Айрис Йохансен
Игра със смъртта (11)

Глава 11

Нощта в пустинята бе хладна, а вятърът — остър. Сара го усещаше по лицето си, докато тичаше. Монти припкаше редом с нея, без да я изпреварва. Кръвта във вените й пулсираше, а мускулите на прасците се стягаха и разпускаха при всяка крачка.

Монти започваше да става нетърпелив. Тя направо го долавяше. Няма да я изостави без разрешение, но копнееше да хукне напред.

По средата на могилката стъпките й се забавиха.

Монти я погледна.

Тя се засмя.

— Хайде. Направи ме за посмешище. Хуквай.

Монти полетя.

Тя видя как лунната светлина прокара сребърна диря по златистата му козина, докато той тичаше към върха на възвишението. Красота… Учените смятат кучетата за потомци на вълците, но тя никога не възприемаше Монти като диво животно, освен в моменти като този.

Чакаше я на върха на могилата.

Почти улавяше удовлетворението му.

Слабачка.

— Имам два крака, а не четири. — Спря да си поеме дъх. — А и мисля, че у теб дреме някаква козичка.

Извинения.

Монти се притисна гальовно към нея. Тишина. Вятър. Нощ.

Тя затвори очи и се потопи в тях. Господи, колко прекрасно е всичко.

Монти изръмжа гърлено. Тя отвори очи и го погледна.

— Какво има?

Беше вперил поглед в бунгалото на километри от тях.

— Монти?

Загледа се натам и също видя. Светлини от фарове. Кола приближаваше бунгалото.

Напрегна се. Дали не беше отново Ив Дънкан? Не беше ли безпределно ясна вчера? Но Ив й направи впечатление на изключително упорита жена. Дали пък не е дошла да опита отново?

Изкушаваше се да остане тук горе, да изчака жената да се отегчи и да си отиде.

Монти явно имаше нещо друго наум. Вече се отправяше към пътеката надолу.

— Да съм казала, че тръгваме да слизаме?

Дете.

Монти обожаваше децата и помнеше малкото момиче Джейн.

Добре. Ще се изправи пред Ив Дънкан, ще бъде кратка и ясна и ще я разкара.

Сара се затича по пътеката.

— Изчакай ме, дяволите да те вземат.

Дете…

Колата не беше на Ив Дънкан. Мадън ли е?

Спря рязко. Сърцето й биеше лудо.

— Монти!

Монти също спря, доловил нотката на паника в гласа й. Изви глава да я погледне. Страхуваше ли се тя? Господи, дяволски се страхуваше.

Няма дете.

— И аз така мисля.

Какво да предприеме? Да избяга ли? Или да се изправи пред Мадън?

Дори в продължение на дни да не се приближат заедно с Монти до бунгалото, Мадън ще бъде все още там, когато се върнат. От опит знаеше, че е съвършено непреклонен.

Добре. Ще се изправи пред него. Винаги може да изчезне по-късно.

Закрачи напред. Монти вървеше напрегнато до нея.

Да помагам ли?

— Не. Всичко е наред.

Монти изскимтя.

— Казах, че е наред, по дяволите.

— Госпожо Патрик? — Пред вратата на бунгалото стоеше мъж. — Мога ли да поговоря с вас? Казвам се Джон Логан.

Не е Мадън.

Усетил облекчението й, Монти замаха с опашка.

— Вечно си оптимист — промърмори тя. — Може да е бирник, така да знаеш.

— Госпожо Патрик?

Тя се приближи.

— Минава девет вечерта, а Монти и аз си лягаме рано. Потърсете ме утре сутринта.

— Пристигам отдалеч и настоявам да поговорим сега. — Усмихна й се. — Напълно почтен съм, уверявам ви.

Дрехите и обувките му бяха елегантни, но така изглеждаха и мнозина наркопласьори.

— Не обичам хора да се отбиват насам късно вечер.

— Ив спомена, че сте с труден характер. Трябваше да се досети.

— Ив Дънкан ли? Тя ли ви накара да дойдете?

— Не. Идеята е моя, но тя наистина потърси помощта ми. — Погледна Монти с възхищение. — Много красиво животно.

Самият той приличаше на красиво животно. Изящен като пума. Но пумите обикновено са опасни.

— Да, така е. — Отвори вратата. — И е уморен. Лека нощ, господин Логан.

— Почакайте. — Усмивката му се бе стопила. — Ще разрешите ли да вляза? Чакам телефонно обаждане.

— По моя телефон ли?

— Позволих си тази волност. Ще звънне човек, когото познавате. Сенатор Тод Мадън.

Тя застина.

— Да вляза ли?

Сара пристъпи в бунгалото и затръшна вратата. Той почука.

— Наистина ще е по-добре, ако поговоря с вас, преди да ми се обади. Изглежда ми човек, който става доста неприятен, когато му противоречат.

И Мадън, и всичко свързано с него, е много неприятно. Но неприятностите трябва да се гледат и лицето.

Отвори вратата.

— Заповядайте. — Настани се на люлеещия се стол. — Казвайте за какво сте дошъл и изчезвайте.

— Ще бъда възможно най-кратък. На Ив й е нужно да откриете труп, заровен някъде в този район.

— Посъветвайте я да си намери друг дресьор.

Той поклати глава.

— Тя иска вас. Не я виня. Накарах моите хора да поразпитат тук-там. Твърде сте забележителна.

— Нима?

— Работата ви в Оклахома Сити е била невероятна. А и при онова земетресение в Иран миналата година, когато загинаха две хиляди… Успели сте да спасите двадесет и седем души изпод развалините.

— И намерих шестдесет и осем мъртъвци.

— Помните точния брой?

— Помня само някои числа, но пред очите ми са всички лица.

— Ив няма да ви кара да гледате лицето на този труп.

— Винаги съм мразила думата труп. Звучи някак нечовешко.

— Иска от вас и Монти да намерите това тяло. После пак ще се оттеглите в дома си насред пустинята.

— Не е толкова лесно.

— И друг път сте работили в сътрудничество с полицията за издирване на тру… тела. Полицейското управление в Солт Лейк Сити има много високо мнение за вас.

— Ура!

Логан се усмихна.

— Според сержант Левиц четете мислите на кучето си. Каза ми, че е невероятно как двамата се разбирате.

— Левиц не е особено проницателен. Всеки собственик на куче ще ви каже, че домашният му любимец почти говори. Когато си бил с някого толкова дълго, колкото аз с Монти, свиквате да се разбирате един друг.

— Но все пак признайте, че връзката помежду ви е доста силна. — Погледна към Монти, легнал в краката й. — Дори аз го забелязвам.

Тя не отговори.

— А и двамата сте преживели доста неща заедно.

— Така е. Но няма да търсим никакво тяло.

Той въздъхна.

— Наистина сте ни необходима. Опасявам се, че ще настоявам.

— Вървете по дяволите!

Той погледна часовника си.

— Мадън точен ли е? В такъв случай всеки момент…

Телефонът иззвъня.

Тя вдигна слушалката.

— Той там ли е? — попита Мадън.

— Тук е.

— Много важна клечка е, Сара. Разполага с големи политически връзки. Не желая да го настройвам враждебно, особено след като е толкова лесно да бъде задоволено искането му.

— За теб е лесно.

— И друг път сме го обсъждали. Логан ме уверява, че задачата няма да отнеме повече от ден-два.

— Прекалено дълго е. И един час е прекалено много, ако не е въпрос на живот и смърт.

— Съзнавам неприязънта ти към издирване на трупове, но е наложително.

— Откъде знаеш, че не е незаконно?

Последва пауза. След това той рече:

— Логан е почтен бизнесмен.

С връзки в политическите среди. Ръката на Сара стисна още по-здраво слушалката.

— Не желая да го правя, Мадън.

— Но въпреки това ще се наложи. — Гласът му се сниши до гальовен шепот. — Защото знаеш последствията, ако не се съгласиш, Сара.

Кучи син.

— Два дни. Ще им отпусна два дни.

— Толкова обещах и на Логан. Довиждане, Сара. И успешно издирване.

Той затвори.

Тя се обърна към Логан.

— Два дни.

— Ив ще бъде щастлива.

— Пет пари не давам дали ще бъде щастлива. Ще ми се никога да не бе узнавала за мен. Казах й не, а тя ви се обажда да й свършите мръсната работа.

— Идеята да се свържа с Мадън не е нейна. Дори не й споменах, че Мадън е разковничето. Не би се съгласила да се действа така. От мен тя просто поиска да открия дали има нещо, което да ви предложи, за да ви убеди да свършите работата.

— Но въпреки това прибягнахте до Мадън.

— Аз съм къде-къде по-безскрупулен от Ив. Поразрових по-надълбоко и открих подходящото оръжие в лицето на Мадън. Тя настояваше за вас, затова ви осигурих. — Огледа се из бунгалото. — Нямате ли телевизор, или радио?

— Не се нуждая от тях.

— Но така сте малко неинформирана.

— Липсата на информация е блаженство.

— Ив спомена, че не е видяла телевизор. — Подаде й плик. — Намирам за редно да се запознаете с кого си имате работа. Тук е досието на Ив Дънкан, вестникарски статии за Таладега и материал за убийството на пазач в приют. Няма да ви изясни всичко, но ще е добра отправна точка.

— Не ме интересува Ив Дънкан, освен ако не ми помогне да се измъкна от тази история.

Той поклати глава.

— Информацията ще ви направи по-сговорчива да свършите работата. Ив се опитва да спаси живота на едно дете.

— Като ме насилва да намеря труп?

— За жалост, да. — Тръгна към вратата. — Между другото, на ваше място не бих се обаждал в полицията да им съобщя къде е Ив. Това би ме ядосало и ще се наложи да звънна отново на Мадън. Впечатлението ми е, че той не се интересува от нищо друго, освен от кариерата си. Прав ли съм?

— Полицията ли?

— Прочетете досието. — Отвори вратата. — Ще съобщя на Ив, че сте очарована да помогнете.

Тя изруга.

— Ив ще се свърже с вас. — Присви устни. — Свършете си работата. Не ме интересува дали ви харесва или не.

Сара се загледа как вратата се затваря след него. Стисна страничните облегалки на люлеещия се стол. Трябваше да си сдържа нервите. Загубата на контрол нямаше да помогне с нищо. Ставаше въпрос само за два дни в края на краищата. А е възможно дори да няма тяло.

Но ако съществува, Монти ще го открие.

Той изскимтя, изправи се на крака и я погледна.

Тя се наведе и го прегърна. Зарови лице в козината му.

— Съжалявам, момчето ми — прошепна Сара. Усещаше как сълзите парят очите й. — Трябва да го направим.

 

 

Същата вечер по-късно Сара Патрик се обади на Ив по телефона.

— Логан ми каза, че ще ми помогнете. Много мило от ваша страна.

— Искам да приключим колкото е възможно по-бързо — каза хладно Сара. — Започваме издирването утре. Имате ли най-обща представа откъде?

— Най-обща — да, но не съм сигурна. Ако се наложи да пробваме на няколко…

— Разполагате с два дни — прекъсна я Сара. — Опитайте да ми набавите парче от дреха на жертвата. Понякога Монти реагира повече на миризмата, останала по дрехите, отколкото на тялото.

— Вероятно ще ми отнеме известно време. Не знам дали…

— От вас зависи. Казах ви какво ми е необходимо. Не ме интересува дали ще открием тялото или не. След като намерите дреха, ми се обадете и ще се срещнем на терена, където ще търсим.

След тези думи затвори.

Известно време Ив остана замислена; после се обади на Логан.

— Какво, по дяволите, направи със Сара Патрик?

— Уговорих я да ти свърши работата.

— Как? Беше ледена.

— Но разполагаш с нея за два дни. Използвай я.

Трябваше да се досети, че Логан ще е готов на всичко, за да го постигне. Навремето, когато настояваше Ив да му свърши работата, беше безскрупулен като дявол.

— Не исках да се чувства наранена.

— Не е наранена. Ти също не си наранена. И Джейн не е наранена. Ако се възползваш от Сара, вместо да се измъчваш с угризения, всичките ще сте живи и здрави. А това е най-важното, нали?

Прав е, помисли си тя уморено. Именно това е важното.

— Иска някаква дреха на Деби Джордан. Дали ще можеш да намериш, без да нахълтваш насилствено в къщата и да подплашваш семейството й?

— Ще се справя. И няма нужда да ми благодариш, че ти помогнах да уговорим Сара.

Ив се засрами. Защо вини Логан? Тя му се обади и така го задейства. Вероятно подсъзнателно дори се е надявала той да прояви по-голяма настойчивост, отколкото й се искаше.

— Извинявай. Чувствам се малко обезкуражена. Не съм убедена дали Сара ще намери трупа. Дори не съм сигурна къде е заровен. Само гадая.

— Бих искал да дойда с вас утре. Има ли някакъв шанс да стане?

— Вече направи прекалено много за мен. Не бих искала да ни видят заедно.

— Няма такава формулировка „да направиш прекалено много за някого“.

— Обясни това на Сара Патрик. Съобщи ми, че разполагам с два дни.

— Опитай се да се вместиш в определения срок. Предпочитам да не се налага отново да я притискам. Докато ме обсипваше с обидите си, открих, че всъщност я харесвам.

— Но тя едва ли би ти отвърнала със същото. Останах с впечатлението, че по-скоро ще ни погребе и двамата, вместо да открие Деби Джордан.

— След като не позволяваш да дойда с вас, сама се оправяй с нея. До утре сутринта ще ти набавя дрехата.

 

 

Беше бяла фланела за бейзбол с логото на отбора „Дайъмънтбак“ от Аризона отпред.

Сара Патрик я пое, без да я погледне.

— Прана ли е откакто я е носила?

— Не. Логан каза, че е спала с нея в нощта, преди да изчезне.

— Как я е осигурил?

— Не попитах.

— Вероятно я е откраднал от торба с дрехи за бездомните.

— Не е толкова лош, колкото си мислиш.

— Не. Вероятно е още по-лош.

— Изненадана съм, че искаш фланелата. Деби Джордан е заровена от близо месец. Миризмата не би могла…

— Можех да използвам препарат, който симулира миризмата на разлагането, но това ще разстрои Монти. А и фланелата може да се окаже ненужна. — Сви рамене. — Но ще опитаме. — Огледа плоското поле наоколо. — Защо сме тук?

— Това място е до частта от пустинята, известна с името Пустинна светлина.

— И?

— На две други места, чиито имена са свързани със светлина, бяха открити тела. В последния ни разговор Дом спомена светлината. Според мен се опитва да ми съобщи нещо.

— Защо направо не призна къде я е заровил?

— Тогава нямаше да е толкова забавно за него. Иска да ме принуди да се потрудя.

— Искаш да кажеш, че ще накара Монти и мен да се потрудим.

— Той не знае за вас.

Ив не бе сигурна доколко думите й отговарят на истината. Дом не се бе обаждал, откакто тя пристигна във Финикс, но това не означаваше, че не е тук и не я наблюдава.

— И искаш да претърся полето само заради името му?

— То е и близо до църквата, откъдето Деби Джордан изчезна.

Сара я изгледа със съмнение.

— Съгласна съм, че не е кой знае какво — призна Ив през стиснати устни, — но разполагам само с това.

— Както кажеш. Ще гоня вятъра в продължение на два дни. Толкова съм обещала. — Извади платнена торба от джипа и погледна към коленичилата до Монти Джейн. — Защо си я довела?

— Дом настоява да е с мен, а и ме желая да рискувам да я оставя вкъщи. Няма да пречи.

— Не съм казала такова нещо. Тя е умно дете. Но Монти няма да има време да й прави компания. — Отиде при Джейн и й се усмихна. — Съжалявам. Монти трябва да се хваща за работа.

Джейн бавно се надигна и се обърна към Ив:

— Може ли да дойда с вас?

Сара също погледна към Ив.

Джейн и без това бе вече тук. По-лошо ли щеше да е да търси активно, отколкото да седи в колата и да чака? Тогава поне ще е заета с нещо. Ив бавно кимна.

Сара премести поглед към Джейн.

— Ние обикновено доста бързо обхождаме терените и аз го карам да ги претърсим втори път, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нещо.

— Няма да изоставам.

— Както решиш.

Сара приклекна и отвори платнената торба. Извади каишка и я закопча на врата на Монти. Той застина на място.

— Досеща се, че нещо става ли? — попита Джейн.

Сара кимна.

— Но още не знае със сигурност какво. Връзвам го заради себе си, за да контролирам стъпките му по-добре. Обикновено въобще не му слагам каишка. Само когато сме на непознато място или сред хора, за да се чувстват в безопасност.

— В безопасност?

— Той е едро куче. Някои хора не обичат едрите кучета.

— Тогава са луди — отсече Джейн.

Сара се усмихна.

— Съгласна съм с теб, хлапе.

Бръкна отново в торбата и извади дочен колан с множество джобове по него. Монти се напрегна.

— Сега вече знае, че започваме работа. — Сара препаса колана през кръста. — Това е сигнал за него.

Монти вдигна глава; очите му блестяха нетърпеливо.

Сара му подаде фланелата да я помирише.

— Намери я, Монти.

Ив се облегна на калника на колата и се загледа как Сара, Джейн и Монти кръстосват полето. Движеха се бързо, както предупреди Сара, но полето беше голямо и отне известно време да го обходят цялото.

Монти се движеше със сведена глава. Всеки мускул от тялото му бе напрегнат, докато обикаляше терена. Два пъти се спря, поколеба се и продължи. В ранния следобед Сара върна Монти при колата.

— Нищо.

— Сигурна ли си? — попита Ив разочаровано.

— Монти е сигурен. За мен това е достатъчно.

— Колко го бива?

— Направо е невероятен.

— Защо спря на два пъти?

— Надушил е нещо мъртво.

Ив се стегна.

— Какво?

— Не са човешки останки. Монти прави разлика. — Свали каишката му, после колана си и се обърна към Джейн. — Сега вече не е на работа. Защо не си поиграеш с него. Ще му хареса.

— Добре.

Джейн не изчака да я подканят.

Сара се загледа как тя хукна да тича из полето с кучето по петите.

— Монти я харесва.

— Тя направо е влюбена в него.

— Проява на добър вкус.

— Благодаря ти, че й позволи да дойде с вас. Доста трудности е преживяла. Присъствието на Монти й се отразява добре.

— Не е нейна вината, че съм принудена да върша това. — Изгледа Ив многозначително. — Твоя е.

Ив трепна.

— Права си. И най-добре да те експлоатирам безмилостно, докато разполагам с услугите ти. Това едва ли ще развали мнението ти за мен.

— Имаш ли други места предвид?

— Около единадесет. Всички съдържат в името си думата светлина.

— Единадесет?

Ив извади картата и посочи заградените с кръгче терени.

— Може и да са дванадесет.

— Няма да успееш за два дни.

— Първо ще претърсим най-близките до църквата на Деби Джордан. Има ли някакво време, в чиито граници Монти е ефективен?

— Не. В Тегусигалпа работихме седемдесет и два часа без спиране. Отдъхваме само за кратко. Но ти видя колко дълго отне да претърсим само това поле.

— Тогава най-добре да тръгваме. — Ив сгъна картата. — Потокът Лунна светлина е на петнадесет минути път оттук. Ще претърсим и двата бряга.

— Това ще отнеме още повече време, отколкото тук.

Ив се настани в колата.

— Извикай Монти и Джейн.

Сара я погледна, след което се усмихна неволно.

— Изглежда не съзнаваш кога си победена.

— А ти?

Сара се извърна и извика:

— Джейн, върни ми кучето. Чака ни работа.

Търсиха почти до полунощ, но обходиха едва четири терена. Оставаха още седем.

— Толкова. — Сара свали каишката от врата на Монти. — Стига за днес. От умора вече не виждам.

— Няма какво да виждаш. Важното е Монти да души.

Сара поклати глава.

— Господи, истинска кучка си.

— Налага се да съм такава.

Ив погледна към заспалата на задната седалка Джейн.

Сара проследи погледа й.

— Той наистина ли убива деца?

— Наистина.

— Копеле.

— Още един час.

Сара поклати глава.

— Не се вижда нищо. Рискувам да нараня Монти. Нямам това право.

— Каза, че сте работили по-дълго в Хондурас.

— Опитвахме се да спасим живота на хората, а не търсехме тела. — Направи знак на Монти и той скочи в джипа. — Преустановяваме за тази вечер.

— Не проверихме предвидените от мен терени.

— Предупредих те, че няма да успеем.

— Знам. Просто ми се щеше… Не ми даваш достатъчно време.

— Колко жалко.

— Точно така.

Сара се качи в джипа.

— Утре ще започнем на зазоряване — осведоми тя Ив.

— На зазоряване?

— Не искаш ли пълен работен ден?

— Естествено. Но мислех, че ти…

— Монти и аз не спазваме чиновническо работно време. Обещах ти два дни. Ще си ги получиш.

Преди Ив да успее да отговори, джипът на Сара пое.

Тя се качи в колата и се отправи към къщи.

Сара имаше тежък характер, но не толкова лош, колкото на Ив й се стори в началото. Беше работила неуморно, до изтощение и щеше да спи едва няколко часа, преди утре да се захване отново със задачата. Очевидно децата я умиляваха. Може би щеше да успее да я убеди да продължи търсенето още няколко дни и…

Мобилният й телефон иззвъня.

— До късно работиш — чу гласа на Дом. — Не започваш ли да се престараваш?

— О, Господи. Събуди ме.

— Не и ако не си заспала на волана.

Не биваше да се паникьосва. Вероятно той гадае.

— Не си се обаждал от известно време. Надявах се да съм се отървала от теб.

— Само от няколко дни. Доставя ми удоволствие да наблюдавам колко се стараеш да откриеш прекрасното сопрано.

— Блъфираш. Представа нямаш къде се намирам.

— Известно време беше така. Измъкна се от Атланта доста тихо. Но знаех, че е въпрос на време да идентифицираш моето сопрано. Трябваше само да те насоча към дома на Деби Джордан.

— Не съм ходила в дома й.

— Но един от хората на Логан го стори. Лесно бе да ги проследя обратно, а после самият Логан ме отведе при теб. Той ли ти помогна да се измъкнеш от Атланта?

— Представа нямам за какво говориш.

Мъжът се засмя.

— Опитваш се да го предпазиш. Не се сърдя на Логан. Той прави ситуацията още по-интересна. Но признавам, че останах озадачен, когато не се появи на вратата на скърбящия вдовец, за да го разпиташ лично. Трябваше обаче да се досетя, че не би направила очевидното. Да прибегнеш до услугите на Сара Патрик, е гениално хрумване. Жалко, че обходихте неподходящи места.

— Ще я намеря.

— Надявам се да не е съвсем скоро. Преследването ми доставя удоволствие.

— По дяволите! Кажи ми къде е тя. Нали искаш да я намеря?

— Още не. С всеки изминал ден ставаш по-уморена, по-напрегната, по-сърдита. Искам това да продължава.

— Ще я намеря утре.

— Това би ме разочаровало. Ще ми се търсенето да продължи поне седмица.

— Тогава защо не я изровиш и не я заровиш някъде другаде?

— О, преместването на труп е най-грубата грешка, която убиец би допуснал. Има опасност да ме разкрият, да оставя улики. Какво ли не. Не. По-добре ще е да те забавя. Споменах ли ти колко ми допада идеята да водиш Джейн навсякъде със себе си? Тя е при теб и сега, нали?

Ив не отговори.

— Ставате вече по-близки, а? По-големите деца са по-умни. Човек разговаря с тях. Бони беше прекалено малка, за да…

— Млъкни.

— Виждаш ли колко си напрегната. Сегашното преследване е страшно вълнуващо. Започвам да се питам дали малката Джейн не е излишна. Ако я убия, това безспорно ще те забави.

— Ще ме накара да спра.

— Не. Ще си ми достатъчно ядосана, за да продължиш. Гневът и тъгата вършат почти същата работа като страха.

Проклет вампир.

— Ще затворя.

— Хрумна ми да се занимая с момиченцето тази нощ.

Ръката й стисна слушалката още по-силно.

— Да. Това ще те забави. Погледни в огледалото за обратно виждане.

Фарове.

— Виждаш ли ме?

— Не си ти. Един от телохранителите на Логан ни следва цял ден.

— Загуби ви дирите при последното място, което претърсвахте. Но аз се чувствах длъжен да ти правя компания.

— Лъжеш.

— Колко време ти трябва, за да стигнеш до вкъщи?

Тя не отговори.

— Най-добре да побързаш.

Ив натисна педала на газта.

— Да, време е да се занимая с Джейн.

Блъфираше.

Господи, колата зад нея също ускори ход.

Сърцето й биеше така диво, че я болеше.

По-бързо.

Още десет преки до къщата.

Дали фаровете се бяха приближили?

Да.

Взе завоя на две колела.

Джейн промърмори нещо на задната седалка, когато колата поднесе.

— Споменавал ли съм ти някога как убивам децата? Правя го бавно, защото всяка тяхна емоция е кристалночиста и е същинска песен. Единствено те заслужават бяло. У тях няма страх и болка, както е при възрастните. Дали Джейн ще е така смела като Бони?

Искаше да го убие.

Четири преки.

— Чувам дишането ти. Доста си изплашена.

Светлината на фаровете в огледалото за обратно виждане я заслепи.

Изпусна слушалката върху седалката.

Натисна още по-силно педала на газта.

Портите се показаха отпред.

Дистанционното. Трябва да ги отвори.

Те се разтваряха прекалено бавно. Колата се намираше съвсем близо до нейната.

Префуча през портата. Нагоре по алеята.

Светлините продължаваха да са зад нея. Минаваха през портата.

Спря рязко пред вратата на къщата и гумите изсвистяха. Натисна клаксона.

Господи! Дано някой дойде преди…

На прозореца се почука. Към стъклото се притискаше лице.

— Госпожо Дънкан? Добре ли сте? Хърб Букър.

Тя свали стъклото.

Светлината на фаровете от спрялата зад нея кола все още се отразяваше в огледалото. Шофьорската врата беше отворена.

— Ив?

Джейн се бе надигнала сънена.

— Всичко е наред. — Стисна още по-здраво волана. — Това твоята кола ли е, Хърб?

— Разбира се. Зад вас съм цял ден. Нещо не е наред ли? Притесних се, когато вдигнахте скоростта.

Тя бавно вдигна слушалката до ухото си.

— Дяволите да те вземат.

— Пошегувах се.

След тези думи затвори.

 

 

— Изглеждаш като пребита. — Очите на Сара внимателно обходиха лицето на Ив. — Добре ли си?

— Не спах добре. Ти как си?

— Чудесно. Монти и аз сме свикнали да ставаме само след няколко часа сън.

Ив извади картата.

— Вчера се занимавахме с терените на юг от църквата. Днес смятам да прегледаме местата на запад. — Посочи района на картата. — Първо това. Езерото Горска светлина.

— Сигурна ли си? Доста обширен терен. Трябва да посочиш най-желаното място — посъветва я Сара. — Разполагаш с времето ми до полунощ.

— Няма ли да промениш решението си?

— Не. — Сара се извърна и подхвърли каишката на Монти на Джейн. — Хайде, хлапе. Трябва да започваме.

Ив я погледна отчаяно. След вчерашния ден търсенето й се струваше безплодно. Защо го правят? Само за да забавляват онзи негодник ли?

Не. Правеха го по същата причина, която движеше Ив в началото — вероятността Дом да е допуснал грешка.

Господи, дано е допуснал грешка.

— Трябва вече да спираме — промълви Сара тихо. — Съжалявам.

Ръцете на Ив се свиха в юмруци.

— Не е възможно вече да е полунощ.

— Един и половина е.

Направи знак и Монти скочи в джипа.

— Редно е да ти благодаря за извънредното време — пророни Ив смазано.

— По-скоро си готова да ме заплюеш в лицето.

— Не е вярно. — Ив се чувстваше раздразнена, но не винеше Сара за работата й. Жената се труди от зазоряване досега; спираше колкото Монти да отдъхне малко и да пие вода. — Ще ми се само да отстъпиш и да ми дадеш още един ден.

— Не мога да го направя. — Сара не я погледна. — Знам, че имаш основателна причина, но тя не важи за мен. Моята задача е да пазя Монти. Не желаех да се залавям с тази работа, а ти посветих два дни.

— Не са достатъчни.

— Дадох ти колкото мога. И през цялото време се молех да не намерим убитата жена. — Поклати глава. — Така че май е по-добре да се оттегля. Не работих така усилено, както би желала.

— Глупости. Ти не си кръшкач.

— Намери някой друг.

— Не бива да се бавя.

— Не съм в състояние да ти помогна. — Запали двигателя на джипа. — Съжалявам.

— Ако наистина съжаляваш, ще ми помогнеш. Да се намират трупове не е приятно, но си мислех…

— Приятно ли? — Гласът на Сара беше напрегнат. — Господи, ти нямаш представа за какво говориш.

— Залавянето на Дом и предпазването на Джейн са далеч по-важни от всичките ти възражения да поработим още ден-два.

— Твое мнение. Имаш право на него. Аз знам едно: трябва да браня моя свят така, както ти пазиш своя. — Направи пауза. — Съжалявам.

Очите на Ив я засмъдяха, докато наблюдаваше как стоповете се отдалечават. Ей сега ще се почувства по-добре. Просто е уморена и обезкуражена. Ще се върне в къщата и ще влезе в Интернет да потърси някоя друга Сара Патрик.