Нора Робъртс
Защита в смъртта (13)

Дванайсета глава

Ив се чувстваше много по-спокойна, когато влезе в бара, посещаван предимно от ченгета, отколкото докато прегръщаше бременната си приятелка.

Знаеше какво да очаква от подобно заведение — вкусна, макар и нездравословна храна, нормални питиета вместо префърцунени коктейли и посетители, които от пръв поглед разбират, че си една от тях.

Осветлението беше приглушено. При влизането й не се възцари тишина, но тя усети как хората около масите я изгледаха и като се увериха, че е тяхна колежка, спокойно продължиха разговорите си.

Дуайър седеше на високо столче в края на барплота и вече допиваше първата си бира, похапвайки от солените бисквитки в черната купичка.

Ив седна до него. Очевидно й беше запазил място, защото другите столове бяха заети.

— Здравей, детектив. — Тя му подаде ръка. — Както вече знаеш, аз съм лейтенант Далас.

— Драго ми е — промърмори той с пълна уста и отново отпи от бирата си.

— Май си приключил в съда по-рано от очакваното.

— Аха. Трябваше да свършим днес, ама заради скапаните адвокати делото се отложи, та и утре ще ми губят времето.

— За какво е делото?

— Въоръжено нападение с цел грабеж. Онзи разбойник нападнал в гръб един бизнесмен, който работил до късно в кантората си на Лексингтън авеню. Взел му ръчния часовник, портфейла и венчалния пръстен, накрая го халосал по главата, защото човекът го помолил да не му взима пръстена. Хванахме го, като се опита да заложи часовника, обаче той вика: „Нищо не съм направил бе, брато. Намерих го на улицата“. Бизнесменът го разпозна сред още петима, обаче разбойникът разправя, че е станала грешка. Служебният адвокат пък го защитава, като твърди, че от удара по главата бизнесменът е получил сътресение на мозъка, поради което не е в състояние да идентифицира престъпника. И още, че ръчният часовник не е доказателство за престъплението, тъй като часовници от тази марка носят много хора.

— Според теб каква ще бъде присъдата?

— Разбойникът ще отърве кожата… както обикновено се случва. — Той загреба цяла шепа бисквитки и ги изсипа в устата си. — Само ми губят времето и парите на данъкоплатците. Извършителят вече има три присъди. Сигурно и този път нямаше да му се размине, ако служебният защитник не беше глупав идеалист. Ще пиеш ли нещо?

— Да, ще ти правя компания. — Тя привлече погледа на бармана и вдигна два пръста. — Благодаря, че ми отдели време, Дуайър.

— Нямам нищо против да си губя времето, докато пия бира. Предполагам, запознала си се със съдържанието на файловете. Нямам какво повече да ти кажа.

— Да, прочетох всичко, но ме интересува мнението ти.

— Питаш ме какво мисля за Фицхю и Джордж ли? Според мен са по-долни от измет. Фицхю… — Той допи бирата си и продължи: — Не съм виждал по-нагъл мръсник. Окото му не мигна, като го арестувахме. А в съда само се подсмихваше злобно, щото знаеше, че адвокатите, на които е дал куп пари, ще го измъкнат. Разбира се, имаше достатъчно акъл да си държи езика зад зъбите, ама погледът му издаваше, че си мисли: „Тъпи ченгета, нищо не може да ми направите“. Оказа се прав.

— Разпитахте ли жертвите, техните родители?

— А ти как мислиш? — въздъхна той. — Гадна работа, да знаеш. Престъпленията на сексуална основа винаги са гадни, но когато са замесени малолетни… Знаеш как е, нали?

— Да — промълви Ив. И тя бе насилена като дете. А когато пребита и наранена лежеше в болницата, в погледа на полицая, който я разпитваше, бе прочела същото като в погледа на Дуайър — отчаяние и съжаление.

— Стори ли ти се, че някой от родствениците е човек, който да си го върне на Фицхю? Някой споменал ли е, че ще си отмъсти, без да се съобразява със законите?

— Ще обвиниш ли подобна постъпка?

— В случая чувствата ни нямат значение, важно е разследването. Фицхю, Когбърн и Джордж са били екзекутирани. Работата ми е да разбера кой го е сторил.

— Не бих искал да съм на твоето място. — Той посегна за бирата, която му поднесе барманът. — Нито един колега, който е работил по задържането на Фицхю или на Джордж, няма да пролее сълзи заради смъртта им.

— Не искам да се проливат сълзи, трябва ми информация. Обръщам се към колега за помощ.

Дуайър мрачно впери поглед в чашата си, сетне отпи от нея и замислено промърмори:

— Според мен реакцията на родителите на жертвите беше съвсем нормална. Повечето бяха съсипани. Изнасилените момчета пък бяха едновременно засрамени, изплашени и гузни. Спомням си съпруга и съпругата, които са подали първото оплакване в полицията. Буквално бяха смазани, а на хлапето му трепереха гащите от страх. Тези хора бяха готови да се подложат на унижения, само и само да попречат на мръсника да впримчи в мрежите си друга жертва.

— Ще ми кажеш ли имената им?

Той вдигна глава, в погледа му вече не се четеше съжаление:

— Много добре знаеш, че тази информация е засекретена.

— Имам разрешително за отваряне на секретните файлове, но от Агенцията за защита на децата наложиха временно вето върху него. Изправена съм срещу терористична организация, боравеща със свръхмодерна и засега непозната технология. Съществува някаква връзка между жертвите, която непременно трябва да разгадая, за да започна да разплитам кълбото.

— Няма да ти съобщя нито едно име! Честно казано, надявам се никога да не се добереш до информацията. Не искам онези хора отново да бъдат подложени на унижения и мъки. Казват, че си способно ченге, значи ще се справиш с работата и без моята помощ. Благодаря за бирата.

— Е, няма да те насилвам. — Ив стана и извади от джоба си кредитни жетони. — Случайно познаваш ли Клариса Прайс от Агенцията за защита на децата?

— Ъхъ. — Дуайър отново си взе от бисквитките. — Беше защитничка на някои от хлапетата. Предупреждавам те, че ще си загубиш времето, ако се опиташ да изтръгнеш от нея имената им. Няма да ти каже нито дума.

— Фанатично е отдадена на работата си, така ли?

— Именно.

— Дотолкова, че да одобри незаконни средства, ако реши, че системата не действа ли?

Той впери в нея безизразните си очи:

— Тази жена строго се придържа към закона. Може да не ни харесва, но сме длъжни да му се подчиняваме, докато не бъде променен. Ще те попитам нещо, но искам честен отговор.

— Давай.

— Всеизвестно е, че служителите от отдел „Убийства“ не са като обикновените ченгета. Обаче не ти ли е съвестно да преследваш хората, дето са очистили онези боклуци?

— Не избирам мъртъвците, които защитавам, Дуайър. Те ме избират. Довиждане. Дано утре ти провърви в съда.

Като излезе от бара, тя седна зад волана на колата си, но не потегли веднага. Много неща не можеше да приеме, включително поведението на Дуайър. Интуицията й подсказваше, че този човек, иначе способно ченге, по някакъв начин е нарушил закона.

Ако Дуайър още не членуваше в групата „Борци за прочистване“, вероятно скоро щеше да се присъедини към нея.

 

 

Когато Ив се прибра у дома, доктор Майра тъкмо слизаше по вътрешната стълба.

— Здравей, Ив. Реших, че днес няма да се видим.

— Извинявай, имахме ли уговорена среща?

— Не. Реших да се отбия във връзка с психологическия профил, който ми поръча да изготвя. — Майра прекрачи последното стъпало и спря, положила тясната си длан на дървения парапет, излъскан до блясък. Както винаги, меката й кестенява коса беше подредена в стилна прическа, подчертаваща красивото й лице. Устните й бяха като кремава роза, очите й — сини като лятното небе.

Стилният й костюм беше от някаква фина материя с цвета на слънчоглед, любимата й огърлица от перли сякаш бе създадена именно за този тоалет.

Бе съвършена много женствена дама, присъствието й действаше успокояващо. Същевременно беше сред най-добрите психолози в страната и сътрудничеше на нюйоркската полиция, като изготвяше психологическите профили на предполагаемите престъпници.

— Благодаря, но не биваше да си губиш времето…

— И без това щях да дойда, за да разбера какво е състоянието на Макнаб.

— О! — Ив машинално пъхна ръце в джобовете си. — Е, какво мислиш?

— Ще ми се да си поговорим насаме. Да отидем на терасата. Там е толкова красиво.

— Ами… — Ив изгаряше от желание да отиде в кабинета си и да разбере дали екипът й е постигнал някакъв напредък. — Добре, щом трябва.

— Мога ли да ви предложа нещо, докторе? — Съмърсет като призрак изникна във фоайето. — Чай или пък вино.

— Благодаря, с удоволствие ще изпия чаша вино. — Преди Ив да проговори, Майра я хвана под ръка и я поведе към дневната, откъдето се излизаше на терасата. — Знам, че си много заета, и обещавам да не те задържам повече от необходимото. Имала си тежък ден, знам колко мразиш да участваш в пресконференции.

— „Мразя“ е меко казано — процеди Ив, отвори вратата и двете пристъпиха навън.

Както всичко в този дом и терасата се отличаваше с гениален архитектурен замисъл и великолепно изпълнение.

Изградена бе от камъни с различни размери, форми и цветове и плавно се спускаше към градинската алея. Сред саксиите, в които бяха засадени екзотични цветя и дръвчета джуджета, бяха поставени две масички от ковано желязо със стъклени плотове. В градините отвъд парапета лятото тържествуваше.

Лъчите на залязващото слънце, процеждащи се през дървените решетки, по които пълзяха увивни растения със сини цветове, позлатяваха каменните плочи.

— Тук е прекрасно — с въздишка повтори Майра и седна до масичката. — Ако живеех в тази къща, сигурно всяка свободна минута щях да прекарвам тук, унесена в блянове. — Усмихна се и добави: — Случва ли ти се да мечтаеш?

— Ами… да. Но не много често — разсеяно промърмори Ив, докато се питаше дали не трябва отново да прочете служебното досие на Дуайър.

— Полезно е да го правиш. Като малка често се сгушвах в нишата до прозореца на библиотеката, която бе любимото убежище на баща ми. Ако ме оставеха, цял ден нямаше да мръдна от там. Казвала ли съм ти, че баща ми е учител? Запознал се с майка ми, когато отишъл в болницата да го превържат, след като се порязал при рязане на домати за сандвича си. По онова време мама била на специализация в същата болница и била дежурна в спешното отделение. Той се влюбил в нея от пръв поглед. — Майра се засмя и вдигна лице към слънцето, чувствайки как топлината му прониква в костите й. — Странно е, че тъкмо сега си спомних за първата им среща. Двамата скоро ще се пенсионират. Живеят в Кънектикът заедно с престарялото си куче Спайк, къщата им е с градинка, в която отглеждат домати.

— Истинска идилия, а? — промърмори Ив, като се питаше какво цели Майра.

— Сигурно се учудваш по каква причина ти разказвам тези подробности — усмихна се психиатърката, сякаш бе прочела мислите й. — Благодаря, Съмърсет — обърна се към иконома, който постави на масата две чаши с вино и чиния с изискани сандвичи.

— Добър апетит, докторе. Повикайте ме, ако желаете нещо друго.

Когато Съмърсет се отдалечи, Майра продължи:

— Разказах ти го спонтанно, без да преследвам определена цел. Навярно тишината и спокойствието, които царят тук, събудиха спомените ми за родителите ми, за добротата им. Малцина са имали щастливо детство като мен.

— Нямам време за… — започна Ив, но психиатърката докосна ръката й:

— Почакай. Нямах предвид само теб. Разбираш, че децата, които са били подложени на сексуален тормоз, ще изминат дълъг път, докато напълно се възстановят.

— Навярно очакваш от мен да вляза в положението на онези, които убиват хората, причинили им зло… като се има предвид миналото ми.

— Научи се да правиш разлика. Навремето си реагирала спонтанно, онова, което си сторила, е било предизвикано от болка и страх, от необходимостта да спасиш живота си. Но действията на терористите, които и да се те, не са спонтанни. Акцията е грижливо планирана и… високомерна — май това е най-подходящото определение. Не става въпрос за самозащита, а за надменност.

Ив, която бе напрегната като струна, се поотпусна.

— Питах се дали някой освен мен разбира истината, дали не съм пристрастна заради онова, което съм сторила като дете.

— Убила си, за да останеш жива. Тези хора живеят, за да убиват.

— Ще ми се някой да повтори думите ти по телевизията — въздъхна Ив и отпи от виното.

— Създателят или създателите на групата, нейните ръководители, са интелигентни и притежават способността да убеждават, да печелят последователи. Невъзможно е да се справят сами, без помощта на специалисти по високите технологии. Тези хора разбират силата на четвъртата власт. Стремят се да спечелят подкрепата на обществото.

— И май успяват.

— Да, засега стратегията им дава резултат. Не мисля, че случайно са избрали заразата като оръжие за извършване на убийствата. То също е символ. Все едно казват: „Нашите деца са били заразени от онези чудовища. Сега ние отвръщаме на мародерите със същото, защото законът им позволява да се измъкнат безнаказано“. Направи ми впечатление и думата „пазители“, която също е символична. Желанието им е да се представят като защитници на жителите на този град, да ги убедят, че след намесата на групата вече са в безопасност.

— Колко време ще им отнеме да разширят обсега си на действие?

— Ако не им попречите ли? — Майра си взе мъничко кръгло хлебче, намазано с меко сирене. — Обикновено групи от този тип се разрастват. Постигнат ли успех, търсят други начини за прилагане на уменията си и налагане на влиянието си. Днес отмъщават на търговеца на дрога, който подмамва ученици, утре — на убийцата, оправдана от съда. После ще започнат да избиват уличните джебчии, наркоманите. За да се прочисти Ню Йорк, всички зарази трябва да бъдат унищожени.

— Смятам, че сред тях има поне едно ченге. Вероятно и човек от социалните служби, плюс родители на малтретираните деца.

Майра кимна, очевидно и тя беше на същото мнение.

— Търсете хора, свързани с жертвите, които имат престижни професии — специалисти по неврология, в областта на физиката, електрониката, социологията и психиатрията — които са и много богати. За провеждането на тази операция, за научните изследвания и за оборудването са необходими много средства. Имай предвид, че има опасност скоро да научите за смъртта на друг човек, която ще бъде последвана от поредната медийна изява на терористите. Желанието им е непрекъснато да бъдат споменавани, да се набиват в очите на хората. „Борците за прочистване“ преследват своя цел, Ив, и използват децата ни, за да я осъществят.

— Не знам как ще обяснят случилото се с Халоуей, Фийни и Макнаб.

— Бъди спокойна. — Майра проследи с поглед как едно колибри, искрящо като скъпоценен камък, кацна върху разцъфнало цвете. — Уверена съм, че посланието им до медиите ще бъде много убедително.

Ив запремества чашата си по стъкления плот, взирайки се в окръжностите, които оставаха след нея.

— С Рурк говорихме надълго и нашироко по този въпрос — промълви. — Имаме сходства на идеите, но в известно отношение с него сме на коренно противоположно мнение.

— Според мен това е хубаво.

— Нима? — Ив учудено я изгледа.

— Разбира се. С Рурк сте много различни, въпреки че взаимно се допълвате. Разликата в гледните ви точки ви помага да бъдете честни един към друг, поддържа взаимния ви интерес.

— Дано да си права. Честно казано, вчера се посдърпахме.

— Разприте са част от брака.

— Май са по-голямата част от нашия брак — промърмори Ив, но видимо се отпусна. — Хм, теорията ти е интересна. Кой знае, може би свадите наистина ни помагат да бъдем честни един към друг… Между другото, разговаря ли с Фийни?

— Още не е готов за сеанс с психолог, но се държи. За него, както и за теб работата има лечебна сила.

— Какво мислиш за състоянието на Макнаб?

— Професионалната етика не ми позволява да споделя с теб за какво разговаряхме.

— Добре. — Ив се загледа в увивните растения и красивите сини цветя. — Поне ми кажи… мислиш ли, че е редно да го освободя от работа заради състоянието му? Рурк уреди през другата седмица той да постъпи в престижна швейцарска клиника, специализирана за лечение на неврологични заболявания, но може би младежът изобщо не бива да работи, докато замине. Може би е по-добре да бъде сред семейството си и прочие.

— В момента той е сред семейството си. Като сте го включили в екипа и му показвате колко го цените, отвличате вниманието му от тежкото му състояние. Едва ли самата аз бих могла да му окажа толкова голяма помощ. Предполагам, Рурк е уредил младежът да постъпи в прочутата клиника на Йонас и Лудворг. Типично за него е да избира най-доброто.

— Наистина ли смяташ, че там работят добри специалисти?

— Сътрудници са най-способните невролози в целия свят.

— Хубаво — промълви Ив и притисна клепачите си с опакото на дланите си. — Дано му помогнат.

— Денят ти е бил отвратителен, нали?

— И още как.

— Дано до края да научиш по-добри новини.

— Вече научих една, макар че не знам дали е добра. — Ив отпусна ръце. — Мейвис добре са я подредили…

— Боже мой! Нападнали ли са я?

— Не, виновен е Леонардо.

Майра притисна длан до сърцето си, лицето й се изкриви от изненада:

— Леонардо ли? Наистина ли е пребил Мейвис?

— Да я пребие ли? Не, изчукал я е. Защо ме гледаш така? — Ив поклати глава, но изведнъж прозря истината и избухна в смях. За пръв път през този ден се смееше от сърце. — Сперматозоидите му са оплодили нейната яйцеклетка — поясни, след като едва си пое дъх. — Тя е бременна.

— Бременна ли? Мейвис е бременна, така ли? Бях забравила какво означава думичката „изчукал“. Е, това наистина е голяма новина. Двамата радват ли се?

— Буквално са на седмото небе. Леонардо вече крои и шие широки рокли.

— Божичко, не мога да си представя Мейвис с огромен корем. Кога е терминът й?

— Термин за какво? О, ясно. Каза, че очаква да роди през март, а междувременно ще напише песен да увековечи щастливото събитие. Заглавието ще бъде „Плод на любовта“.

— Ако се съди по названието, това ще бъде поредният й хит. Двамата ще бъдат прекрасни, макар и малко необикновени родители. А ти доволна ли си, лельо Ив?

Сякаш стоманен юмрук се заби в корема й.

— Ако някой ме нарече така, включително ти, докторе, жестоко ще си изпати.

Майра се засмя и се облегна назад:

— Хм, интересно ще ми бъде да те наблюдавам. Слушай, ако разговаряш с Мейвис преди мен, непременно я поздрави от мен и й кажи, че я обичам.

— Добре. — Ив изпод око погледна часовника си.

— Разбирам, че бързаш отново да се заемеш с работата си. Нали не възразяваш да остана тук и да допия виното си?

— Защо изобщо питаш? Винаги си добре дошла в този дом. Извинявай, но наистина съм много заета.

— Желая ти успех. — Когато остана сама, Майра отпи от виното си и се загледа в цветята, в мъничката птичка, наподобяваща на скъпоценен камък. И си помечта като в детството си.

 

 

Ив първо надникна в импровизираната лаборатория, но веднага излезе. В момента специалистите обсъждаха или спореха по някакъв въпрос, използвайки технически жаргон, който неизменно й причиняваше главоболие.

Тя реши, че ще я повикат, когато постигнат някакъв напредък, и влезе в стаята, в която работеше Бакстър:

— Какво ново?

— Имам имената на хора от нашата система, които до по-голяма или по-малка степен са свързани с жертвите — ченгета, адвокати, социални работници, медицински лица. За беда най-важната информация е в засекретените файлове. Изготвих списък с имената на хората, които са свързани с поне две от жертвите, и ги проучих. Току-що прехвърлих данните в твоя компютър. Общата ни приятелка Надин Фарст е отразявала съдебния процес срещу Джордж. Гаднярът Чанг пък е отговарял за връзките с медиите.

— Естествено. — Тя приседна на крайчеца на бюрото. — Какво ти подсказва интуицията?

— Че ако са замесени родственици на децата, което според мен е почти сигурно, то имената им са в засекретените файлове. Хората, които са били дълбоко наранени, държат миналото да бъде забравено, да остане в тайна.

— И аз съм на същото мнение. А ако ти се прииска да разчоплиш раната, да разговаряш с някого за случилото се, ще бъде с човек, който знае истината и е подкрепял теб и детето ти.

— Съмняваш се в Клариса Прайс, нали?

— Точно така. Знаеш ли нещо повече за детектив Дуайър от Шестнайсети участък?

— Известни са ми само данните от служебното му досие. Искаш ли да се поинтересувам за подробности?

— Да, но се постарай никой да не разбере. — Тя се поколеба, сетне добави: — Неприятно ли ти е?

— Да шпионирам колега ли? — Бакстър въздъхна. — Да, наистина ми е неприятно, но смятам, че е нормално. Иначе всички щяхме да работим в Отдела за вътрешно разследване, нали?

— Имаш право. Знаеш ли какво мисля? Че понякога се случва да потърсиш вратичка в закона, но нямаш право да го нарушаваш. Престъпиш ли границата, повече не си един от нас, превръщаш се във враг. Интуицията ми подсказва, че Дуайър е прекрачил границата. — Тя стана и закрачи напред-назад. — Няколко пъти си работил заедно с Трухарт, нали?

— Да. Хлапакът е много способен. Още е млад и зелен, но е голям работяга.

— Ако го привлека в нашия екип, ще ти бъде ли от полза?

— Веднага ще му намеря работа… — Бакстър млъкна и присви очи. — Искаш да го обучавам ли?

— Не, само да… всъщност тъкмо това искам. Притежаваш необходимата квалификация, а пък и все някой трябва да го научи да се рови в мръсотията, без да се изцапа. Е, приемаш ли?

— Ами… да. Но нека да бъде на изпитателен срок. Да видим дали ще се сработим.

— Съгласна съм. — Тя тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна: — Бакстър, защо напусна Отдела за борба с престъпността?

— За да бъда по-близо до теб, сладурче! — ухили се той, предизвикателно и намигна, но след като Ив го смрази с поглед, сви рамене: — Истината е, че ми писна. Исках да работя в отдел „Убийства“. Тук човек не скучае нито миг.

— Радвам се, че ти създаваме емоции — помърмори тя, обърна се и се блъсна в Рурк. „Движи се безшумно като призрак! Откога ли ни слуша какво говорим?“ — помисли си гневно.

— Извинете, че прекъсвам размяната на нежности — подхвърли съпругът й, — но изработихме втори защитен филтър. Готови сме да го изпробваме на някой от компютрите на Фицхю.

— Кой спечели при хвърлянето на ези-тура?

Той се усмихна:

— Поспорихме по въпроса, накрая решихме, че честта се пада на човека, който е работил с първия компютър. От тук ли ще наблюдавате експеримента или от твоя кабинет?

— Ще отидем в кабинета — по-обширен е. — Тя го хвана за китката и изсъска: — И без излишни геройства!

— Миличка, знаеш, че не ставам за герой.

— Като ти наредя да изключиш машината, незабавно ще се подчиниш. — Тя продължаваше да го гледа в очите, но плъзна длан надолу, докато пръстите им се преплетоха. — Ясно ли е?

— Напълно. Ти командваш, лейтенант.

Ив си наля чаша кафе, само и само да държи нещо. Фийни седна зад бюрото й, за да работи с компютъра, чрез който щяха да следят случващото се в лабораторията. При необходимост той щеше дистанционно да изключи системата.

Джейми стоеше толкова плътно до него, че се създаваше впечатлението за двуглав човек.

— Защо не извършите операцията от разстояние? — попита Ив.

— В случая най-важна е интуицията на оператора — отвърна Макнаб. — Възможно е да се наложи мигновено да взима решение.

— Освен това… Ох! — Джейми потърка корема си, за да прогони болката, предизвикана от лакътя на Фийни.

— Какво? — подозрително ги изгледа Ив. — И не ме баламосвайте с компютърни термини. Макнаб, изплюй камъчето.

— Добре — въздъхна младежът. — Казано с прости думи, не сме сигурни, че по време на взаимодействието програмата ще унищожи заразата. Твърде е възможно тя да се разпространява от един на друг компютър. Предполагаме, че именно това се е случило с осемте компютъра на Фицхю. Заразиш ли един, заразяваш всички — бърз и ефикасен метод. Ако работим дистанционно, заразата може да проникне в нашия компютър, а оттам в цялата система.

— Необходими са ни повече данни, за да потвърдим предположението — намеси се Джейми. — Едва тогава ще създадем универсален филтър. Първата ни задача бе да създадем програма за предпазване на оператора. Компютрите си имат език, чрез който общуват. Езикът на заразената машина е подобен на нормалния, но все пак се различава.

— Ясно — кимна тя. — Продължавай.

— С Макнаб работим върху нещо като „програма за превод“. Едва след това ще можем да проведем симулации, да защитим цялата система. Вероятно ще го свържем със службата за компютърна охрана и ще защитим машините в целия град.

— Пак избързваш, малкия — намръщи се Фийни, сетне извърна поглед към монитора на стената, на който се виждаше как Рурк прикрепва сензорите. — Рурк, започвам проверка на медицинските показатели.

— Прието.

— Дано не си закопчее ризата — промърмори Пийбоди. — Гърдите му са толкова мускулести.

— Всичко е наред. Започвай.

— Включвам компютъра на зареждане.

Ив не откъсваше поглед от монитора. Съпругът й бе вързал косата си на опашка както правеше винаги, докато работеше. Надеждите на Пийбоди се сбъднаха — ризата му остана разкопчана. Без ръката му да трепне, пъхна диска в прореза:

— Филтърът ще се задейства след седемдесет и две секунди. Инсталирам разкодиращата програма на Джейми. Включва се след четирийсет и две секунди. Започвам диагностика от етапа, до който стигнахме при последния опит. Провеждам търсене на програми, инсталирани през последните две седмици.

Бе пренебрегнал функцията за гласова команда на компютъра и работеше с клавиатурата, като с невъзмутим глас описваше действията си.

— Инсталирането е приключено, филтърът действа, разкодиращото устройство — също. Браво, Джейми. Започвам четенето на информацията… Чакай, какво е това? Виждаш ли данните на монитора, Фийни?

— Да, да, почакай. Хмм.

— Какво става? — Ив се вкопчи в рамото на Макнаб. — За какво говорят?

— Тихо! — Младежът така се беше съсредоточил, че не забеляза изпепеляващия поглед на началничката си. Тласна инвалидната количка към монитора, като мърмореше: — Върховно е! — Във възбудата си забрави за състоянието си и понечи да се изправи. Парализираната му ръка се изплъзна от страничната облегалка на количката.

За миг той се вцепени, а лицето му се изкриви от изненада и страх, при което Ив почувства как в гърлото й засяда буца. След миг обаче младежът се окопити и нагласи количката така, че да вижда по-добре монитора.

Присъстващите отново заговориха на език, от който Ив не разбираше нито думичка.

— Говорете на английски, мътните ви взели!

— Изобретението е гениално. Трябваше да го забележа още при първия опит. — Рурк натисна друг клавиш. — Ах, мамка му. Опитва да се самоунищожи. Не, почакай, гадино! Още не съм свършил!

— Защитата се пропуква — предупреди го Фийни.

— Изключи компютъра — извика Ив. — Веднага!

— Имам още малко работа. Не ме притискай! — спокойно отвърна той, а пръстите му запробягваха по клавиатурата.

Пред очите на Ив притъмня. Животът й без единствения човек, когото обичаше с цялото си сърце, щеше да бъде безсмислен.

Спусна се към Фийни и изкрещя:

— Изключи компютъра! Изключи го!

— Но той още не е…

— Веднага!

Ирландецът посегна към дистанционното устройство.