Метаданни
Данни
- Серия
- Ив Дънкан (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Killing Game, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 44гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ganinka(2013)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Айрис Йохансен. Игра със смъртта
ИК „Бард“, София, 2002
САЩ. Първо издание
Редактор: Олга Герова
ISBN: 954-585-392-1
История
- —Добавяне
Глава 12
Монти изскимтя жално.
— Млъкни. — Сара натисна педала на газта. — Не знаеш кога си се отървал.
Тъжна е.
— Не съм в състояние да й помогна срещу тъгата й. Трябва да се грижа за нас двамата.
Сама е.
— Всички сме сами.
Ние не сме.
Тя се пресегна и го почеса зад ушите.
— Не, не сме — прошепна Сара.
Той отново изскимтя жално.
— Казах не.
Детето.
Това разкъсваше и сърцето на Сара.
— Не е наша работа. Ив ще се погрижи за нея.
Тъжна е.
— Заспивай. Омръзна ми да недоволстваш. Приключихме. Извадихме късмет и няма да рискувам още един ден.
Монти се намести на седалката и постави глава върху лапите си.
Детето…
— Къде е тя, Марк? — попита Джо.
От другата страна на линията последва тишина. После се чу:
— Как ме намери?
— Не беше лесно. От службата ти с огромна неохота ми съобщиха новия номер на мобилния ти телефон. Сменил си го преди два дни. Защо, Марк?
— Звънят ми страшно много досадници. Така е с всички колеги от бранша.
— И си взел двуседмичен отпуск от телевизионната компания.
— Уморен съм. Реших да отскоча тук, във Флорида, да се попека на слънце.
— Или си се сетил, че ще те издирвам.
— Наистина, Джо. Едва ли бих си дал целия този труд, за да те избегна.
— Според мен не би се поколебал. Къде е Ив, Марк?
— Нямам представа.
— Тя не знаеше адреса на приюта. Отне ми цели петнадесет минути да изтръгна информацията от Исли. А Ив е успяла да проникне там и да отмъкне детето. Събрах две и две и стигнах до теб, Марк.
— Смяташ, че Исли ми е казала къде се намира приюта ли?
— Смятам, че знаеш къде е заровен всеки труп в този град.
— Много мрачно твърдение.
— Къде е тя, Марк?
— Вложил съм доста време и усилия в тази история. Ив не желае да знаеш къде се намира.
— Ще я открия.
— Но ще се наложи да я издириш без моята помощ.
— Не е съвсем така. Ще стигна или до нея, или до теб. Повярвай ми, за теб е по-добре да намеря Ив.
— Заплашваш ли ме, Джо?
— Точно така. Къде е тя?
— Да кажем, че следва дирята на Дом.
— Каква диря?
— Това го знам аз, а ти трябва да го разбереш — отговори Марк с кадифен глас. — Не обичам да ме заплашват, Джо — завърши той и затвори.
Джо се облегна на стола; струваше му се, че е измръзнал до кости.
Господи.
Не биваше да се оставя на страха. Просто трябваше да я намери. Щеше да тормози Марк, докато изтръгне и последната капка информация от него.
Отново набра номера на журналиста.
Просто трябваше да я намери.
Монти виеше.
Сара седна сепнато в леглото. Монти почти никога не виеше.
Запали лампата на нощното шкафче и спусна крака на пода.
Той отново зави, а после млъкна. О, Господи.
След секунди се озова при входната врата.
— Монти?
Никакъв отговор.
Запали лампата във всекидневната и отново излезе навън, като остави вратата отворена.
— Монти?
Никакъв звук. Стисна ръце в юмруци.
— Монти, къде…
Имаше нещо до купичката му с вода. Голяма пържола с отхапан край. Никога не даваше на Монти сурово месо.
— Не!
Спусна се в тъмнината.
— Монти!
Препъна се в нещо меко. Нещо неподвижно, което… Господи, моля те, моля те, не!
— Монти!
Някой натискаше клаксон и звукът пронизваше нощта.
Какво, по дяволите, става?
Ив побутна плота с компютъра и стана. Телефонът върху бюрото иззвъня.
— Някакъв натрапник се е появил пред портата — съобщи й Хърб Букър. — Моля ви останете в къщата, докато проверим ситуацията.
— За бога, вероятно е някакъв пияница. Не допускам, че крадец или обирджия ще иска да събуди целия квартал.
— Моля ви останете вътре.
— Ще събуди Джейн, да го вземат дяволите.
Тя се отправи към входната врата.
Клаксонът продължаваше да свири, докато приближаваше портите. Хуан Лопес се оказа там преди нея. Джипът на Сара Патрик стоеше отвън.
— Пусни ме да вляза, по дяволите.
— Отвори — нареди Ив на Лопес.
Той натисна бутон върху дистанционното и портите се отвориха.
Колата мина край Ив и стигна до къщата.
— Всичко е наред — увери Ив телохранителите. Сара излизаше от джипа, когато Ив застана до нея.
Хвърли само бегъл поглед към лицето й и попита:
— Какво е станало?
— Какво не е станало! — сопна се Сара. — Кучи син. Мръсно, гадно копеле. Искам да го убия.
— Дом ли?
— Кой друг? Никой няма да посмее…
Ив усети как я обзема страх.
— Сара, къде е Монти?
— Гадно копеле.
— Сара!
— Опита се да го убие. — Сълзи се стичаха по страните й. — Опита се да убие Монти.
— Опита се?
— Изплаши ме до смърт. Помислих, че е…
— Сара, какво се е случило?
— Поставил е парче говеждо до купичката с вода на Монти. Беше отровно.
— Сигурна ли си?
— Задигнал го е койот. Беше мъртъв, когато го открих.
— Слава богу, че Монти не го е изял.
— Едва ли щеше да го направи. Научила съм го да не приема нищо, което не съм му дала аз. Но не знам… А и когато не ми отговори… — Избърса сълзите с опакото на ръката си. — По дяволите.
Ив кимна.
— Разбирам те. — Отвори вратата. — Влизай.
— Само секунда. Трябва да пусна Монти.
Ив не виждаше кучето.
— Къде е той?
— На пода.
— Защо? Да не е хапнал от отровата?
— Не. — Сара коленичи до задната седалка на джипа и тонът й стана нежен и гальовен. — Хайде, момчето ми. Време е да излизаш.
Монти изскимтя.
— Знам. Но трябва да излезем от джипа и да влезем вътре. — Сложи му каишката. — Хайде, Монти.
Най-сетне той се изправи и скочи от джипа. С подвита между краката опашка, се отправи бавно към входната врата.
— Сигурна ли си, че не е ял от отровата?
— Напълно.
— Тогава какво му е?
— Какво мислиш, че му е? Едва го откъснах от онзи мъртъв койот. Вероятно е бил още жив, когато Монти го е намерил. На Монти му е трудно, сблъска ли се със смъртта. — Сви рамене. — Не е ли така с всички ни?
— Искаш да кажеш, че има психологически проблеми ли?
Сара я изгледа свирепо.
— Кое ти се струва толкова странно?
Ив вдигна ръце.
— Нищо, нищо… — Погледна Монти и забеляза, че нещо със сигурност не е наред. Ушите му бяха прилепнали към черепа, а изражението му беше ужасно тъжно. — Какво да направим?
— Ще се оправи. Нужно му е малко време. — Въведе Монти във всекидневната. — Разрешаваш ли да го заведа в стаята на Джейн?
— Тя спи.
— Няма да я събуди.
— Но с какво ще му помогне?
— Няма нищо по-живо на този свят от едно дете. На Монти ще му е от полза да е близо до нея.
— Като терапия ли?
Сара вирна брадичка и заяви:
— Джейн няма да има нищо против. Луда е по него.
Кой няма да е луд по Монти, помисли си Ив. Големите му нежни очи бяха така тъжни, че сърцето й почти се късаше.
— Нагоре по стълбите. Първата врата.
— Благодаря ти.
Ив я наблюдаваше, докато се изкачваше по стълбите, а после отиде в кухнята да свари кафе.
Кафето бе почти готово, когато Сара се появи на прага.
— Настани ли го?
Сара кимна.
— Съжалявам, но Джейн се събуди.
— Пак ще заспи.
Сара продължи колебливо:
— Той е в леглото при нея. Но е чист. Измих го, когато го прибрах вкъщи.
— Искаш ли сметана или захар?
Сара поклати глава.
Ив й подаде чаша.
— Престани да изглеждаш толкова гузна. Всичко е наред.
— Не, не е. Монти и аз не обичаме да разчитаме на други хора.
— Монти едва ли е толкова против, колкото ти.
— Права си. — Направи гримаса. — Вероятно е по-приспособим от мен.
— Защо дойде тук, Сара? Не допускам, че е, защото Монти се е нуждаел от терапия.
— Полудях. — Стисна устни. — Исках да убия този негодник. И продължавам да го искам.
— Сигурна ли си, че е Дом?
— А ти не си ли? Нямам съседи наблизо, никой не мрази Монти. А и той винаги е близо до мен. Никой никога не се е опитвал да го нарани, докато не започна да търси Деби Джордан. Някой иска да ти попречи да я намериш.
Ив поклати глава и промълви:
— Само да ме забави. Дом се забавлява прекалено много, за да ме спре. Той не знае, че отказваш да ми помагаш повече.
— И затова се опита да убие Монти.
Ив кимна.
Сара стисна чашата си още по-силно.
— Няма да се примиря. Ще хвана този мръсник и ще го видя на въжето.
— Не си ли приключила със случая?
— Не ставай глупава. Той се опита да убие кучето ми. Може пак да опита. Единственият начин да защитя Монти, е да хвана кучия му син. — Отпи още една глътка от кафето и остави чашата. — Време е да лягаме. Разполагаме само с няколко часа за сън. Започваме на зазоряване.
— Наистина ли?
— Ще остана тук. По-безопасно е за Монти. Нужна ми е стая, а ако това не е възможно, ще си взема спалния чувал. Свикнала съм на всякакви условия.
— Ще ти предложа спалнята срещу моята.
— Благодаря. Ще си взема сака и нещата на Монти от джипа. — Сара тръгна към вратата. — Лягай си. Аз ще заключа.
Ив остана зяпнала след нея. Една ядосана, готова за бой Сара явно бе сила, с която човек трябва да се съобразява.
Изгаси лампата и тръгна нагоре по стълбището. Е, нали това искаше? Беше молила Сара да продължи да й помага. Но не си бе представяла, че жената ще нахълта така ненадейно и ще вземе нещата в свои ръце.
Ив спря пред вратата на Джейн и я отвори. Джейн бе заспала отново. Монти бе в леглото до нея, а момиченцето го бе прегърнало през врата.
Какво да се притеснява, по дяволите? Може да се сдърпва от време на време със Сара Патрик, но кучето влияе добре на Джейн, а нападението срещу него доказва колко наблизо е Дом. Явно се уморяваше да стои настрана, да наблюдава и да изчаква.
Неволно потрепери, когато затвори вратата на Джейн. Изглежда не е толкова лошо Сара и Монти да са в къщата с тях. В момента се чувстваше невероятно самотна.
— Иди да си легнеш — каза Сара, подминавайки я в коридора.
— А ти върви по дяволите.
Сара спря пред вратата на спалнята си.
— Извинявай. Свикнала съм да командвам, а напоследък се чувствам донякъде безпомощна. Ще се постарая да се контролирам.
Ив леко се усмихна.
— Правилно.
Всичко щеше да е наред. Тя и Сара ще се приспособят една към друга. В края на краищата в момента имаха обща цел.
Допусна грешка, Дом. Не си безупречен. Ако не се беше намесил, Сара нямаше да ми помага повече. Сега имам съюзник.
А дали не бе допуснал грешка и при убийството на Деби Джордан?
— Нищо ли? — попита Ив разочаровано.
Сара кимна.
— Нищо. — Направи знак и Монти скочи в колата. — Помисли, че има нещо под онова паднало дърво, но после се отказа.
— Да се върнем ли там? Монти вероятно е толкова уморен, колкото сме и ние. Възможно е да е сгрешил.
— Той не прави грешки. Ще разбере, когато попадне където трябва.
— Вече минаха три дни.
— Тя не е там! — Сара направи пауза и овладя избухването си. — Извинявай. Днешният ден се оказа много дълъг.
Всичките дни бяха дълги. От зори до полунощ, а понякога и след това. Сара имаше право да е раздразнителна. А Ив само седеше в колата и я наблюдаваше. Сара и Монти търсеха. Странно, че не се отказваха.
Сара не пророни и думичка, докато не стигнаха обратно в къщата.
— Колко обекта останаха?
— Четири.
— Не са много. Има ли вероятност да те е излъгал?
— Способен е на всичко. Но ако не сме на прав път, защо се опита да убие Монти?
— Може би, за да направи сценария по-достоверен.
— Възможно е — съгласи се Ив. — Изглежда му харесва да ме наблюдава как се въртя в кръг.
— Но не си напълно убедена, че е така.
— Не. Очаквам да има отплата. На него му допада вълнението, лъкатушенето ми нагоре-надолу. Първо се изпълвам с надежда, а после с разочарование; напрежение, а после облекчение. Ако открием Деби Джордан, ще бъде страхотно освобождение за него.
— Говориш така, сякаш познаваш кучия син.
Понякога Ив изпитваше чувството, че го познава. Постоянно мислеше за него. А на моменти смяташе, че ако се извърне достатъчно бързо, непременно ще го зърне.
Игра на въображението й. От онази вечер, когато й се обади в колата, Хуан Лопес и Хърб Букър бяха съвсем нащрек и я уверяваха, че никой не я следва.
Може би.
Зави зад ъгъла и видя познатата порта.
— Ще я намерим утре — заяви тя на Сара. — Не ме е излъгал. Знам, че…
— Внимавай!
Ив натисна рязко спирачките, когато видя мъжа на улицата.
— Господи!
Лопес беше спрял колата си зад нейната и тичаше към мъжа с изваден пистолет.
— Не!
В следващия миг Лопес бе повален по средата на улицата.
Господи, той се готвеше да убие Лопес! Ив изскочи от колата.
— Полудя ли? — извика Сара.
— Спри се! Чу ли ме? По дяволите, престани. Ще го нараниш.
— Точно съм в настроение да нараня някого. — Джо разхлаби хватката си около шията на Лопес и се изправи. — Той постъпи глупаво, като се затича към мен.
— Опитваше се да ме защити.
— Не се справи кой знае колко добре. Хаби парите на Логан.
— Много добре си гледа работата!
Портите се отвориха и Хърб Букър дотича. Джо се извърна, готов да се защитава.
Ив застана пред него.
— Не, не. Всичко е наред. Познавам го, Хърб.
Хърб погледна към партньора си на земята, който бавно се изправяше, а после — към Джо.
— За мен не е наред.
— Той е полицейски детектив.
— Откога ченгетата прилагат хватките на Рамбо?
— Джо е малко по-различен — обясни тя, сетне махна на Джо. — Хайде, ела в къщата.
Той се усмихна присмехулно.
— Нима наистина ме каниш?
— Млъкни. Бясна съм ти. Нямаше защо да се нахвърляш срещу Хуан.
— Той държеше пистолет.
— А ти за малко не го уби.
Джо сви рамене.
— Нали ти казах: бях раздразнен.
— Аз също. — Върна се при колата. — Никой не те е канил тук.
— Отлично се давам сметка за това.
Той се извърна и мина през портата.
— Кой е този? — попита Сара. — Хърб е прав. И на мен ми напомня за Рамбо.
— Джо Куин — отвърна Ив, докато караше по алеята. — Стар приятел.
— Сигурна ли си? Струва ми се, че изпитва нещо далеч повече от приятелство.
— Сърдит ми е. — Стисна устни и продължи: — Но съвсем не толкова, колкото аз съм му сърдита.
— Той беше при Фей — обади се Джейн от задната седалка. — Нахвърли ми се.
— Ти първа му се нахвърли. С бейзболна бухалка.
— Защитаваш го — отбеляза Сара.
— По навик. — Паркира и слезе от колата. — Вие си лягайте. Аз ще се оправя с него.
— Няма да ти е лесно — промърмори Сара. — Но Монти и аз сме прекалено изморени, за да си предложим услугите, а Джейн не разполага с бейзболната си бухалка.
Джейн се ухили.
— Може ли Монти да спи при мен тази нощ, Сара?
— Тази вечер не. Това се разрешава само при специални случаи. — Сара кимна на Джо, застанал при вратата. — Дръж се добре с Ив или ще насъскам кучето срещу теб.
Не изчака отговор, а въведе Джейн и Монти вътре.
— Коя е тя? — попита Джо.
— Сара Патрик. Монти е нейно куче. След като знаеш къде съм отседнала, трябва да призная, че съм изненадана от неведението ти за Сара. Логан не ти ли разказа какво става?
— Шегуваш ли се? — Последва я в къщата. — Логан ми съобщи само, че си в безопасност — пазели те двама телохранители — и че е най-добре да отида да се удавя в езерото.
— Тогава как ме намери?
— Марк ми каза за пътуването ти до Финикс и за предположението му, че държиш някакъв коз. Веднага се сетих за Логан. Започнах да го издирвам и установих кога е напуснал Монтрей и кога е отседнал в странноприемницата „Камълбак“. Открих също, че е собственик на тази къща, и стигнах до логичното заключение, че ви е предложил подслон — на теб и Джейн — именно тук.
— Изключително проницателно.
— На твое място не бих се държал саркастично. — Тонът му не беше ласкав. — Минах през ада да те открия и през цялото време се тревожех дали ще пристигна преди Дом. Не знам докога ще бъда в състояние да се контролирам.
— Едва ли за дълго, ако се съди по изпълнението ти отвън.
— Разстрои ли те? Жалко. Но винаги съм знаел, че насилието те разстройва. Сблъсквала си се с него прекалено често през живота си. Именно затова се въздържах да стигна докрай. Уморих се, Ив. Приеми ме такъв, какъвто съм. — Огледа антрето. — Много хубавичко. Уютно. Вероятно се гордееш с Логан.
— Той много ми помогна.
Джо присви очи.
— Нима? С какво ти помогна? С огромни дози съчувствие и интимни разговори ли?
— Разговарям с него, естествено. Обаждам му се при всеки удобен случай, за да го осведомя как вървят нещата. Да не би да очакваш да го зарежа, след като ми помогна да наема Сара и осигури всички други… О, какво съм тръгнала да се оправдавам? Не е твоя…
— Само едно искам да знам. Дом свързвал ли се е с теб откакто си тук?
— Да.
Той тихо изруга.
— Как успява копелето? Трябва буквално да се е залепил за теб.
— Защо си толкова изненадан? Има десетилетен опит в преследването и вероятно е наясно с всички номера. Няма да му е забавно, ако не се приближи достатъчно до мен, за да ми премери пулса. — Влезе във всекидневната и се извърна с лице към него. — Уморена съм, Джо. Кажи каквото си намислил и ме пусни да си легна. Ще ставаме в зори, за да подновим търсенето.
— Така ли възнамеряваш да се държиш?
— Точно така. — Започваше да губи търпение. — По дяволите, Джо. Да не очакваш да се извиня, че се опитах да запазя работата ти? Ако се наложи, пак ще го направя. Това е моя грижа, не твоя.
— От първия ден, когато те видях, твоите грижи са и мои. И ще са мои до деня, когато… — Поклати глава. — Страниш от мен, изолираш ме. По дяволите, чувствам го. Колко дълго смяташ, че съм в състояние да… — Пристъпи две крачки напред и я хвана за раменете. — Погледни ме. За бога, погледни ме и ме виж такъв, какъвто съм, а не какъвто искаш да бъда.
Очите му…
Ив чувстваше гърдите си така стегнати, че една дишаше.
— Пусни ме — помоли тя.
Гласът й прозвуча немощно дори в собствените й уши. Той я стисна още по-силно, а после отслаби хватката.
— Не съм глупав. След всичките тези години не възнамерявам да насилвам нещата. Но ти прекалено отдавна ме държиш вързан на верижката на съжалението. Не го приемам повече.
— Съжаление ли? Никога не съм молила за съжалението ти.
— Но как да не изпитвам съжаление през цялото това време? Болеше ме от него. Ставах и лягах с него. Беше като пепел, но разполагах единствено с него. И всеки път, когато ми се струваше, че вече не съм в състояние да го понеса, ти отново ме изпълваше с болка и попадах в капана. — Изгледа я изпитателно. — Никакво съжаление повече, Ив.
— Отивам да си легна. — Отскубна се от него. — Ще говорим утре сутрин.
Той поклати глава.
— Не, не се налага. Сега вече мога да чакам. — Хвърли поглед към дивана. — Ще се настаня тук.
— Има още една свободна спалня.
— Ще ми я покажеш сутринта. Хайде, сега се спасявай.
Тя изпитваше нужда да се махне. Чувстваше се объркана и уплашена; в гърдите си усещаше странно чувство. А Джо, дяволите да го вземат, я познаваше толкова добре, че вероятно знаеше какво точно изпитва.
— Ще се видим утре.
— Всичко ще бъде наред, Ив — промълви той тихо. За пръв път на лицето му се появи лека усмивка. — Не мисли за станалото току-що. Приеми го и живей с това известно време. Аз съм същият мъж, когото познаваш от десет години.
Но той й изглеждаше почти непознат през моментите, когато я гледаше така. Когато я докосваше…
Колко пъти я бе държал в обятията си през последните десет години? От приятелство, от съчувствие, да успокои болката, да й помогне да преживее нощите, изпълнени с терзания и самота.
Но никога по този начин.
— Лека нощ — промърмори тя и побягна от стаята. „Налудничаво е — помисли си, докато се събличаше и се пъхаше в леглото. — Не бива да се случва. Дяволите да те вземат, Джо. Не трябва да имаш такива чувства.“
А и тя не бива да ги има.
Гърдите й бяха напрегнати, усещаха хладината на чаршафа, а между бедрата си определено чувстваше сърбеж.
О, по дяволите.
Не и по отношение на Джо. Не бива да изпитва подобна животинска похот спрямо Джо. За това нямаше никакво място в отделението, което му бе определила в своя живот.
Отделение? Как й хрумна подобна дума? Защото мисълта да го пусне по-близо й бе непоносима, държеше Джо в съзнанието и сърцето си там, където не понасяше близостта. Но това бе невероятно егоистично.
Не, изключено е да е вярно. Няма да позволи да е вярно. Но онази нощ в мотела в Елиджей не осъзна ли, че помежду им има нещо друго? Нещо, което тя не желаеше да допусне до повърхността.
Възможно е поведението му тази вечер да е временно отклонение. Възможно е утре да се държи отново нормално.
Но какво ще стане с нея? Ще бъде ли в състояние да гледа на Джо по същия начин? Когато я докосна и я погледна напрегнато, сякаш се промени пред очите й. Тогава тя си даде сметка за съществуването на един въздействащ физически, сексуално Джо Куин. Широките му рамене, тесните бедра, устните…
Искаше й се да протегне ръка и да докосне устните му.
Топлина, сърбеж, жажда…
Не биваше да мисли за него по този начин. Трябва да си възвърне равновесието, да успее да убеди Джо колко разрушителна може да се окаже тази нова посока. Да бъде логична, хладнокръвна…
Чувстваше се така разстроена, че въобще не бе и състояние да разсъждава логично или хладнокръвно.
Дяволите да те вземат, Джо.
Джо, в джинси и пуловер, с мокра от душа коса, я пресрещна в коридора, когато тя слезе на следващото утро.
— Кафето е готово. Сара, Джейн и Монти са в кухнята. Закъсняваш. — Усмихна се. — Да не би да не си спала добре?
Тя се напрегна.
— Спах много добре.
— Лъжкиня. — Тръгна към кухнята. — Сара ми разказа за резултатите ви, или по-скоро за липсата на такива.
Държи се безгрижно, забеляза тя с облекчение. Това е онзи Джо, когото познава. Все едно предишната вечер въобще не бе я имало.
— Все още имаме някакви шансове.
— Ако Дом не те е излъгал. Не разчитай особено да попаднем на улики, дори да открием Деби Джордан. Според Спиро при гробовете в Таладега не е открито нищо съществено.
— А по кашона в алеята?
— Също нищо. Кръвта е била на пазача от приюта.
— А при двата гроба във Финикс?
— Спиро изпрати Чарли тук да помага при разследването. Засега няма нищо.
— Но това не означава, че и в бъдеще няма да открием някаква улика.
— Нямаше да ти разкаже за Деби Джордан, ако имаше изобличаващи го обстоятелства.
— Напротив. Щеше. Омръзнало му е да е в безопасност. Има нужда от… Не знам точно от какво, но аз съм част от това. А и допусна поне една грешка откакто пристигнах тук.
— Кучето на Сара.
Тя кимна.
— Щом е направил една грешка, има вероятност да е допуснал и други.
— А ако не е?
— Тогава ще открием друг начин да го заловим. Не мога да позволя тази история да продължава до безкрай. Няма да търпя това копеле да ме принуждава да се крия, за да ми се присмива. — Смръщи се. — Няма да издържа. Той се храни с мен, Джо.
— Права си. Има надежда Деби Джордан да се окаже ключът. — Направи пауза и предложи: — Хайде да закусим и да се хващаме за работа.
— И ти ли ще дойдеш с нас?
— Позволяваш на хлапето да ви придружава. Защо не и аз?
— Джейн трябва да е до мен.
Той понечи да отвори вратата на кухнята, но тя го спря.
— Не желая да идваш с нас, Джо.
— Въпреки това ще ви съпроводя. Този път няма да успееш да се отървеш от мен.
— Послушай ме. Досега бях предпазлива. Стоях настрана. Оставях Сара да се разправя с хората, които идваха да ни разпитват, докато търсим, но има вероятност полицията да ме открие. Не искам да си с мен, ако това се случи.
Той се ухили.
— Тогава аз самият набързо ще извърша арестуването. Забравих да ти кажа, че убедих шефа на отдела да приеме като своя идеята да ме изпрати тук, за да участвам в екипа за сътрудничество от Атланта. И така, работата ми, за която толкова се притесняваш, не е застрашена в момента.
— Напротив. Вървиш по опънато въже и няма да позволя…
— Започваш да се повтаряш.
— А ти не ме чуваш. Нямам нужда от твоята помощ.
Той я изгледа изпитателно.
— Позволи на Логан да ти помогне.
— И неговата помощ не я исках.
— Но въпреки това му позволи да участва.
— Беше по-различно.
— Определено. Идеше ми да те удуша, когато ме изостави и се обърна към него. — Усмихна се. — Но сега гледам на това като на знаменателен знак. Премисли го от тази гледна точка.
Тя не желаеше да мисли за това. Внезапно усети същото стягане в гърдите, същото напрежение, както предишната вечер. По дяволите, не желаеше да се чувства така, когато е близо до Джо. Той е най-добрият й приятел; почти брат.
— Нещата въобще не стоят по този начин. Ти объркваш всичко.
Той мина покрай нея, за да влезе в кухнята, и само тихо промърмори:
— Приспособи се.
— Спокойно, момчето ми. Бързаш прекалено много.
Сара хвана по-здраво каишката. Монти бе напрегнат и откакто стъпиха на полето зад началното училище „Сияйна светлина“, се движеше максимално бързо.
Дали го правеше по инстинкт или от нетърпение? Минаха няколко дни в търсене, през които не откри нищо. А и Господ й бе свидетел, че се чувстваше уморена и нетърпелива.
Вероятно бе някъде към шест следобед. Започваше да се стъмва и оголените дървета хвърляха дълги сенки върху оскъдно залесената площ.
— Колко още? — провикна се Джо от колата, паркирана в края на полето.
— Петнадесетина минути.
Спря за миг, та тя и Монти да си поемат дъх, и се загледа в Джо и Ив. Странно бе да ги наблюдава човек заедно. Очевидно са стари приятели; често единият завършваше изречението вместо другия. Същевременно имаше нещо напрегнато в отношенията им. Хората са прекалено сложни същества. Кучетата са несравнимо по-лесни за разгадаване… през по-голямата част от времето.
— Скоро ли ще свършим? — попита Джейн.
— Да. — Сара отново тръгна. — Защо не отидеш до колата да си вземеш сандвич? Сигурно си гладна.
Джейн поклати глава.
— Ще изчакам и ти да дойдеш. — Усмихна се някак обнадеждено. — Монти май се движи по-бързо. Защо го прави според теб?
— Откъде да знам? Аз само го следвам.
Джейн свъси вежди.
— Какво ти става?
— Нищо. — Крачките й станаха по-дълги. — Върни се при колата. Няма да успееш да ни следваш.
— Винаги успявам.
— Казах ти да отидеш при колата — сряза я Сара. — Нямаме нужда от теб.
Джейн спря, изгледа я втренчено за миг, обърна се и се отдалечи.
Обиди детето. Но нямаше как иначе да постъпи. В момента трябваше да се съсредоточи единствено върху Монти.
По-бързо.
Наляво.
Още по-бързо.
Монти опъваше каишката.
Близо.
Нетърпение.
Надежда.
Намерено.
Монти започна да рие.
— Не, Монти!
Намерено.
Повече не се опита да го спре. И без това скоро щеше да разбере.
Той застина.
Отишла ли си е?
— Да.
Той отстъпи. Отишла си е.
Започна да скимти.
Господи, каква мъка изпитваше.
Тя падна на колене и го прегърна през врата.
Дете?
— Не мисля.
Но си е отишла.
Сълзи напираха в очите й, докато го люлееше нежно в прегръдката си.
— Шшт…
— Какво става? Пострадал ли е?
Ив стоеше до нея.
— Да. — И то по нейна вина. Стараеше се да не мисли за този момент, но знаеше, че неизбежно ще настъпи. — Наранен е.
— Да го заведем ли на ветеринар?
Сара поклати глава.
— С нищо няма да му помогне.
Молеше се да престане да скимти. Късаше сърцето й.
Отишла си е.
— Какво стана? — Джо коленичи до кучето. — Нужна ли му е първа помощ? Обучавали са ме да…
— Той я намери.
— Тук? Деби Джордан ли?
— Предполагам, че е тя — отвърна Сара. — Става въпрос за човешко същество и то е мъртво. — Изправи се на крака. — Ще заведа Монти обратно при колата. Той свърши своята работа. — Нежно дръпна каишката. — Хайде, момчето ми.
Монти не помръдна.
— С нищо не можеш да помогнеш, Монти. Време е да вървим.
Той стоеше там и скимтеше.
— Какво да направя? — попита Джо тихо.
— Той няма да я остави. Съзнава, че е мъртва, но не желае да го приеме. — Опита се да овладее гласа си. — Проклетият идиот никога не го приема.
— Тогава е най-добре да го махнем оттук. — Джо взе кучето на ръце. — Спокойно, момчето ми. Няма да те нараня. Сара иска да се върнеш в колата.
— Да дойда ли с вас? — попита Ив.
— Стой тук. — Сара тръгна след Джо. — В никакъв случай няма да доведа Монти обратно, а има опасност да загубим точното място.
Джейн се втурна към тях, когато видя Джо с Монти на ръце.
— Какво стана? Какво му е на Монти?
— Всичко е наред. — Джо внимателно постави Монти на задната седалка. — Не искаше да се върне при колата.
— Защо?
Джо се обърна към Сара.
— Трябва да ида при Ив и да отбележа мястото. Ще се справиш ли?
Сара кимна, настани се на задната седалка и постави главата на Монти в скута си.
Джейн не я изпускаше от очи.
— Изглежда болен.
— Не е болен, а тъжен.
— Защо? — Очите й се стрелнаха към мястото, където стоеше Ив. — Нали я намери?
— Намери някого.
Джейн потрепери.
— Да ти призная, не вярвах, че ще стане. Разбирах, че е редно да я търсим, но…
— Познато ми е. — Сара се опита да се усмихне. — И аз бях със смесени чувства.
— Защото си се опасявала, че Монти ще се разстрои ли?
— Знаех, че ще бъде наранен.
— И преди ли е ставало така?
— Всеки път. Когато се върнахме от Тегусигалпа, цял месец отказваше да излезе от бунгалото. Отслабна пет килограма. Налагаше се да го примамвам, за да хапне.
— И сега ли ще е така?
— Не, надявам се.
Сара погали Монти по главата.
— Не биваше да го водиш там.
— Но той спаси много хора. Редно ли бе да го спра да не го прави?
Джейн се намръщи и неохотно призна:
— Май не. Но не ми харесва.
— Нито пък на мен.
— Всички кучета ли са като него?
— Понеже са много чувствителни, златистите ловджийски кучета са чудесни помощници в семейството или на инвалиди. Изпълнени са с любвеобилност, а у Монти тя сякаш е в двойна доза.
Ръцете на Джейн се свиха в юмручета.
— Страшно ми е неприятно, че е толкова тъжен. Кажи ми какво да направя, за да му помогна.
От предишния си опит Сара знаеше, че няма бързо изцеление. Но детето се чувстваше толкова наранено, колкото и кучето — налагаше се да предприеме нещо.
— Влез и поседи при нас. Гали го. Дай му да разбере, че си тук.
— Това ще му хареса ли?
— Той обича деца и особено теб, Джейн. Надявам се да му помогне.
Джейн бързо се качи на задната седалка и започна да гали Монти.
— Продължава да скимти. Сигурна ли си, че му помагам?
Сара бе сигурна само в едно: любовта и непринудеността на децата са чудотворна жизнена сила. Самата тя бе готова да получи доза от нея.
— Поне няма да навреди. Не преставай да го галиш.
В продължение на няколко минути в колата цареше тишина.
— Защо се занимаваш с това? — прошепна Джейн. — Обичаш Монти и навярно ти е страшно неприятно.
— Малко хора умеят да вършат това, което ние двамата правим. — Прочисти гърло. — Но се налага да съм предпазлива, когато използвам Монти. Отговорна съм за него. Трябва да защитавам и двама ни.
— Защо?
— Защото Монти е такъв, какъвто е и ме обича. — Ръката й се плъзна гальовно по главата на кучето. Хайде, момчето ми. Не страдай повече. Късаш сърцето ми. Преодолей го. — А и той никога — никога — не би отказал да ми помогне — прошепна тя.
Деби Джордан лежеше под тази пръст. Ив стоеше вторачена в мястото, посочено от Сара. Не приличаше на гроб.
— Тук ли?
Джо бе застанал до нея с червено флагче за обозначение, извадено вероятно от багажника на колата. Тя посочи мястото.
— Още не вярвам, че Монти я намери. Почти се бях отчаяла.
— Не си такъв човек. — Закрепи флагчето и се изправи. — Готово. Мислила ли си какво ще предприемем оттук нататък?
— Не може ние да копаем. Ще унищожим уликите, ако съществуват такива. Да се обадим ли на местната полиция?
— Би могло. — Той замълча. — Или да се обърнем към Спиро.
— Издирват ме за отвличане. Но няма да му позволя да ми отнеме Джейн.
— Тогава ще се наложи да се споразумеем с него, нали? — Устните му се свиха. — И то така, че не ти да си примамката.
— Ние дори не сме сигурни дали Деби Джордан е заровена тук.
— Но предполагаш, че е тя, нали?
— Да. Той искаше да я намеря и ето, открихме я. Но той се стремеше да удължи времето. Май го направихме прекалено бързо за неговия вкус. Нека разберем каква е следващата му стъпка.