Нора Робъртс
Защита в смъртта (4)

Трета глава

Когато Ив прекоси общото помещение на участъка с намерението да повика Пийбоди, неколцина детективи многозначително я изгледаха.

— Плъх в дупката — промълви Бакстър, минавайки покрай нея, и кимна по посока на канцеларията й.

— Благодаря — прошепна тя. Пъхна ръце в предните джобове на джинсите си и тръгна към работното си помещение.

Лейтенант Дон Уебстър се беше разположил на стола й, бе вирнал на бюрото й краката си, издокарани с обувки, излъскани до блясък, а като капак на всичко с наслада отпиваше от кафето й. Когато Ив влезе, устните му се разтегнаха в колеблива усмивка, която озари тясното му лице и светлосините му очи:

— Здрасти, Далас. Не сме се виждали цяла вечност.

— Нима? Не съм усетила липсата ти. — Тя грубо блъсна краката му и добави: — От моето кафе ли си се почерпил?

Уебстър с наслада отпи от чашата и блажено въздъхна, сетне заядливо подхвърли:

— За разлика от някои привилегировани хора, нямам възможност да си купувам истинско кафе. Между другото, как е Рурк?

— Ти какво, на гости ли си ми дошъл? Ако е така, ще те помоля да напуснеш. На работа съм и нямам време за празни приказки.

— Посещението ми е служебно, но това не пречи да се държим приятелски един с друг. — Като видя, че лицето на Ив остана безизразно, като че беше издялано от камък, той сви рамене. — Е, май не си особено приятелски настроена. Позволи ми все пак да отбележа, че изглеждаш страхотно.

Ив затвори вратата и едва тогава заговори:

— Получил си рапорт за произшествието, което се е случило вчера в периода между деветнайсет и деветнайсет и трийсет часа. Вече знаеш, че е замесен полицай от Централното управление, който, прибирайки се вкъщи след края на дежурството…

— Далас! — Той вдигна ръка. — Получих рапорта. Знам за инцидента. Знам, че в момента полицай Трой Трухарт — ама че шантаво име — е подложен на задължителното изпитание. След обобщаването на данните ние ще го разпитаме и ще разследваме обстоятелствата, при които той е отнел човешки живот.

— Младежът е едва двайсет и две годишен. Още е неопитен, но е много способен и честен. Моля те да бъдеш по-снизходителен към него.

Лицето на Дон се изопна, той раздразнено възкликна:

— Да не би да си въобразяваш, че всяка сутрин ставам с мисълта колко ченгета ще погубя през деня?

— Нямам представа какво си мислиш ти или другите хищници от глутницата. — Ив тръгна към автоготвача да си поръча кафе, но внезапно спря и се обърна. — Знаеш ли, навремето се надявах, че си решил отново да бъдеш ченге и ще се върнеш сред нас.

— Че аз съм си ченге!

— След всичката мръсотия, която бълва твоят отдел…

— Затова останах там — промълви Уебстър, прекъсвайки гневната й тирада. — Дълго мислих как да постъпя. — Той прокара пръсти през чупливата си кестенява коса. — Не е лесно да вземеш подобно решение. Но аз вярвам в смисъла на съществуването на отдела, Далас.

— Така ли? И какъв е този смисъл според теб?

— Изравнява съотношението на силите, поддържа равновесието. Всеизвестно е, че властта и корупцията вървят ръка за ръка. Подкупното ченге няма право да притежава полицейска значка. Но друго ченге трябва да се потруди да му я отнеме.

— Ненавиждам корумпираните! — гневно възкликна Ив, на която днес целият свят беше крив. Взе чашата от ръката на неканения гост и отпи от кафето. — Да му се не види, Уебстър, ти беше много кадърен полицай, преди да станеш канцеларски плъх.

Похвалата стопли сърцето му; държеше на мнението на Ив и знаеше, че е искрена.

— Може да ти се стори нескромно, но намирам, че добре се справям и със сегашната си работа. Повтарям — намирам смисъл в съществуването на нашия отдел.

— Страхотен смисъл, няма що! Да изтезаваш заек като Трухарт, защото е направил необходимото да спаси цивилна гражданка и себе си!

— Знаеш ли, първото, което направих след постъпването ми в отдела, бе да изхвърля всички уреди за изтезания от времето на Инквизицията. Внимателно прочетох рапорта, Далас. Ясно е, че е съществувала непосредствена опасност. Но навярно си забелязала, че има известни обстоятелства, които трябва да се уточнят.

— Тъкмо с това се занимавам. Позволи ми да довърша започнатото.

— С най-голямо удоволствие бих ти услужил, та да си ми длъжница. Но Трухарт трябва да бъде разпитан, официално да даде показания. Съгласен съм на разпита да присъствате двамата с адвоката му. Господи, Далас, защо си въобразяваш, че ще прецакаме хлапака? Много добре знаеш какво повелява правилникът, когато един полицай използва оръжието си да отнеме човешки живот.

— Той е невинен, Уебстър. Така блести от чистота, че те заболяват очите.

— Тогава няма повод за безпокойство. Ако толкова държиш, лично ще го разпитам.

— Благодаря за услугата.

Уебстър отново се усмихна, този път много по-сърдечно:

— Каза ли на Рурк, че ще ме помолиш за помощ? Или скъпият ти съпруг не знае нищичко за самоинициативата ти, а като разбере, така ще побеснее, че ще се наложи отново да го изритам отзад.

— О, това ли правеше, когато изпадна в безсъзнание и те изнесоха на носилка?

— Нуждаех се от почивка, след като дадох на съпруга ти да се разбере, затова полегнах на носилката. — Уебстър машинално потърка долната си челюст. Още си спомняше усещането, което бе предизвикал юмрукът на Рурк — все едно върху брадичката му се беше стоварил грамаден камък.

— Предупреждавам те, че самозаблудата води до опасни последствия — иронично подхвърли Ив. — Държа да знаеш, че съм независима и не се отчитам пред Рурк.

— Нима? Продължавай да си го мислиш. — Той взе чашата от ръката й и допи кафето. — Толкова си влюбена в съпруга си, че сякаш виждам как купидончета пърхат около теб!

Думите му подействаха като плесница на Ив.

— Не само Рурк е способен да те нокаутира — процеди през зъби.

— Божичко, колко си хубава, когато се ядосаш! — възкликна Дон и широко се усмихна, като я видя как присви очи. — Само ти се наслаждавам… като на картина, де. Гледам, без да пипам. Взех си поука след… недоразумението с Рурк. Бъди спокойна — ще бъда почтен и в личен, и в служебен план. Вярваш ли ми?

— Ако не ти вярвах, нямаше да се обърна към теб.

— Радвам се. Е, ще поддържаме връзка. — Отвори вратата, но преди да излезе, се обърна още веднъж да я погледне. Тази жена, която бе толкова сурова и същевременно толкова сексапилна, неизменно го очароваше. — Благодаря за кафето.

Тя поклати глава, като чу как разговорите в общото помещение секнаха, докато Уебстър го прекосяваше. „Избрал е много труден път — помисли си. — На ченге, което шпионира колегите си, се гледа с подозрение, присмех и страх.“

Едновремешният й приятел крачеше по тясна пътека, виеща се край бездънна пропаст. Въпреки недостатъците му изпитваше симпатия към него и се надяваше той никога да не се подхлъзне и да полети в пропастта.

Погледна часовника си. До приключването на изпитанието на Трухарт оставаше доста време. Тя реши да използва промеждутъка, за да накара Морис да побърза със заключението от аутопсията на Когбърн.

 

 

Моргата беше претъпкана. През единайсетте си години в полицията Ив рядко беше виждала толкова много трупове на едно място.

Когато влезе, санитари тъкмо полагаха на носилки с колелца трима мъртъвци, поставени в чували и с етикетчета, окачени на палците на краката им, след което избутаха носилките до стената пред една от залите за аутопсия.

„Чакащите на опашката да си вземат номерче — помисли си тя. — Вече не могат да бъдат защитени, но поне има надежда да бъдат обслужени.“

Двете с помощничката й тръгнаха по ярко осветения коридор на мъртъвците. Пийбоди, която непрекъснато се озърташе и се кокореше, прошепна:

— Майчице, тук винаги е страшничко, но този път е направо призрачно. Лейтенант, нямате ли усещането, че някой мъртвец ще се изправи и ще ви сграбчи?

— Не. Чакай ме тук. Ако някой от местните обитатели реши да те ухажва, незабавно ме повикай.

— Хм, изобщо не е смешно — промърмори Пийбоди, застана до вратата и враждебно се втренчи в труповете, опаковани в черни найлонови чували.

В залата Морис се трудеше усърдно — работеше с лазерен скалпел и тъкмо довършваше клинообразния разрез на гърдите на един от шестте трупа, проснати по масите. Микрохирургически очила почти закриваха симпатичното му лице, дългата му тъмна коса, която той носеше на плитка, бе защитена с найлонова качулка, а елегантният му морскосин костюм — с прозрачна престилка.

— Какъв е смисълът да имаш гласова поща, след като не я прослушваш? — попита Ив, без дори да го поздрави.

— Тази сутрин имаме необичаен наплив от гости, дължащ се на сблъскването на два въздушни автобуса. — Той вдигна поглед; иззад стъклата на очилата тъмните му очи изглеждаха комично уголемени. — Не си ли чула новината? Хората са падали от небето като летящи маймуни.

— Ако можеха да летят, сега нямаше да са в чували. Много ли са жертвите?

— Дванайсет парчета, а шестима са тежко ранени. Някакъв некадърник с въздушно мини се забил в автобуса. Пилотът успял да овладее машината по време на падането, но пътниците изпаднали в паника. Като добавим схватката с ножове в един клуб, при която са загинали двамата участници и един зяпач, неидентифицирания женски труп, открит в една машина за рециклиране на смет, както и ежедневните жертви на насилието по улиците на нашия град, имаме пълен комплект.

— Няма да ти губя времето, дошла съм по работа. Един полицай новобранец използва оръжието си срещу някакъв умопобъркан, но той умрял. По тялото му няма нито следа от електрошока. Оръжието, иззето от извършителя, бе настроено на най-ниската степен.

— Тогава умопобърканият не е загинал от ръката на полицая.

— Да, но той е мъртъв като другите ти гости.

Морис довърши разреза и отбеляза:

— Единственият начин да убиеш с полицейско оръжие човек, бил той нормален или луд, е гореспоменатият откачен да има сериозно заболяване на дихателните пътища или на сърцето, а електрошокът да го е подсилил и да е предизвикал смърт.

Ив очакваше да чуе тъкмо това заключение.

— Ако се е случило онова, което предполагаш, тогава не става въпрос за причиняване на смърт чрез използване на максималната степен на оръжието, нали?

— Теоретично е така, но…

— Това ми е достатъчно — прекъсна го тя. — В името на нашето приятелство те моля да погледнеш този… твой гост. Кариерата на Трухарт е заложена на карта.

Морис отново вдигна глава, но този път свали очилата:

— За голобрадия хлапак, който прилича на модел от реклама за паста за зъби ли говориш?

— Именно. В момента го подлагат на медицинска проверка, след това идва ред на инквизиторите от Отдела за вътрешно разследване. Най-важното е, че в този случай има нещо неясно. Ако не помогнем на Трухарт, свършено е с кариерата му.

— Добре, зарязвам всичко. Веднага ще хвърля едно око на „твоя“ мъртвец.

— Ей там е — посочи с пръст тя. — Четвърти номер от опашката.

— Първо ще се запозная с обстоятелствата.

— Мога да ти разкажа…

— Искам да прочета рапорта — прекъсна я патологът и се приближи до компютъра. — Как се казва откаченият?

— Луис К. Когбърн.

Морис отвори файла с рапорта, съставен след огледа на местопрестъплението и на труповете. Докато четеше, тихичко си тананикаше игрива мелодия, която се стори странно позната на Ив и се загнезди в съзнанието й.

— Наркопласьор… — замислено промълви патоанатомът. — Възможно е да е опитал от „стоката“ си или да е имал проблеми със сърцето или с нервите. Кръвоизливи от носа и ушите, спукани кръвоносни съдове в очите… Хм!

Приближи се до масата, на която лежеше голият труп на Луи Когбърн, отново постави очилата и се наведе ниско, сякаш да целуне мъртвеца. Нареди на записващото устройство да се включи, продиктува фактите, които бе установил, докато гледаше видеозаписа.

— Е, да го отворим и да видим какво се е случило. Ще почакаш ли, за да разбереш резултата?

— Да, стига да не се бавиш.

— Гениите работят бавно и не обичат да ги притискат. — Той включи електрическия трион, предназначен за отваряне на черепната кутия.

При всяка среща с Морис Ив се питаше защо човек избира именно тази професия и как е възможно да бъде в толкова добро настроение, докато я упражнява. „Тук поне е прохладно“ — помисли си и отиде да прегледа съдържанието на малкия хладилник. Взе си кутия с джинджифилова напитка, после се върна при Морис.

— Какво мислиш, че…

Той й изшътка да млъкне.

Ив се намръщи, но се подчини. Докато работеше, Морис имаше навик да бърбори. Този път беше необичайно мълчалив, често поглеждаше компютърното изображение на монитора до масата.

Тя също се втренчи в екрана, но видя само странни форми и различни цветове.

— Проучихте ли медицинското досие на този човек? — обади се патоанатомът.

— Да. От няколко години изобщо не е стъпвал в болница. Не изскочи нищо важно.

— Грешиш, скъпа. Мозъкът му е изскочил, образно казано, но не в резултат на електрошок. Хм, не виждам никакъв тумор… няма съсиреци, каквито се наблюдават при емболия… Налице е голямо вътречерепно налягане. Голям церебрален оток…

— Мозъкът му е подут, така ли? Кога се е случило — преди настъпването на смъртта ли?

— Засега не съм в състояние да отговоря. Ще ми отнеме доста време… Забележително! Мозъкът му се е спукал като прекомерно надут балон. Отсега мога да кажа, че смъртта не е предизвикана от електрошоковата палка. Става въпрос за вътрешно увреждане.

— Значи причината е от медицински характер, така ли?

— Ще го потвърдя едва след като направя необходимите изследвания. А сега изчезвай. — Той махна с ръка да я пропъди. — Ще ти се обадя, когато се добера до неоспорими факти.

— Моля те, кажи ми поне нещичко, което да е в полза на Трухарт.

— Засега знам само, че мозъкът на този човек е бил сериозно увреден, преди новобранецът да го зашемети с оръжието си. Случилото се не е резултат от електрошок. Дори Трухарт да го беше прострелял в ухото с лазерно оръжие, пак нямаше да се наблюдават подобни изменения. Не зная дали електрошокът е предизвикал някаква верижна реакция, която е довела до фатален резултат. В едно съм сигурен обаче — ако се съди по мозъчния оток, този човек е щял да умре в разстояние на шейсетина минути. Ще ти се обадя, когато разбера причината. А сега изчезвай и ме остави да работя.

 

 

С помощта на шперцовата си електронна карта Ив разкодира заключващото устройство, поставено от полицията на апартамента на Когбърн. Щом отвори вратата, вонята и нагорещеният въздух я блъснаха като мръсен юмрук.

— Пфу! Ама че гадост!

— Имате право, лейтенант. — Пийбоди извърна глава, напълни белите си дробове с чист въздух, сетне последва началничката си.

— Моля те, отвори прозореца. Ще се задушим, ако работим в тази нажежена кутийка.

— Какво търсим, лейтенант?

— Според Морис този човек е бил толкова зле, че е щял да умре само след около час. Може би тук ще намерим доказателство, че е прилагал самолечение. Ако се съди по хаоса в жилището, Луи не е бил на себе си. От първия миг именно това ми направи впечатление. Нашият приятел е бил гадняр, но и педант, който еднакво добре поддържа чистотата в дома си и счетоводството си. През последните няколко дни обаче е зарязал хигиената, въпреки че документацията му е все така изрядна. Бил е болен, непоносимата горещина още повече го е изнервила. А когато съседът е заблъскал по вратата, нервите на Луи не са издържали и е превъртял. Изглежда доста логично.

— Дори да е така, лейтенант, всъщност е без значение защо Когбърн е тренирал с бухалката върху главата на съседа си.

— Грешиш, Пийбоди. Дори най-незначителната подробност има значение — промълви Ив. — Ралф Устър е мъртъв, а Луи е платил за смъртта му. Но е важно да се разбере защо го е сторил. — Ив заотваря чекмеджетата, чието съдържание беше прегледала вчера. — Може би от доста време е имал зъб на Устър. Може би е искал да му отнеме гаджето или пък му е дължал пари. За лош късмет Ралф е заблъскал на вратата тъкмо когато Луи се е чувствал отвратително. — Тя клекна и включи джобното си фенерче, за да прегледа съдържанието на един шкаф. — Нещо го е накарало да превърти. Според Морис мозъкът му е дал на късо и смъртта му е била неизбежна.

— Дори да е така, в момента Трухарт е подложен на медицинска проверка. — Пийбоди погледна часовника си. — Или пък тъкмо са приключили с него. След това ще попадне в ръцете на Отдела за вътрешно разследване, независимо дали Когбърн е страдал от фатално заболяване.

— Вярно е. Но ще се успокои, ако се окаже, че не електрошоковата палка е причинила смъртта на Луи. Успеем ли да го докажем, хлапето ще отърве задължителното едномесечно отстраняване от работа. — Тя продължи да говори, докато намръщено се взираше в една точка: — Шестото чувство ми подсказва, че работата е много по-сложна, отколкото предполагаме. Измъчват ме лоши предчувствия.

— Коя песен си тананикате?

Ив млъкна и се изправи:

— Не знам. Морис си тананикаше проклетата песен, която ми се наби в главата… Хайде да разпитаме съседите.

 

 

„Учудващо е как хората оглушават или изгубват способността си да общуват чрез свързани изречения, когато се изправят пред представител на полицията“ — мислеше си Ив. Повечето врати, на които почука, останаха залостени, а звуците, разнасящи се от съответното жилище, мигом замлъкваха. Съседите, които благоволиха да отворят, не бяха особено отзивчиви, а отговорите им варираха от „Не знам“ до „Не съм чул нищо“.

Едва когато Ив се срещна с обитателката на един от апартаментите на първия етаж, изчерпващото й се търпение най-сетне беше възнаградено.

След позвъняването вратата отвори млада блондинка с клепачи, подпухнали от сън. Беше само по бели бикини и прозрачно бюстие. Прозина се в лицето на Ив, а когато видя значката, стреснато примигна:

— Платила съм си лиценза! Трябва да го подновя едва след шест месеца, днес бях на задължителния медицински преглед и получих разрешително за работа…

— Радвам се — прекъсна я Ив. За разлика от повечето компаньонки, тази беше съвсем младичка и изглеждаше сравнително невинна. Най-вероятно беше в занаята от не повече от година. — Не съм тук заради разрешителното, а заради онова, което вчера се случи на четвъртия етаж.

— Леле, беше истински кошмар. Пъхнах се в дрешника и излязох едва като писъците спряха. Божке, колко ме беше страх! Никога досега не съм била близо до място, на което убиват хора.

— Познавате ли хората, които загинаха?

— Горе-долу.

— Ще разрешите ли да влезем, госпожице…

— О, забравих да се представя. Казвам се Рийни. Рийни Пайк. Всъщност фамилното ми име е Пиковски, обаче го смених с Пайк, защото някак си е по-секси. А колкото до влизането… май нямам нищо против. Жената, дето ме обучаваше, ме предупреди винаги да оказвам съдействие на полицията, за да не ми се случат разни неприятности и прочие.

„Това момиче е като Трухарт — помисли си Ив. — Още е чисто и невинно, независимо от професията, която упражнява.“

— Точно така, Рийни. Хайде да си поговорим у вас.

— Добре, обаче е адски разхвърляно. Спя най-вече през деня, особено откакто започнаха горещините. Домоуправителят още не е оправил климатика. Истинско безобразие, нали?

— Искаш ли да поговоря с него от твое име?

— Без майтап, ще го направите ли? — обнадеждено възкликна Рийни, а Ив използва разсейването й, за да влезе в апартамента. — Ще бъде направо супер! Клиентите трудно се навиват да идват тук, щото е прекалено горещо за секс и прочие, а пък аз имам разрешително само за работа на улицата, обаче повечето клиенти са стипци и не щат да се бръкнат за хотелска стая и прочие, нали се сещате?

Обзавеждането беше оскъдно, разположението — същото като в жилището на Когбърн. Навсякъде бяха струпани дрехи, изработени от материи с ярки цветове, косите на три захвърлени перуки, напомнящи на скалпове, се бяха преплели, на тоалетката под прозореца бяха подредени множество козметични средства.

Беше горещо като в пещ.

— Какво знаеш за Луис Когбърн? — подхвана Ив.

— Харесваше му обикновеният секс, пък и беше бързак…

— Хм, това наистина е интересно, Рийни, но не те питам за сексуалните му предпочитания. Ала след като стана въпрос, той редовен клиент ли ти беше?

— Нещо такова. — Блондинката се защура из стаята; събра разхвърляните дрехи и ги напъха в гардероба. — Откакто се нанесох тук, ме посещаваше веднъж на две седмици. Беше адски галантен, викаше, че е много шик да си имаш съседка — лицензирана компаньонка. По едно време предложи да правим бартер, обаче аз му казах, че ме интересуват мангизите, защото спестявам за разрешително за компаньонка, дето я викат по телефона, освен това не се друсам. Божке, изпуснах се! — Тя се плесна през устата. — Не исках да го изпортя, ама сигурно вече няма значение, щото е умрял и…

— И прочие. Да, знаем с какво се е занимавал. Друг път карал ли се е с някого от сградата?

— Тц. Беше кротък като мушица и както ви казах, много учтив и прочие. Общо взето нямаше вземане-даване с никого.

— Случайно споменавал ли е пред теб, че има зъб на Ралф Устър или Сузан Коен?

— Тц. Може да се каже, че със Сузи се познаваме. Така де, казваме си „Здрасти“ и „Как си?“. А преди няколко дни с нея пихме по бира на площадката отпред. Тя е много печена. Каза, че с Ралф мислели да се оженят и прочие. Бачка в денонощния, дето е зад ъгъла, а Ралф е охранител в един клуб… забравих в кой. Как мислите, дали да отида да я видя в болницата?

— Сигурно ще й бъде много приятно. А сега ми кажи през последните един-два дни забеляза ли някаква промяна в господин Когбърн?

— Да, имаше нещо такова. Хей, искате ли по едно студено питие? Имам лимонада…

— Не, благодаря. Ти си налей, ако искаш.

— Ако може, за мен чаша вода — обади се Пийбоди.

— Разбира се. Ей сегичка ще донеса. Трудно ли е да бъдеш ченге и прочие?

— Понякога не е лесно. — Ив проследи с поглед Рийни, която се наведе да вземе лимонадата от хладилника, а стегнатото й задниче опъна тесните бикини. — Но благодарение на нашата професия опознавам всички страни на живота.

— Сигурно познавате и много компаньонки.

— По-късно ще поговорим за живота, а сега ми кажи защо напоследък ти се е сторило, че Когбърн се е променил.

— Ами… — Рийни подаде на Пийбоди чаша с вода, сетне деликатно отпи от лимонадата си. — Сещам се например за деня, когато със Сузи седяхме на площадката отпред. Луи мина покрай нас. Изглеждаше отвратително — беше блед като платно, потеше се като прасе и прочие. Попитах го дали и на него жегата му действа така кофти, а той ме изгледа кръвнишки и рече да си държа езика зад зъбите, щом като дрънкам само глупости. — Тя кокетно се нацупи, свивайки устните си, които не бяха подчертани с червило. — Бая ми докривя, после обаче си рекох, че човекът сигурно е нещо болен, щото по принцип не беше гадняр, затова му казах: „Луи, изглеждаш изтощен. Ще пийнеш ли от моята бира?“. За миг ми се стори, че той пак ще се нахвърли върху мене, а Сузи се панира. Ама Луи само потърка лицето си и каза, че съжалява, задето ми се е развикал, че жегата му скапвала нервите, имал жестоко главоболие и прочие. Обясних му, че имам туй-онуй против главоболие, което наистина беше тъпо заради бизнеса му, нали се сещате? Обаче той не ми се развика, само рече, че ще си полегне, та дано ако поспи, главоболието да премине… — Рийни замълча за миг, сякаш се опитваше да си спомни подробности за случката, сетне добави: — И прочие.

— Виждала ли си го от деня, за който разказваш?

— Тц. Обаче вчера сутринта така крещеше, че ме събуди. Блъскаше на вратата на домоначалника и му викаше да поправи климатика. Правичката да ви кажа, никога не го бях чувала да псува така грозно, обаче домоначалникът не му отвори, а Луи се качи обратно в квартирата си, вместо да излезе, както правеше друг път.

— Прибрал се е в жилището си, след като е вдигнал скандал на домоуправителя, така ли?

— Аха. Правичката да ви кажа, стори ми се бая странно, щото той беше… как да кажа… много дисциплиниран относно работата си. Сега си давам сметка, че не беше излизал поне няколко дни… Та както ви казвах, той ме събуди с дивашките си крясъци. Тъкмо взех да се обличам, отгоре се чуха викове и трясъци. Надникнах за секунда навънка и видях едно готино ченге да търчи нагоре по стълбището. После се скрих в дрешника. Готиното ченге крещеше някой да се обади на 911. Май наистина трябваше да се обадя, обаче бях толкова изплашена и прочие.

— Значи си чула как полицаят, който се е отзовал на вика за помощ, е настоявал някой да се обади на телефона за спешна помощ, така ли?

Рийни сведе големите си кафяви очи:

— Да. Съжалявам, че не помогнах, обаче си помислих, че все някой ще се обади, бях много изплашена. Пък и да бях се обадила, нямаше да има полза, щото всичко свърши набързо. Ако питате мене, готиното ченге е истински герой, задето изтича горе, докато всички се криехме в миша дупка. Ако го видите и прочие, кажете му какво ми е мнението за него. И че наистина съжалявам, задето не му помогнах.

— Непременно ще му кажа — промърмори Ив.

 

 

Вместо да напише рапорт, към който да прибави новополучената информация, Ив предпочете да отиде при командир Уитни и да му докладва лично. С помощта на секретарката му успя да си изпроси едва пет минути. Прие от немай-къде — беше готова на всичко, за да се срещне с командира и да му поднесе информацията така, че да му въздейства.

— Благодаря, че ми отделихте време, сър.

— Ако наистина можех да отделям време, щях да го спестявам за дни като този, когато всичко е с краката нагоре. Казвай бързо, лейтенант.

Той продължи да чете информацията на монитора на компютъра си. Лицето му, обърнато в профил, беше като издялано от камък. Беше мъж като канара и властта му прилягаше. От опит Ив знаеше, че освен физическа сила той притежава и желязна воля.

— Разрешете да ви информирам за инцидента, в който е замесен полицай Трухарт, сър. Разполагам с допълнителни сведения, доказващи, че човекът, нападнал Трухарт, е страдал от тежко заболяване, което най-вероятно е причинило смъртта му. Патоанатомът Морис още не е приключил с изследванията, но заяви, че предвид физическото състояние на този човек, той е щял да бъде мъртъв най-много след час.

— Морис вече ми изпрати кратък доклад. Имаш верни сътрудници, Далас.

— Сър, Трухарт вече е преминал медицинската проверка, резултатите ще бъдат известни утре сутринта. Моля ви да отложите предаването на полицай на Трухарт на хората от Отдела за вътрешно разследване, докато разследването на вчерашния инцидент докаже, че е необходима тяхната намеса.

Едва сега Уитни се обърна към нея, облото му тъмнокожо лице беше непроницаемо:

— Лейтенант, имаш ли повод да мислиш, че рутинното разследване и разпитът, проведен от хората от отдела, ще представят в лоша светлина действията, предприети от въпросния полицай?

— Не, сър.

— Тогава не се намесвай. Не се намесвай — повтори, преди тя да възрази. — Остави младежа да се защитава. Нека сам докаже невинността си — това ще му помогне за в бъдеще. Едно е да бъдеш на негова страна, съвсем друго — да го предпазваш от неприятности.

— Не го… — Тя не довърши изречението, защото осъзна, че Уитни има право. — Разрешете да говоря откровено, сър.

— Добре, но бъди кратка.

— Чувствам се отговорна за него, защото го привлякох на работа при нас. Преди няколко месеца той беше тежко ранен по време на акция, свързана с мое разследване. Трухарт дословно се придържа към устава и е куражлия. Ала интуицията му още не е изострена, още е прекалено чувствителен. Не ми се иска да понесе по-тежко наказание от онова, което заслужава.

— Ако не може мъжки да понася изпитанията, по-добре да го разбере сега, Далас.

— Имате право, сър. Но ако смъртта на жертвата е била причинена от фатално заболяване, не от Трухарт, може да отмените задължителното едномесечно отстраняване от работа. Известно ви е какъв емоционален и душевен срив може да предизвика дори правомерното наказание. Трухарт се е отзовал на вик за помощ. Без капчица колебание е рискувал живота си.

— Не се е обадил за подкрепление!

— Вярно е. А на вас, сър, не ви ли се е случвало да не повикате на помощ ваши колеги?

Уитни вдигна вежди:

— Ако го бях направил, би трябвало да ме изритат отзад.

— Обещавам, че ще изритам Трухарт.

— Лейтенант, ще реша как да постъпя, след като получа пълната информация.

— Благодаря, сър.

 

 

Халоуей, който седеше в мъничката си килийка, подхвана нова проверка на компютъра на Когбърн и изпъшка.

Човек има право да прекарва както си ще обедната си почивка. Но какво се случи с него? Поигра си на „Кръстоносец“, а сега го наказват, като му тропосват най-задръстената работа. На кого му пука за информацията, съхранена на твърдия диск на компютъра на наркопласьор, чиито клиенти са били ученици? Какво ще предприеме Фийни? Ще изпорти „клиентите“ на мамичките им ли?

„Четири часа! — помисли си гневно и глътна поредното хапче, опитвайки се да прогони ужасното главоболие, което сякаш заплашваше да взриви черепа му. — Четири часа, прекарани над някакъв си тъп компютър, само защото голямата клечка Далас помоли за услуга голямата клечка Фийни!“

Той се облегна на стола и потърка зачервените си очи.

Още не беше успял да проникне през защитата на глупавото съобщение, което бяха заварили на монитора. Открил беше само, че не го е написал Когбърн. Беше изпратено от някого, но какво от това, мътните го взели?

Стопроцентово прочистване — ама че глупост. Сигурно е реклама на някакъв лосион за бебета.

Главоболието беше убийствено, а жегата — непоносима. Проклетото климатично устройство сигурно отново е повредено. В този отдел никой не си гледа работата. Никой, освен него!

Изправи се, подпирайки се на бюрото, и излезе от кабинката си. Гърлото му беше пресъхнало, жадуваше не само за чаша вода, но и за глътка въздух.

Отправи се към вратата, блъскайки ченгетата, изпречили се на пътя му, които пък го възнаградиха с изобретателни предложения за самозадоволяване.

Едва се добра до водоохладителя. Докато поглъщаше чаша след чаша с освежаваща течност, не откъсваше очи от колегите си.

Погледни ги само! Щурат се насам-натам като мухи без глави. Някой трябва да отърве света от тях, да смачка поне няколко!

— Здрасти, Халоуей! — подвикна му Макнаб, който се връщаше след изпълнение на задача извън отдела. — Как я караш? Чух, че ти се е паднала гадничка работа.

— Затваряй си плювалника, задник такъв!

Лицето на Макнаб се изкриви от гняв, но миг преди да избухне, той забеляза, че колегата му е блед като мъртвец, а по челото му са избили капчици пот.

— Изгледаш много зле. Защо не си починеш?

Халоуей изгълта още една чаша вода, сетне процеди през зъби:

— На някого наистина ще му стане зле! Разкарай се от очите ми, преди да покажа на останалите, че любимецът на Фийни е мамино синче.

— Май за нещо ми имаш зъб — озадачено промърмори Макнаб. До този момент беше в прекрасни отношения с Халоуей. — Предлагам да отидем в гимнастическия салон и да премерим силите си. Тогава ще се разбере кой е маминото синче.

Фийни, който минаваше край двамата младежи, усети напрежението помежду им. Спря и се обърна към Макнаб:

— Рапортът трябваше да бъде на бюрото ми преди десет минути. А ти, Халоуей, щом имаш време за бъбрене, ще ти осигуря повече задачи. На работа, момчета!

— По-късно ще си довършим разговора — промърмори Халоуей. Гневно замарширува към работното си място, главоболието продължаваше да го измъчва.