Нора Робъртс
Защита в смъртта (16)

Петнайсета глава

— Господин Дюкс, научих, че преди около четири години синът ви е купил наркотично вещество от Луис К. Когбърн.

— Да.

— След като сте разбрали за случилото се, вие сте се оплакали в полицията, същевременно сте подали официален иск до съда.

— Да.

— В последствие обвиненията срещу Когбърн са били оттеглени. Защо?

— От прокуратурата не си свършиха работата както трябва. — Той продължаваше да стои изпънат, сякаш щеше да козирува, сините му очи бяха като лазерни лъчи, забиващи се в челото на Ив. — Освободиха Когбърн, за да продължи да покварява плътта и съзнанието на нашите деца.

— Предполагам, че синът ви подробно е описал случилото се, било е доказано, че наркотичното вещество му е било продадено именно от Когбърн. Учудвам се, че прокурорът не го е притиснал да признае вината си.

Доналд стисна устни:

— Наркотичното вещество беше унищожено. Не бих допуснал да бъде внесено в дома ми. Оказа се, че на един боклук вярват повече, отколкото на моята честна дума.

— Разбирам. Преживели сте трудни мигове — не само вие, ами цялото ви семейство.

— Да.

Докато разговаряше с него, й направи впечатление, че той носи почти същата „синя униформа“ като сина си. Ръбовете на панталона му бяха толкова остри, че човек можеше да се пореже на тях. Още по-интересно бе, че от цялото му същество като топлинна вълна се излъчваше едва сдържана ярост.

— Знаете ли дали синът ви е престанал да купува дрога от Когбърн?

— Да, престана.

Ала по лицето на майката Ив прочете истината — Девин е продължил да се тъпче с наркотици и всички са го знаели.

— Предполагам, че от Агенцията за закрила на децата са изпратили Девин при психолог заради пристрастяването му към дрогата.

— Да.

Тя изчака секунда, сетне попита:

— Премина ли задължителната програма?

Дюкс отмести поглед от челото й, втренчи се в очите й:

— Лейтенант, отказвам да отговоря на този въпрос. Смятам, че не касае разследването.

Ив отново смени тактиката:

— Ще ми разкажете ли нещо повече за онова, което му е причинил Чадуик Фицхю?

— Той изнасили малолетния ми син. — За пръв път леденото спокойствие на Дюкс се пропука, ала погледът му не изразяваше скръб, а отвращение. — Принуди го да участва в противоестествен полов акт.

— Това в дома на Фицхю ли се е случило?

— Да.

— Как Девин се е озовал там?

— Бил е подмамен.

— Девин сподели ли с вас с какво са го подмамили?

— Няма значение, важното е, че той е бил насилен. Веднага съобщихме в полицията, но извършителят на гнусното престъпление не беше наказан.

— Обвиненията срещу него са били оттеглени. Защо?

— Защото законите защитават хищника, не неговите жертви. Петте минути изтекоха!

— Как и кога е умрял Девин?

Дюкс й обърна гръб и тръгна към вратата.

— Знаете, че мога да се осведомя от обществения регистър.

— Синът ми се самоуби. — Доналд спря, стисна юмруци. — Преди осем месеца. Със смъртоносна доза наркотици. Съдебната система не можа да го защити, не помогна и на мен да го предпазя.

— Имате още един син. На какво сте готов, за да го защитите?

— Джоузеф няма да бъде заразен със злокачествения тумор, който разяжда нашето общество.

— Злокачественият тумор е нещо като вирус, нали? Вирусът се унищожава с друг вирус. Заразява се гостоприемникът, докато всички болни клетки биват унищожени. Вие сте специалист по електроника, господин Дюкс. Известно ви е всичко за компютърните вируси.

За миг изражението му се промени, дори стана горделиво, сетне лицето му отново застина като издялано от камък. Ала Ив вече бе видяла достатъчно.

— Времето ви изтече! — повтори той.

— И вашето, господин Дюкс. Погрижете се да осигурите сина и съпругата си, за да не им липсва нищо, когато ви арестуват заедно с другите членове на „Борци за прочистване“.

— Вън! Ей сега ще повикам адвоката си!

— Правилно. Ще ви бъде необходим.

 

 

След като се качиха в колата, Пийбоди се загледа в къщата и смръщи чело:

— Защо го предупредихте?

— Дори ако не е разбрал каква е целта на посещението ми — а той е умен и се е досетил, — човекът, на когото ще докладва, ще прозре, че вече съм по следите им. Предупредих съпругата.

— Мислите ли, че тя не участва в групата?

— Той нито веднъж не я докосна, дори не я погледна, въпреки че жената ридаеше сърцераздирателно. Убедена съм, че Силвия не е замесена. Какво мислиш за отношенията в този дом, Пийбоди?

— Всички играят по свирката на господина.

— Нещо повече — къщата е като казарма, а той е командирът. Още няма девет сутринта, а съпругата изглежда като излязла от телевизионна реклама за автоготвачи. Хлапето е около четиринайсетгодишно, но безпрекословно се подчинява на заповедите на баща си. Бас държа, че леглата им вече са оправени, а кувертюрите — идеално изпънати.

Тя потегли към центъра на града, като продължи да разсъждава глас:

— Как реагира един бивш морски пехотинец, държащ на идеалния ред и на казармената дисциплина, когато разбере, че „съзнанието и плътта на сина му са били покварени от наркотиците“? Терминът е негов, както и фразата за противоестественото сношение. Представяш ли си какъв позор е било за него да има син, който не само е наркоман, ами е и с обратни наклонности?

— Горкото момче.

— Точно така, горкото момче. А сега скъпият му баща го използва като символ, като оправдание да убива. Съществуват различни злокачествени тумори… — Видеотелефонът на таблото избръмча. — Тук Далас.

— В колата ли си? — попита Надин. — Съветвам те да спреш някъде. Ще ти прочета нещо интересно.

— Мога да слушам и докато шофирам.

— Получих ново възвание на „Борци за прочистване“. След петнайсет минути влизам в студиото.

— Не, недей! Трябва ни още малко време…

— Това е голяма новина, Далас. Не мога, пък и не желая да я запазя в тайна дори временно. Предупреждавам те какво да очакваш. Готова съм да излъча всеки твой коментар, също и изявленията на нюйоркската полиция. Но не искай от мен да отложа репортажа.

— Да му се не види, само това ми липсваше! — Ив рязко зави към тротоара, като замалко не се блъсна в едно такси. Едва намери място за паркиране на второто ниво. — Да видим какво пишат.

— Граждани на Ню Йорк — с ясна дикция зачете Надин, сякаш стоеше пред камерата, — още веднъж ви уверяваме, че сте в пълна безопасност и потвърждаваме обещанието си във ваше име да се борим за справедливост. Дали сме клетва да защитаваме невинните и да наказваме виновните, пред които законът е безсилен.

Ние сме като вас. Ние сме ваши братя и сестри, ваши родители, вашето дете. Ние сме вашето семейство и бдим над вас.

И ние като вас сме дълбоко опечалени от трагичната смърт на полицая, който загина преди два дни при изпълнение на служебния си дълг. Гибелта на детектив Кевин Халоуей е поредният пример за заразата, обхванала нашия град. Обвиняваме Луис Когбърн в извършването на това отвратително престъпление. Ако той не трябваше да бъде наказан заради деянията си, детектив Кевин Халоуей щеше да бъде сред живите и да служи на вас, доколкото му позволяват действащите закони.

Призоваваме ви, граждани на Ню Йорк, днес заедно да запазим минута мълчание в памет на детектив Халоуей. Изказваме най-искрените ни съболезнования на неговото семейство, на приятелите и на колегите му.

Луис Когбърн беше наказан. Справедливостта възтържествува, виновниците ще продължават да бъдат наказвани.

Предупреждаваме всички вас, които причинявате зло на братята ни, които нападате децата и беззащитните, че отмъщението ще бъде бързо и безмилостно. Повече няма да се криете зад закона.

Защитаваме чистотата.

Защитаваме жителите на Ню Йорк.

— Въздействащо е — промърмори Ив, когато Надин прочете възванието.

— Да — съгласи се приятелката й. — Представяй се за човек от народа, за да не напомниш на хората за окото на Големия брат, което не ги изпуска от поглед. Изрази съжаление за гибелта на един полицай и обвини за смъртта му другиго. Непрекъснато повтаряй какви цели преследваш, завърши с гръмката фраза, че защитаваш съгражданите си. Превъзходно изявление, също като по учебник.

— Никой ли не чува каквото чувам аз? — възкликна Ив. — Възможно ли е всички да сте толкова наивни, да не кажа глупави? „Ние поемаме ролята на съдници. Ние ще решим кой е виновен и кой — невинен. Кой да живее и кой да умре. Ако някой загине случайно, вината не е наша.“

— И други като теб четат между редовете на посланието. — Надин поклати глава. — Но повечето хора ще чуят онова, което им се иска. Затова казах, че възванието е като по учебник за връзки с обществеността. И ще има силно въздействие.

— Няма да позволя да използват един от нас като символ! Искаш коментар, така ли? Диктувам: „Лейтенант Ив Далас, ръководеща разследването на престъпленията с компютърния вирус, заяви, че детектив Кевин Халоуей от Отдела по електроника на нюйоркската полиция беше убит при изпълнение на служебния си дълг от терористична организация, чиито членове наричат себе си «Борци за прочистване». Същата организация е заподозряна в причиняване на смъртта на четирима цивилни и един полицай. Лейтенант Далас заяви още, че тя, хората от екипа по разследването и всеки полицейски служител в Ню Йорк ще положат максимални усилия за залавянето на всички членове на терористичната група, за да бъдат изправени пред съда и ако вината им бъде доказана, да бъдат наказани с цялата строгост на закона“.

— Хм, не е лошо. — Надин изключи записващото устройство. — Какво ще кажеш за едно интервю на живо?

— Много съм заета, а днес ще присъствам и на погребението на един от нашите.

 

 

Ковчегът с тялото на Кевин Халоуей беше изложен за поклонение в траурен дом, намиращ се само на няколко пресечки от Централното полицейско управление. Винаги, когато отиваше да отдаде последна почит на загинал колега, Ив си мислеше, че собственикът на траурния дом неслучайно е избрал да го построи толкова близо до сградата, в която работят много ченгета.

Този път уредникът на церемонията беше осигурил най-голямата зала, заемаща целия първи етаж, въпреки това помещението беше претъпкано. Ченгетата винаги намираха време да се простят със свой колега.

Кметът също бе тук, както обикновено заобиколен от многобройната си свита. Ръкуваше се наляво и надясно, придавайки си според случая мрачно или състрадателно изражение.

Докато го наблюдаваше, Ив неволно се възхити от обиграните му маниери. Държеше се съвсем естествено и на пръв поглед изглеждаше неподправен и много искрен. Когато я видя, на лицето му се изписа неподправен гняв. Направи й знак да се приближи, жестът му беше повелителен като на човек, който е свикнал да му се подчиняват.

— Господин кмете.

— Лейтенант. — Говореше почти шепнешком, което би могло де се приеме като почит към мъртвеца, но Ив долови в гласа му нотки на раздразнение. — Проучих служебното ви досие, което е блестящо. Вашите началници изцяло се уповават на способностите ви. Но в случая вие не сте само полицейска служителка, а личност, позната на обществеността. Никой не ви е дал разрешение да правите изявление пред Надин Фарст от Канал 75.

— Изявлението ми отговаря на истината.

— Истината ли? — Той овладя гнева си, гласът му стана по-мек. — В момента много по-голямо значение има как ни възприема обществеността, какъв образ ще си изградим, какво ще бъде посланието ни. Лейтенант, по време на кризата е крайно необходимо да бъдем единни. — Той сложи ръка на рамото й. Тя отново долови, че привидно сърдечният жест е заучен също като чаровната му усмивка. — Разчитам на вас.

— Да, сър.

Щом се обърна, кметът веднага бе обкръжен от своите подчинени, от множество хора, които искаха поне за малко да имат контакт с могъща и прочута личност.

Като видя Уитни, Ив си каза, че предпочита неговата компания пред тази на чаровния и красив Пийчтри. Командирът бе довел и съпругата си. Най-забележителното у Ана Уитни бе способността й великолепно да играе ролята на съпруга на висш полицейски служител. Носеше семпъл черен костюм, притискаше между дланите си ръката на някаква жена.

— Това е майката на Халоуей — прошепна Фийни, който незабелязано бе застанал до Ив. — Вече разговарях с нея. Държи да се запознае с теб.

— Божичко!

— Разбирам те. И аз мразя да изказвам съболезнования. Красивото червенокосо момиче до шефа е приятелката на Халоуей. Казва се Лили Дуган. Горката, не е на себе си. Дошли са колеги от всички участъци, което само по себе си означава много.

— Точно така.

— Ковчегът е в съседната зала. Макнаб е там. — Той тежко въздъхна. — Наложи се да докарат инвалидната количка — още не е в състояние дълго да стои на крака. Рурк неотлъчно е до него.

— Рурк ли? И той ли е тук?

— Да… — Фийни млъкна, задавен от мъка. — Не издържах и избягах… Не мога…

— Важното е, че си дошъл, Фийни.

— Знам, но въпреки това се чувствам гузен. Ще те запозная с майката на Кевин.

Проправиха си път през множеството. Хората разговаряха шепнешком, въздухът сякаш бе натежал от аромата на цветята, светлината беше приглушена.

— Лейтенант!

Някой докосна рамото на Ив. Тя се обърна и се озова лице в лице с Джена Франко. Заместник-кметицата очевидно не бе обиграна като шефа си и не съумяваше да прикрие гнева си зад маската на учтивостта.

— Здравейте, госпожице Франко.

— Искам да поговорим. Насаме.

— Преди това имам друго задължение. Ще се наложи да почакате. — Ив отмести ръката на Джена и й обърна гръб. Осъзнаваше, че постъпва невъзпитано. Но предчувстваше, че по време на разговора насаме двете няма да си разменят любезности.

„Кевин имаше очите на майка си“ — помисли си, когато подаде ръка на Колийн Халоуей, взирайки се в синьо-зелените й очи. Жената вероятно бе петдесетинагодишна, но изглеждаше по-млада. Лицето й, пребледняло от скръб, беше някак прозрачно, строгата черна рокля подсилваше впечатлението за младежка деликатност.

Ана Уитни първа наруши неловкото мълчание:

— Лейтенант.

Тя не изпитваше особени симпатии към подчинената на съпруга си, този път обаче не прояви обичайното раздразнение или нетърпение. Дори за огромна изненада на Ив сърдечно стисна ръката й.

— Госпожо Уитни.

— Майката на детектив Халоуей държи да се запознаете. — Тя се бе извърнала и говореше толкова тихо, че само Ив я чуваше. — Знаеш ли кое е още по-трудно от това да бъдеш съпруга на полицай?

— Не. Винаги съм си казвала, че това е най-тежкото бреме.

Устните на Ана се извиха в усмивка, която само след миг помръкна.

— Грешиш. Още по-трудно е да бъдеш майка на полицейски служител. Бъди мила с нея.

— Да, госпожо.

— Колийн, това е лейтенант Далас. — С неподправена сърдечност, от която Ив неволно се възхити, Ана прегърна опечалената майка. — Лейтенант, запознай се с майката на Кевин.

— Госпожо Халоуей, приемете най-искрените ми съболезнования за тежката ви загуба.

— Лейтенант Далас! — Въпреки че изглеждаше толкова крехка, жената силно стисна дланта на Ив. — Много ви благодаря, че сте тук. Питам се… На горния етаж има малка приемна. Възможно ли е да ми отделите няколко минути, за да поговорим?

— Разбира се.

Тя поведе Ив нагоре по стълбището. Полицаите, покрай които минаваха, почтително свеждаха погледи.

— И съпругът ми, и Лили искат да се запознаят с вас, но проявиха разбиране, когато настоях да поговорим насаме. — Влязоха в малка стая. И тук преобладаваха тъмночервените тонове, мебелите бяха претенциозни, силният аромат на цветята бе навсякъде.

— Ужасно потискащо, нали? Защо пропъждат светлината? — Колийн се приближи до прозореца, дръпна тежките завеси, лъчите на слънцето нахлуха в помещението. — Може би на повечето хора полумракът действа успокояващо. — Обърна се, силната светлина очерта всяка бръчица на лицето й, посърнало от скръбта. — И вие ли сте на същото мнение? — Поклати глава: — Чувствам, че говоря несвързано. Моля, седнете. — Тя също се настани на един стол и изпъна рамене. — Виждала съм ви по телевизията. Винаги изглеждате толкова… компетентна. Дори когато ви виждам в репортаж за светско събитие, на което придружавате вашия съпруг. Изключително красив мъж, нали?

— Да, госпожо.

— Трогната съм, че и той дойде да изкаже съболезнованията си на двама ни със съпруга ми и на Лили. Понякога Кевин разказваше за вас. Всъщност никога не сте работили заедно.

— Не сме били в един екип, но провеждането на едно разследване е невъзможно без помощта на Отдела по електроника. Хало… Кевин беше обичан и уважаван от колегите си.

— Възхищаваше се от вас. Непременно исках да ви го кажа — добави тя, като забеляза изненадата на Ив. — Споделяше с нас за сътрудничеството ви с капитан Фийни и детектив Иан Макнаб. Струва ми се, че мъничко ревнуваше.

— Госпожо Халоуей…

— Споделих го с вас само за да разберете защо е казал или направил онези… ужасни неща, когато е бил на прага на смъртта.

— Госпожо Халоуей, не е необходимо да ми го обяснявате. Кевин беше болен, а онова, което се случи, след като го заразиха, не е по негова вина.

— Камък ми падна от сърцето — въздъхна Колийн. — Тази сутрин чух и двете изявления — на убийците и вашето. Само че не съм сигурна дали изразявахте собственото си мнение или официалното становище на полицията.

— Говорех съвсем искрено и не се отказвам от нито една дума!

Колийн кимна. Устните й потрепериха, но след миг тя се овладя:

— Знам, че сте се опитали да спасите Кевин. Известно ми е, че сте рискували живота си, за да живее момчето ми. Знам още — продължи, без да позволи на Ив да я прекъсне, — какво ще кажете — че сте изпълнявали дълга си и нищо повече. Но първо искам да ви благодаря като майка, само като майка. — Риданията отново я задавиха. С усилие се овладя, но една сълза се търкулна по страната й. — Благодаря ви и от името на Кевин. Моля ви, не ме прекъсвайте, позволете да ви кажа всичко, което ми е на сърцето. — Прокашля се и добави: — Синът ми се гордееше, че е полицай. Вярваше и уважаваше институцията, влагаше цялата си душа в работата си. Ако не бяхте вие, щяха да му отнемат не само живота, но и тази вяра. Ако не бяхте вие, капитанът, командир Уитни и колегите му от отдела синът ми щеше да бъде опозорен. А сега… — Тя извади от черната си чантичка полицейската значка на сина си. — Благодарение на вас той ще бъде погребан с почести. Ще ви бъда признателна до гроб. — Приведе се към Ив, очите й трескаво блестяха: — Спрете убийците! Сигурна съм, че ще им попречите да унищожат и други невинни хора!

— Да, госпожо. Давам ви честната си дума, че ще се добера до тях.

Колийн кимна, облегна се на стола, затвори очи.

— Извинете, че ви отнех толкова много време. Сигурно имате много работа. Ще остана още малко тук, на светло.

Ив се изправи и тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна:

— Знаете ли какво мисля, госпожо Халоуей? Убедена съм, че синът ви много се е гордеел с вас.

Отново устните на жената в черно потрепнаха в подобие на усмивка, по страната й отново се изтърколи сълза.

Ив безшумно излезе и затвори вратата. Преди да стигне до стълбището, Франко връхлетя върху нея. Чанг ситнеше след нея като домашно кученце.

— Крайно време е да поговорим! — Джена тръгна към частния салон, но Ив я спря:

— Госпожа Халоуей е там.

За миг изражението на Франко се промени, погледът й се изпълни със съчувствие. Сетне тя забърза по коридора и отвори вратата на друга стая.

Помещението беше нещо като канцелария, зад голямото дървено бюро, върху което беше поставен компютър, седеше млада жена.

— Излезте! — нареди заместник-кметицата.

Ив вдигна вежди, когато непознатата жена побърза да се подчини. Джена Франко бе свикнала заповедите й да бъдат изпълнявани безпрекословно — качество, достойно за уважение.

Тя едва изчака Чанг да влезе и да затвори вратата, преди да се нахвърли върху Ив:

— Разбрахме ли се при контакти с медиите да повтаряш официалното становище? Не можем да си позволим да губим време и средства да вървим по петите ти и да оправяме кашите, които забъркваш!

— Ами тогава се постарайте да вървите редом с мен. Научих за новото възвание на терористите само няколко минути, преди да бъде излъчено по телевизията. Намирам, че реакцията ми беше съвсем уместна.

— Не вие решавате какво да говорите пред журналистите — високомерно се намеси Чанг. — Назначен съм да осъществявам контакт с медиите и държа да следвате указанията ми.

— Доколкото ми е известно, не съм длъжна да отговарям за действията си пред вас — не му остана длъжна тя. — Ако това се случи, незабавно ще се пенсионирам.

— Началникът на полицията ви нареди да ни сътрудничите — напомни й той. — Въпреки това отказахте да участвате в публичните изяви, които бяха планирани така, че да имат максимално въздействие върху общественото мнение. Отгоре на всичко направихте официално изявление, без да го съгласувате с когото и да било. Поне да бяхте говорили само от ваше име! Поведението ви е недопустимо, лейтенант!

— Ако началникът Тибъл или командир Уитни преценят, че съм постъпила неправилно, ще ме порицаят. Не съм твоя подчинена, Чанг. — Пристъпи към него и злорадо се усмихна, когато той изплашено се отдръпна. — Не ми казвай как да си върша работата.

— Знам, че никога не си изпитвала уважение нито към мен, нито към длъжността ми.

Ив наклони глава:

— Накъде биеш?

— Ще видим какво мисли по въпроса началникът Тибъл.

— Тичай да ме наклеветиш, дребен доносник такъв! Остави възрастните да поговорят, както приляга на зрели хора. — Обърна се към Франко, която не бе проронила нито дума по време на гневната размяна на реплики: — Има ли още нещо, което си наумила да ми кажеш?

— Да, има. Чанг, извини ни за секунда. Ще обсъдим подробностите в моя служебен кабинет след… — Джена погледна часовника си и добави: — След половин час.

Чанг излезе, като гневно затръшна вратата.

— Далас, нарочно ли дразниш хората или тази способност ти е вродена?

— Вероятно е по рождение, тъй като го правя с учудваща лекота. Особено когато си имам работа с мекотели като Чанг.

— Ако ти кажа, че според мен той е самодоволен и досаден тип — изявление, което категорично ще отрека, ако решиш да ме цитираш — ще преодолееш ли враждебността си към мен?

— При положение, че си искрена, възниква въпросът защо го използваш.

— Защото е истински професионалист. Ако трябваше да харесвам всички свои подчинени или колеги, нямаше да съм в политиката. Според Чанг — ние с кмета също подкрепяме мнението му — ти допусна грешка, като се възползва от смъртта на детектив Халоуей да защитиш позицията си.

— Аз ли се възползвах? Чакай малко! Терористите изопачиха фактите, приписвайки другиму отговорността за неговата смърт. Трябваше да кажа истината на гражданите на Ню Йорк.

— Разбирам, че си се подчинила на интуицията си. За Бога, Далас, за безсърдечна ли ме мислиш? Знаеш ли, че сърцето ми се къса за нещастната майка на Халоуей? По дяволите!

Джена се обърна, приближи се до малкия прозорец и се загледа навън.

Ив я проследи с поглед, осъзнавайки, че Джена е искрена. Самата тя често прибягваше до същия похват, за да се овладее.

— Разбирам какво изпитва, защото и аз имам син, десетгодишно момченце. Не бих понесла скръбта, която изживява тази жена. Няма нищо по-страшно от това майка да загуби детето си.

— Според мен щеше да й бъде много по-тежко, ако хората си мислят, че синът й е загинал напразно.

— Нима? — промърмори Франко, сетне поклати глава. — О, знам как разсъждавате вие, ченгетата. Не загива напразно онзи, който умре, докато изпълнява дълга си. Няма да оспорвам мнението ти, защото не го разбирам. Въпросът е, че непрекъснатото споменаване на името му отвлича вниманието на обществеността и на медиите от идеята, която се стараем да внушим. Предполагам, че няма да се съгласиш. — Джена се извърна от прозореца. — Повярвай, че съм по-опитна от теб по тези въпроси, а Чанг слага и двете ни с теб в малкия си джоб. Ти наруши и още едно наше споразумение и даде изявление, без да го съгласуваш с нас.

— Отказвам да бъда ваша пионка. Не съм телевизионна звезда, но не пропускам да се възползвам от медиите, ако е в полза на разследването.

— Тогава защо отказа участие в предаванията, които бяха уредени от Чанг? Известно ти е, че имаме голямо влияние именно в тези телевизионни канали.

— Ами ти сама отговори на въпроса си. Няма да си губя времето, за да повтарям като папагал изявления, одобрени от кмета или от друга голяма клечка, докато работата ми по разследването изостава. Отказвам да се превърна във ваш глашатай!

— Да, командир Уитни ни предупреди как ще реагираш.

— Тогава защо го усукваш?

— Длъжна бях да опитам. — Джена разпери ръце. — Щеше да ни е от полза. Другият въпрос, който искам да обсъдим, е много по-сериозен. До ушите на кмета вече е стигнало, че тази сутрин си разпитала семейство Дюкс — хора, които наскоро са загубили сина си, а информацията за тях е засекретена.

— Хм, онзи не си е губил времето. Да, случайно попаднах на сведенията за семейство Дюкс. След като научих за връзката на сина им с Когбърн и Фицхю и разбрах каква е професията на Доналд Дюкс, прецених, че трябва да ги разпитам неофициално. Май сега ти ме учиш как да си гледам работата, а?

— Престани! — Франко вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Защо се държиш така, сякаш сме противници?

— Защото те чувствам като противник.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако тези хора се обърнат към медиите и разкажат как са били тормозени в собствения им дом от полицейската служителка, разследваща този случай, който и без друго е доста скандален? Когбърн е накарал сина им да се пристрасти към наркотиците…

— Липсват доказателства, че е именно той е „зарибил“ момчето.

— Липсата на доказателства е без значение! — избухна Франко. — По-важно е как ще бъдат представени нещата. Когбърн е причината едно момче от добро и религиозно семейство да се пристрасти към дрогата. От полицията не са съумели да докажат вината на пласьора и той е бил освободен. По-късно същото момче, което вече е зависимо от наркотика, вследствие на което характерът му коренно се променя, попада в ръцете на педофил. Чадуик Фицхю пребива и изнасилва едва четиринайсетгодишния Девин. Родителите са съсипани, хлапето е травматизирано, а полицията отново позволява на престъпника да се отърве безнаказано.

— Истината е съвсем друга.

— Няма значение каква е истината. Важното е, че именно тази версия ще стане обществено достояние. Без значение е дали истината е изопачена или пък всичко е лъжа, след като историята се разчуе. Имаш ли представа как ще бъдеш обрисувана? Като безсърдечно ченге, най-безцеремонно разчоплящо раната на скърбящите родители, които са се помъчили да постъпят правилно, които са вярвали, че насилникът на сина им ще бъде наказан, но са били жестоко измамени. Не стига това, ами си ги въвлякла в криминално разследване, обвинила си ги, че са членове на група, която на всеослушание си определила като „терористична“. Представяш ли си как ще реагират жителите на този град?

— Нека ти кажа какво се е случило в действителност, Франко. Доналд Дюкс е отказвал да приеме сексуалната ориентация на сина си…

— Боже мой! — Джена притисна пръсти до слепоочията си, сякаш се опитваше да продупчи главата си. — Споменеш ли, че момчето е било хомосексуалист, ще бъдат заведени дела не само срещу теб, ами срещу полицията и може би срещу градската управа, преди да те хвърля от покрива на най-близката двайсететажна сграда.

— Ако аз вече не съм те хвърлила. Във всеки случай има доказателства, че хлапакът е бил обратен или най-малкото не е бил наясно дали иска да бъде момче или да обърне резбата. Не е имал възможност обаче да определи сексуалната си ориентация. Баща Доналд Дюкс е властен тиранин, който не допуска отклонение от моралните норми. Той е унищожил наркотика, доказващ вината на Когбърн, обаче кой опира пешкира накрая? Полицията, защото не си е свършила работата. Същият Доналд Дюкс дава лъжливи показания и преиначава фактите, когато синът му се забърква с Фицхю. Излиза, че ние отново сме си гледали работата през пръсти. А сега е намерил отдушник за враждебността си, в хора, които споделят възгледите му. „Борци за прочистване“.

— Имаш ли доказателства за твърденията си?

— Само за някои, но скоро ще се добера до останалите.

— Далас, след като на мен ми е трудно да ти повярвам, какво очакваш от широката общественост? Нещо повече, говориш за факти и предположения, базиращи се на засекретена информация. Съмнявам се, че дори публично порицание от прекия ти началник няма да те спаси от съдебно преследване. Представяш ли си каква буря ще се разрази в медиите?

— Остави на мен да се притеснявам дали и кога прекият ми началник ще ме порицае. На вас с Чанг оставям да се справите с медиите. Не се страхувам, че Дюкс ще подаде съдебен иск срещу мен. След като го вкарам в затвора, обвиненията ще отпаднат. Имаш ли други въпроси?

Джена смръщи вежди и се втренчи в събеседницата си:

— Дано наистина вярваш в силите си.

— Вярвам, че съм на страната на справедливата кауза, което е по-важно.

Докато слизаше обратно по стълбището, Ив чу как мъж с ясен теноров глас запя „Дани бой“. Неизвестно защо на погребенията ченгетата винаги пеят „Дани бой“ — помисли си тя.

— Лейтенант. — Рурк я чакаше пред входа на залата.

— Задушавам се — промърмори Ив, обърна се и излезе на улицата.