хайде да вървим.

— С нас ли идваш?

— Не се притеснявай толкова. Само до летището. — Хвана я за лакътя и я насочи към вратата. — Няма да остана тук като захвърлен любовник. Всъщност говоря глупости. Приеми, че те изритвам от острова си. Никога повече не се връщай. — Усмихна се криво. — Освен ако не го сториш утре или следващия месец, или догодина. Като се замисля — всъщност съм готов да те приема обратно по всяко време през следващото десетилетие. Но след това не се надявай.

Тя се усмихна с облекчение.

— Благодаря ти, Логан.

— За това, че улеснявам нещата за теб ли? По дяволите, не искам с нищо да помрачавам спомена ти за времето, преживяно тук. Прекарахме изумително. — Отвори входната врата. — Ти си специална жена, Ив. Не желая да те загубя. Щом не ме приемаш за любовник, ще бъда твой приятел. Нужно ми е известно време да се приспособя към промяната, но ще стане. Ще се погрижа да стане.

Тя го целуна по бузата.

— Отдавна си мой приятел. Бях толкова объркана, когато дойдох тук с теб. Никой не би бил по-великодушен, нито би направил повече от теб през последната година.

Погледна я и й се усмихна.

— Не съм се отказал от връзката ни, така да знаеш. Искам още страшно много неща. Това е само първата част от подлата ми атака към теб.

— Изглежда никога не се предаваш. Това е едно нещата, които са така привлекателни у теб.

— Ето, поведението ми вече започва да дава резултат. Смятам да продължавам в този дух. — Насочи я към джипа, където чакаше Джо. — Хайде, ще изпуснеш хеликоптера.

Хеликоптерът вече чакаше на пистата, когато Джо спря джипа.

— Мога ли да поговоря с теб минутка, Куин? — попита Логан учтиво.

Джо очакваше подобно нещо.

— Качвай се и закопчай колана, Ив. Ей сега ще дойда.

Тя изгледа и двамата скептично, но не се намеси. Когато влезе в хеликоптера, Логан попита:

— Не е скелетът на Бони, нали?

— Възможно е да е неин.

— Копеле такова.

Джо не реагира.

— Съзнаваш ли колко ще я нарани това?

— Да.

— Но не ти пука. Искаше тя да се върне и използва Бони, за да го постигнеш.

— Нямаше да ми благодари, ако не й бях казал за скелета.

— Готов съм да ти счупя врата.

— Знам. Но няма да е умно от твоя страна. Успя да накараш Ив не само да изпитва благодарност към теб, но и да тъгува. Последното, което желаеш, е да си тръгне оттук огорчена. Тогава ще ти е много по-трудно да я привлечеш обратно.

Логан си пое дълбоко въздух.

— Другата седмица ще бъда в офиса си в Монтрей.

— Предположих, че това ще е следващата ти стъпка.

— Ще те държа под око. Няма да мигнеш, без аз да знам. Ако тази възстановка навреди по някакъв начин на Ив, ще те погубя.

— Добре. Свърши ли?

Логан запали джипа.

— Едва започвам.

Джо се загледа след отдалечаващата се кола. Логан бе жилаво копеле, но бе искрено загрижен за Ив. Притежаваше доста качества, на които Джо се възхищаваше: интелигентност, честност, преданост. Ако нещата бяха по-различни, ако не бе пречка, Джо дори щеше да го харесва.

Жалко.

Но в случая той беше пречка, а докато се обучаваше при „тюлените“ Джо разбра, че човек постъпва по три начина с пречките: прескача ги или ги заобикаля, или ги стъпква в пръстта, докато престанат да съществуват.

Самолетът от Таити едва набра височина и Ив попита Джо за Таладега.

— Искам да знам всичко. — Направи гримаса. — И не ми казвай отново, че съм като изопната струна, или ще те ударя.

— Мисля да избягвам този израз в бъдеще — промърмори Джо.

— Спомена, че е единственото дете.

— Освен ако не са открили още скелети, докато ме нямаше. Но се съмнявам. Претърсиха района доста щателно.

Тя потрепери. Девет погубени живота. Девет човешки същества, заровени в земята и изоставени.

— Успяхте ли да идентифицирате някои от тях?

— Още не. Дори не знаем дали са жители на окръг Рабун. Преглеждаме досиетата на изчезналите лица из целия щат. После ще проверим дали някои от ДНК-профилите съвпада с този на жертвите. Едва ли всички са били погребани по едно и също време. По-скоро някой е използвал склона като частно гробище.

— Фрейзър — прошепна тя.

— Осем възрастни, едно дете — напомни й той. — Фрейзър призна за убийството на дванадесет деца. Никога не спомена възрастни, а нямаше какво да губи, след като го осъдиха.

— Това не означава нищо. Кой знае какво всъщност е извършил? Така и никога не издума дума, която да помогне на родителите да намерят децата си. Искаше да страдаме. Искаше целият свят да страда.

— Възможно е да не е негово дело. Бъди готова да приемеш, че става въпрос за друг убиец.

— Готова съм. Някакви улики?

— По гръдния кош на три от жертвите има признаци, че смъртта е настъпила вследствие на рани от нож. За останалите не сме сигурни. Не е изключено убиецът да е оставил свой своеобразен подпис. Намериха се остатъци от восък по дясната ръка на всички жертви.

— Восък? Какъв восък?

Той сви рамене.

— Изследват го.

— Вече трябваше да са приключили. Защо напредват толкова бавно?

— Политика. Кметът не желае нов сериен убиец да развали имиджа на Атланта, а шефката Максуел се дърпа да поеме инициативата. В града вече вилняха Уейн Уилямс и Фрейзър. Шефката би предпочела този случай да остане в окръг Рабун. За жалост там не разполагат с нашето оборудване и се налага да им предложим известно сътрудничество. Отделът на ФБР, изследващ поведенческите навици, също помага. Техни представители вече са в Таладега за оглед на мястото и скелетите.

— Тогава как успя да издействаш разрешение аз да направя пластичната реконструкция?

— Ами всъщност понатиснах тук-там. Шефката се опасява да не се вдигне медиен шум, ако разберат, че ти си замесена в случая.

— Господи, надявам се да не стане.

Беше избягала на хиляди километри, за да се скрие от медиите, а сега е на път отново да се изправи пред тях.

— Ще гледаме да ги държим настрана. Уредих ти работно място в къщурката до езерото.

— Ще ни открият. Винаги изтича информация.

Той се усмихна.

— Имам няколко идеи как да го избегнем. Довери ми се.

Нямаше как иначе да постъпи. Облегна се на седалката и се опита да се отпусне. Полетът щеше да е дълъг, а тя трябваше да си почине, за да е готова за предстоящата си работа.

Детски череп, по който да направи възстановка.

Дали е на Бони?

— Хайде — Джо я хвана енергично за ръката, когато свършиха с митницата. — Не можем да минем през чакалнята. Там има цяла група репортери. — Усмихна се на митничаря с червеното сако, застанал наблизо. — Нали така, Дон?

— Достатъчно са, за да ви създадат проблеми. Елате насам. — Поведе ги към аварийния изход. — Количка ще донесе багажа ви.

— Къде отиваме? — попита Ив, докато слизаха по някакво стълбище.

— Входът за персонала излиза при северния терминал — обясни Джо. — Очаквах да има изтичане на информация, затова се обадих на Дон за помощ. — Митничарят ги прекара през дълъг коридор към улицата до терминала. — Благодаря ти, Дон.

— Няма защо. — Дон махна на човека, който тъкмо докара с количка багажа. — Дължах ти услуга, Джо.

Ив се загледа как митничарят изчезва обратно в коридора.

— Добре. Сега, след като сме далеч… Какво правиш?

Джо бе застанал по средата на улицата.

— Спирам ти персонално такси.

Сив олдсмобил спря до тях. Зад волана седеше жена.

— Мамо!

Сандра Дънкан й се усмихна.

— Чувствам се като агент от тайните служби. Имаше ли репортери в чакалнята?

— Така ми съобщиха — обясни Джо, докато носачът товареше багажа им в колата.

— Така си и мислех, след като прочетох вестника сутринта.

Джо даде бакшиш на носача. Ив се настани на предната седалка, а Джо — на задната. След няколко секунди майка й караше по улицата покрай входа на летището.

— Джо ли ти се обади? — попита Ив.

— Все някой трябваше да се сети. — Сандра й се усмихна. — Особено след като собствената ми дъщеря не се наканва да го направи.

— Щях да ти се обадя, след като се настаним.

— Но пък сега можем да сме заедно, докато пристигнем в къщурката на Джо. — Изгледа я одобрително. — Изглеждаш добре. Май си качила един-два килограма.

— Възможно е.

— И имаш лунички.

— Джо отбеляза същото.

— Трябвало е да носиш шапка.

— И Джо така каза.

— Значи Джо има здрав разум.

— А ти изглеждаш чудесно. — Отговаряше на истината. Майка й беше подмладена, елегантна и преливаща от здраве и жизненост. — Как е Рон?

— Добре, както може да се очаква. — В очите й играеха весели пламъчета. — Твърди, че го изтощавам. Наистина доста го карам да танцува. Но, по дяволите, животът е прекалено кратък, за да не му се насладиш.

— Как са нещата в работата ти?

— Добре.

— Днес е делничен ден. Да не би да не си отишла заради мен?

— Да. Но ще са доволни, че не съм се явила. След днешната статия във вестника знаеха, че съдът ще гъмжи от репортери, ако се появя там.

— Съжалявам, мамо.

— Няма никакво значение. Аз съм най-добрият съдебен репортер, с когото разполагат, и те го знаят. Целият този шум ще утихне точно както стана миналия път. — Хвърли поглед към Джо през рамо. — Поемам на север към къщурката ти. Искаш ли да спрем някъде преди това?

Джо поклати глава.

— Не, но искам да пообиколиш малко из града, за да съм сигурен, че не ни следят.

— Добре. — Сандра изгледа Ив сериозно. — Джо твърди, че шансовете може и да не са толкова добри, Ив. Има вероятност да не е Бони.

— Дори и нищожен шанс е по-добре от никакъв. — Усмихна се. — И престани да се притесняваш, мамо. Каквото и да се случи, ще се справя.

— Знаеш, че не одобрявам действията ти. Време е да се откажеш, преди да се разкъсаш на парчета. И аз обичам Бони, но си наложих да приема действителността такава, каквато е.

Сандра наистина приемаше действителността и това очевидно я правеше щастлива. Е, тя беше по-силна. Ив се опита да потисне завистта си и отбеляза:

— Не бягам от действителността. Само искам да открия дъщеря си и да я положа да почива в мир.

Сандра въздъхна.

— Добре, постъпи както смяташ за редно. И ми се обади, ако мога да ти помогна.

— Знаеш, че ще го направя. — Сандра свъси вежди, затова Ив се пресегна и нежно стисна ръката й. — Няма да е чак толкова лошо. Възстановката ще ми отнеме само няколко дни и после ще знам.

Сандра се намръщи.

— Няколко дни понякога са дълги като век.

 

 

Ив Дънкан.

Дом разглеждаше снимката й във вестника. Къдрави кафеникаво-червеникави коси обрамчваха лице, по-скоро привличащо, отколкото красиво. Лешникови на цвят очи съзерцаваха света иззад очила с кръгли златни рамки. Сети се, че миналата година видя нейна снимка във вестника и си помисли колко се е променила отчаяната и съсипаната по време на процеса срещу Фрейзър жена. Тази по-възрастна Ив Дънкан изглеждаше по-силна, по-уверена. Жена, чиято решителност е в състояние да премести планини и да събори правителства.

И сега насочваше тази своя воля към него. Тя, естествено, не съзнаваше, че я отправя в тази посока. Всъщност копнееше единствено да открие детето си; това я правеше точно толкова уязвима, колкото бе и преди години.

Тогава той дори обмисляше да я убие, но се отказа заради шума около процеса на Фрейзър. В онези дни тя бе в центъра на вниманието, а го изкушаваха толкова други, далеч по-лесно осъществими убийства.

Но сега получаването на удовлетворение ставаше все по-трудно.

Имаше начин да се разреши проблемът, помисли си той с облекчение. Ив Дънкан е достатъчно силна, за да го предизвика и пречисти. Ще пристъпва предпазливо редом с нея, ще изпълва всеки момент с всевъзможни емоции и постепенно ще подготви нещата за финалната експлозия, която ще бъде достатъчно силна, за да прогони цялата тъмнина и да отвее отломъците от разрушението му.

Силно вярваше в съдбата и започваше да си мисли, че Ив Дънкан се е появила точно на това място в този момент заради него. Добре стана, че избегна изкушението, когато тя премина през живота му за пръв път. Тогава тя щеше да е само поредната жертва без по-голямо значение от всички останали.

А сега щеше да се превърне в неговото спасение.